Павол РАНКОВ – словашки писател, (р. 1964 г. в град Попрад) дебютира в литературата през 1995 година със сборника разкази „От далечината на времето“, (издаден на български през 2003). Според критиката в тази книга писателят следва традициите на световния и словашкия магически реализъм, като литература извън времето и пространството, истории, развиващи се често в екзотична среда, мистифицирани, ирационални, с неочаквана развръзка. През 1997 година получава международно признание с наградата на италианското министерство на културата Premio Letterario Internazionale „Jean Monnet“. Романът „Случи се на първи септември“ е четвъртата му книга, получила престижната Награда за литература на Европейския съюз (2009). Преведена е на много езици и има няколко преиздания. Последната му пета книга, романът „Майки“, излиза през 2011.



ИЗ „СЛУЧИ СЕ НА ПЪРВИ СЕПТЕМВРИ (ИЛИ В ДРУГ ДЕН)“

ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН ОТ 1938 ДО 1968 ГОДИНА

Епизод 1956

Сватбата на Ян и Мария трябваше да се състои в събота, на първи септември. Ян я беше планирал така, че преди обяд символично да направят състезание по плуване с приятелите, а следобед в сградата на общината да се проведе венчалният обред. Венчавката в църква щяха да я направят седмица по-късно в пълна тайна, някъде из околните села на Левице. Три дена преди сватбата обаче научи, че трябва незабавно да се приготви за командировка в Румъния. Помоли за отлагане с няколко дена, но началникът на военния изследователски институт не му разреши. В Румъния щеше да се проведе учение на цивилния персонал от военните институти на народнодемократичните страни и Чехословакия щеше да бъде представена само от Ян. На началника му се стори неприемливо неговият подчинен да отиде със закъснение на такава важна среща.Ян нямаше време дори да се раздели с Петер и Габриел. Написа им кратко писмо, в което ги молеше да обяснят на всички в Левице, че става дума единствено за промяна на датата на сватбата, не за отменяне. Нещастната госпожа Белайова обясни на Ян, че в малкия клюкарски град Мария със сигурност щеше да стане мишена на одумване и присмех. Ян пътува до Румъния с влак. Качи се на международния експрес в Щурово. В едната си ръка държеше голям куфар, а в другата метална кутия, съдържаща половин килограм бъркани яйца на прах. С добавяне на четири литра вода от тях можеше да се сготвят четири и половина килограма бъркани яйца, готови за консумация.
Мария стоеше на перона и плачеше. Всичко ѝ се стовари наведнъж. Първо татко ѝ получи възпаление на бъбреците и трябваше да го откарат в болница, после майка ѝ се спъна и си изкълчи глезена, докато носеше от фурната тавата със сватбените сладки, накрая дойде известието от генералния щаб, че след няколко дена Ян трябва да замине в командировка, така че никаква сватба няма да има.
Когато влакът потегляше, той се показа на прозореца и повтаряше:
— Обичам те. Ще видиш какъв добър съпруг ще бъда. Обичам те.
На научно-политическото учение в големите казарми край Букурещ се събраха повече от сто цивилни служители от военни институти за изследвания и нови разработки от всички страни на Варшавския договор. Учението сигурно беше от изключителна важност, защото дори другарят Георге Георгиу-Деж още първите дни дойде да поздрави участниците. Изнесе им дълга лекция на родния си език. Никой не превеждаше, но и така всички възторжено ръкопляскаха. Досещаха се какво послание иска да им предаде най-висшият румънски ръководител.
До обяд имаха политически лекции. Водеше ги обикновено един съветски
политкомисар. Той, разбира се, им говореше предимно за новата политическа ситуация, настъпила в СССР след ХХ конгрес на Комунистическата партия, където Никита Хрушчов е направил изявление, осъждащо сталинския култ към личността. Политкомисарят всеки ден започваше с представянето на някой невероятен факт от епохата на сталинизма, например броя на убитите политзатворници или числеността на украинските жертви в Гладомор, след което в продължение на два часа разясняваше, че въпреки това социализмът е най-добрата обществено-икономическа формация, а комунистическата партия е авангардът, който ще доведе човечеството до приказния комунизъм. Малко преди обяд участниците можеха да задават въпроси.
— Кога социализмът ще победи в целия свят? – попита някой.
Лекторът се замисли, а после изрече:
— Революционният процес на постепенния преход на отделните държави към
социализма ще се ускорява при разпада на световния колониален строй. Предполагам, че след двадесет и три до двадесет и шест години от капитализма няма да остане нищо.
— Кога ще можем да достигнем такова ниво на развитие на обществото, че парите да се премахнат? – дочу се друг въпрос.
— Обзалагам се на хиляда рубли с вас, че след половин век вече няма да има пари – усмихна се политкомисарят.
Внезапно Ян си спомни за теорията за изчезването на семейството, която преди
няколко години началникът на I-ви химико-хранителен научноизследователски институт непрекъснато повтаряше.
— Как ще живеем, когато изчезне семейството? – попита той.
— Основна клетка на комунистическото общество ще стане трудово-производственият колектив – обяви лекторът.
— И любов, и половая жизнь? – попита Ирина, блондинка от Съюза, която Ян забеляза още първия ден.
Политкомисарят разпери ръце:
— При коммунизме всё будет, и всё будет многа.
Следобедите принадлежаха на научно-техническата революция. Отделните участници в учението демонстрираха какво са постигнали в своите институти. Двама полски другари представиха кафяв крем. Когато се натрие върху униформата, тя става непромокаема. Унгарският представител ги попита дали същия ефект не би имала и обикновената свинска мас. Поляците трябваше да признаят, че още не са изпробвали това.
На следващия ден вкараха всички в траншеята на стрелбището. Да се гордее с
резултатите от работата на своя колектив беше ред на специалистката от ГДР. Тя сподели, че в лабораторията им се занимават с разработването на заместители на боеприпаси и взривни материали. Докато стържеше един сапун, добави, че има предвид най-вече задаващите се партизански битки в западноевропейските и северноамериканските градове. На огнището в голям съд клокочеше вряща вода. Мъжете свалиха съда от огъня, а немската специалистка постави в него по-малка тенджера с бензин. Тогава забеляза, че Ян пуши. Развика му се веднага да изгаси цигарата. След това изсипа настъргания сапун в загретия бензин. Получи се смес с гъстотата на мед, която преляха в две бутилки. Запуши бутилките с тапи, около които уви парцал. Част от парцала бе натопена в гъстия разтвор, а другата му страна висеше отвън. Немкинята се покачи на малко възвишение и замаха с ръка към гората. Дочу се бумтене и иззад дърветата се показа танк. Когато приближи, видяха, че е германски „Тигър“ от световната война. Навярно останка от румънската военна плячка. Танкът спря на няколко метра от тях и трябваше да си запушват ушите. Немкинята скочи обратно в окопа. Поиска от Ян запалка и подпали висящия край на парцала. Със свободната си ръка направи знак всички да се наведат. След което с рязко движение хвърли бутилката. Чуха как стъклото се разби в стоманата на танка. Немкинята доближи показалец до устните си, да запазят тишина. След около половин минута се разнесе оглушителен взрив. Засипаха ги малки буци пръст. Танкът гореше. Специалистката изръкопляска. Новата Германия беше победила старата Германия. Откъм гората вече приближаваше с пусната сирена една пожарна кола. Ирина раздели своето представяне на две части. Най-напред в учебния кабинет очерта на дъската човешко тяло, като дорисува някои от костите. Каза, че е представителка на екип от съветски учени, който се занимава с повишаване на ефективността на оръжията. Напряко през фигурата на дъската прокара една права, която онагледяваше ефекта от класическия куршум. Чисти огнестрелни рани, които изискват хоспитализация, но в мнозинството от случаите вражеският войник след време се завръща на фронта. Ирина взе тебешира и начерта линия, която преминаваше през нарисуваното тяло зигзагообразно. Така се придвижва в човек куршумът, който може да отскача от костите. След това дойде ред на практическата демонстрация на полигона. Ян реши, че този път ще доведат немски пленник от Втората световна война, но към колата беше привързана само една коза. Пасеше си спокойно. Ирина предупреди, че ще стреля в задната бедрена кост, а не в тялото, където се намират жизненоважните органи. Взе в ръце пушката, прицели се и стреля. Изстрелът подхвърли животното във въздуха, то се разтресе и когато падна на земята, повече не помръдна. Ирина им предложи да отидат и да проучат тялото. Ян не успя да проучи тялото на Ирина. Най-често бързите им сексуални контакти се разиграваха в кабинките на тоалетните или зад дърветата край казармената ограда. При първото поглеждане към косите ѝ си спомни за Мария, но после те му напомняха само класовете на юлска пшеница. Кожата ѝ беше розова като пъпките на неразцъфтели цветя. Когато за миг притискаше устни към шията ѝ или разголеното ѝ рамо, оставаха тъмночервени петна. На Ян му се струваше, че у Ирина има нещо дяволско. Представата, че членът му блуждае из тялото ѝ като онзи куршум, го възбуждаше страшно. Плодът от няколкогодишните експерименти на I-ви химико-хранителен научноизследователски институт на Чехословашката армия в Тренчин бе представен от Ян чак на предпоследния ден. Изсипа от кутията половин килограм бъркани яйца на прах в голяма тенджера. Заля сместа с четири литра вряла вода, която един румънски войник му донесе от кухнята. Разбъркваше масата чак докато придоби консистенцията на бъркани яйца. След това я разпредели в малки чинийки, които войникът разнасяше на участниците в учението. Почти никой не изяде повече от една лъжичка.
— Товарищи – намеси се съветският лекар, – имайте предвид, че тази храна не може да се сравнява с деликатесите, с които ни гощават румънските другари. Предназначена е за изгладнелите войници от челната линия на битката срещу империалистите или за гладуващите работници, които успеят да оцелеят в бункерите след ядрена атака на американците. Тогава ще ви дойдат добре и бърканите яйца на прах, ще видите.
Научно-политическото учение на цивилните служители във военните институти за изследвания и нови разработки от Варшавския договор завърши на двадесет и втори октомври. Ян се срещна с Ирина за последно в полунощ в женската тоалетна, в кабинката до прозореца. Ден по-късно всички си тръгваха. За руснаците, поляците и източногерманците долетяха самолети, българите, унгарците и Ян имаха билети за международен влак към родината си. Българите поеха на юг около обяд, двамата унгарци и Ян чакаха чак до тъмно. Румънските другари им бяха купили билети в общо купе.
Когато рано сутринта на двадесет и четвърти октомври влакът им пристигна на гара Куртичи при границата с Унгария, там и остана да стои. Първо решиха, че става дума за обикновено задържане, свързано с митническите и паспортни проверки, но после кондукторът им съобщи, че се е случил инцидент по трасето. На съседния коловоз остана да чака и влакът, пътуващ на север.Вечерта единият от унгарските спътници на Ян научи от железничарите, които също говореха унгарски, че в Будапеща има демонстрации, които са прераснали в безредици. Унгарското радио още от сутринта повтаряше новината, че новият министър-председател е Имре Наги. Стана им ясно, че това е истинската причина румънците да задържат влаковете, насочени към Унгария.
Влаковете останаха да чакат няколко дена. Никой нищо не им казваше, никой нищо не им даваше. Храна и цигари получаваха само от гаровите работници, румънски унгарци, които същевременно ги информираха за новините, разпращани от радио Будапеща. Научиха, че в страната е настъпила истинска революция. По улиците се стреля. В боя са се включили и съветски войски. Министър-председателят, подкрепян от протестиращите, също беше комунист, така че бе трудно да се каже за какво точно става дума. Двамата спътници на Ян бяха възбудени и обезпокоени. Искаха да се приберат при семействата в родината дори пешком, но железничарите им казаха, че границата се охранява от усилен наряд войници и граничари.
На третия ден Ян успя да се свърже по телефона с Мария от канцеларията на началник-гарата. Не му се щеше да съобщава по телефона истинската причина за задържането им и затова само повтаряше, че няма търпение да я види. От внимателните отговори на Мария обаче разбра, че благодарение на радио Будапеща са информирани и хората в Южна Словакия. В слушалката чуваше гласа на Мария, но пред очите му постоянно изплуваше лицето на Ирина.
— Обичам те! Ти обичаш ли ме? – попита изведнъж Мария.
— Да – каза, но гласът го предаде и се пречупи при произнасянето на тая кратка дума.
За късмет точно тогава връзката прекъсна. Повече не можеше да звъни, телефонните линии от Румъния до Чехословакия сигурно минаваха през Унгария и бяха повредени някъде или блокирани от властта.
На двадесет и девети пътниците научиха от своите информатори, че е договорено
примирие и съветските танкове са се оттеглили от Будапеща. Предположиха, че ще пуснат влака, но това не стана.
На втори ноември около обяд настъпи голяма суматоха. Във вагоните се втурнаха
множество румънски граничари с автомати. Проверяваха паспортите. Търсеха румънски граждани, които незабавно прогонваха от влака, едва им разрешаваха да си вземат багажа. А чужденците повече нямаха право да слизат на гарата. По перона се разхождаха въоръжени патрули.
През нощта най-накрая потеглиха. Румънският локомотив избута влака зад граница, там го разкачиха и го върнаха обратно. Още около час чакаха по вагоните, но като видяха, че наоколо няма нито един железничар, тръгнаха пеша. До Льокьошхази вървяха около два часа по насипа.
Сутринта Ян обясни на унгарския началник на гарата, че групата пътници на перона е предимно от Чехословакия. Началникът изобщо не знаеше, че композицията е тръгнала от Румъния и стои насред полето, но обеща да изпрати локомотив и да продължат.
Унгарците, които Ян срещаше на гарата, изглеждаха много щастливи. Като разбраха, че е чужденец, но разбира унгарски, въодушевено му заобясняваха колко се е променила Унгария през тези две седмици. Страната е излязла от Варшавския договор, а руските войски си отиват вкъщи. Хората се радваха, че държавата им ще стане неутрална като Австрия. Ракоши и Герьо със сигурност ще отидат в затвора. Над сградата на гарата се вееше червено-бяло-зеленото знаме, но в средата, на мястото, където до скоро светеше комунистическата звезда, сега имаше изрязана дупка.
Ян пушеше сред групичка от хора, всеки от които се опитваше да му съобщи кое е
най-важното в новата ситуация.
— ÁVH е ликвидирана! – извика една възрастна жена и заръкопляска, сякаш беше на
представление.
— Какво е ÁVH? – попита Ян.
Хората наоколо се разсмяха.
— Államvédelmi hatóság, тайната полиция – обясни му един млад мъж. – Със сигурност и у вас има нещо подобно. Ян си спомни за своя агент, който вече може би чакаше доклада за протичането на учението в Букурещ. Тогава един от железничарите му предложи да не се връща в Чехословакия, в тоя комунистически лагер, а по-добре да остане в свободна Унгария. Ян отвърна, че у дома го чака булка.
Заминаването от Льокьошхази не бе толкова бързо и просто, както си мислеха. Трябваше да се подготви локомотив и да се намери машинист, който да го откара при вагоните на границата, след това да се провери изправността на цялата композиция и да се доведе кондуктора, който беше останал вкъщи и слушаше радио.
Стените на всички помещения във вилата на Конев бяха окичени с ръчни часовници, окачени на малки гвоздейчета. Войниците и офицерите ги бяха събирали за славния пълководец през цялата Велика отечествена война.
Для Конева – това беше тогава паролата, с която съветските войници изтръгваха часовниците навсякъде, където отидеха. Маршал Конев имаше адютант, който идваше веднъж дневно с военен джип от Москва, за да провери и навие всички екземпляри от уникалната колекция.
На втори ноември следобед Конев преглеждаше своите военни трофеи. В кухнята откри един часовник, който не работи. Веднага заповяда на адютанта да сяда в колата и да докара часовникар от Москва. Маршалът ставаше все по-суеверен. Страхуваше се, че ако някой от часовниците спре на час Ч, който ще бъде начало Н на интервенцията И, цялата операция О ще се провали. И без друго всичко се започна зле. Вчера на заседание на политбюро беше взето решение Конев да ръководи нападението на Будапеща. Имаше за задача до следващата сутрин да предложи име на операцията. Без име операцията не можеше да започне.Но той се провали. Не успя да измисли никакво име. Когато призна това на сутрешното заседание, Никита Хрушчов така се разяри, че си събу обувката и заудря с нея по масата. Пред очите си Конев постоянно виждаше тухленочервеното лице на Хрушчов, а по униформата си имаше петна от неговите хвърчащи слюнки. После, когато Хрушчов се поуспокои и се наведе да си обуе обувката, от утробата му се освободиха звучни ветрове. Членовете на политбюро се изплашиха, че са станали свидетели на гафа на генералния секретар, за което може да бъдат наказани в бъдеще, затова и те бързо започнаха да изпускат газове. Направо вихрушки. Чак вечерта Конев осъзна, че тоя миг бе знак от съдбата. Нападението на Будапеща вече си имаше име. Операция „Вихър“!
Влакът пристигна в Будапеща чак призори на четвърти ноември. Още като наближаваха гарата, знаеха, че положението е лошо. Виждаха горящи сгради, отвсякъде се дочуваше канонада. Ян усещаше във въздуха същата миризма на войната, каквато си спомняше от Палестина.
Когато влакът спря, пътниците изплашено наблюдаваха кондуктора, който слезе да пита нещо железничарите, претичващи по перона и коловозите. След това се обърна към влака и извика:
— Nem mehetünk tovább, háború van. Itt vannak az oroszok!
— Не можем да продължим, има война. Руснаците ни нападнаха! – преведе Ян неговото изречение за чехите и словаците, които седяха във влака.
Ян остави куфара си в купето и излезе. През разбития главен портал на гарата видя съветски танкове, движещи се по неосветена улица. Обърна се, за да потърси друг изход навън. Край входната врата в него почти се блъсна младеж, който носеше на рамото си окървавена девойка. Беше с простреляна бедрена артерия. Раната не беше превързана с нищо. Извика на младежа веднага да я свали. Чу го. Остави я на земята и се свлече край нея, задъхан от умора. И двамата бяха на не повече от седемнайсет.
Ян клекна край момичето. Пристегна крака ѝ малко над раната с носна кърпа.
— Трябва бързо да я отнесем в болница, ще изгуби кръвта си – рече.
Младежът се изправи. Недоверчиво заоглежда Ян.
— Къде е най-близката болница? – стори му се, че момчето не разбира какво се опитва да му обясни.
Изведнъж обаче младежът извади иззад колана си револвер.
— Ти си руснак, акцентът те издаде – изкрещя.
— Не съм руснак. Чехословак съм, слязох от оня влак там. Ще ти покажа документите.
Ян бавно бръкна в палтото си и извади от там паспорта си. Пъхна го пред носа на младежа. Използва момента, в който младежът погледна снимката, и му изби оръжието. Изви ръката му зад гърба му и каза:
— Не се бой, наистина не съм руснак. Просто не искам да се целиш в мен.
Отпусна го и вдигна револвера. Докато го пъхаше в джоба на панталона си, рече:
— С това нещо определено мога да се справя по-добре от теб. Това е чехословашко
оръжие, използвах такова в Хайфа.
Младежът гледаше Ян недоумяващо.
— Да вдигнем момичето – каза Ян, – нямаме много време.
По булеварда се водеха сражения, така че се наложи да заобикалят по малките улички.
Свалиха момичето още на входа на болницата. Там царуваше невероятен хаос. Навсякъде лежаха ранени и даже мъртви. Лекарите и сестрите се надвикваха. На Ян му се струваше, че всички бягат нагоре-надолу и никой не върши нищо полезно. Нямаше на кого да предадат момичето. Тогава Ян хвана един лекар за шията и му каза веднага да се заеме с ранената, защото от простреляната артерия е изтекла много кръв. След това попита доктора за името му. Онзи изплашено му го каза. Ян му заяви, че ако не оправи момичето, ще дойдат да го застрелят. Махна на младия си спътник и излязоха.
Ян си спомни, че в Будапеща живее Габриеловата сестра Дорика, но нямаше адреса ѝ, дори не можеше да си спомни фамилията на съпруга ѝ. Но това сега нямаше значение, времето не беше подходящо за гостуване. Носа му гъделичкаше мирисът на войната, в която искаше да се включи.
Въпреки че нямаше време за размишление, чувстваше, че руснаците са го нападнали него лично. Бяха дошли в Унгария, за да защитават хора като неговия агент от ДС, като съдиите на господин Белай, затворническия надзирател Харшани и директора на училището, където Мария работеше. Сега можеше да воюва срещу всички тях.
— Заведи ме при някое началство – рече Ян на момчето.
Младежът, с който Ян се запозна на улицата, се казваше Дюла. Нямаше връзка с друга по-голяма група въстаници. С неколцина съученици от гимназията през първите дни на революцията съставили клетка, съсредоточена в унищожаването на комунистическите символи. Включили се в тълпата, която беше съборила паметника на Сталин в парка, после в училище къртели и късали лозунгите, палели портрети и разбивали бюстовете на комунистическите вождове. Револверът, който Ян взе от Дюла, бе единственото им оръжие. Бяха го намерили у един убит съветски танкист още на двадесет и девети октомври. Оттогава с него не бе стреляно.
Дюла заведе Ян при своите приятели. Повечето от тях живееха в съседство с улица „Надмезьо“ и Операта. Главна квартира си бяха направили в мазетата на една от сградите с вътрешен двор и открити коридори на улица „Ловаг“. Когато момчетата чуха, че между тях има и чужденец, се зарадваха, че в революцията са се включили и интербригадисти.
— Idegenlégiós /легионер/ – въодушевено извика Чаба, дребно русо момче, което изглеждаше на по-малко от петнайсет.
Отвсякъде се чуваха взривове, бучене на танкови двигатели и автоматни откоси.
Ян, и по-точно в тоя момент вече Янош, стана началник на големите деца, които изпъкваха с воля и смелост, но нямаха никакво оръжие, а още по-малко подготовка. Това обаче не му пречеше. Дългогодишният страх и потискането на омразата срещу комунистическия режим у него се превърнаха в дръзка решителност. Чувстваше се изпълнен с ненавист и сила.
Янош раздели гимназистите си на двойки. Първата двойка изпрати да намерят гумен маркуч, останалите трябваше да съберат от хората из близките апартаменти сапун, дърво, тенджери, бутилки и парцали. Бензин трябваше да набавят от дрогерията или да източат с маркуч от колите.
Съгласно инструкциите, които неотдавна беше чул от енергичната немска другарка, след няколко часа бяха изработени почти сто запалими бутилки. Точно както го каза – за нуждите на партизанския бой в града.
— В Чехословакия живеят чехи и словаци. Ти от кои си? – попита го изведнъж съвсем без повод закръгленият Пал.
Янош помисли, че все още не му вярват и го подозират, че е руски агент.
— От войната живея в Словакия – отговори.
— Dehogy buta tót, ez okos tót – зарадва се Пал.
Момчетата искаха веднага да излязат на булеварда и да се опълчат срещу съветските танкове, но Янош им каза, че ще хвърлят запалителните бутилки по танковете от сградите. Трябва да влязат в апартаментите на първия или втория етаж. И трябва да се мерят в задните части на машините, където са резервоарите с гориво.
Групите на Янош успяха да унищожат два танка и един камион. За няколко часа останките задръстиха цялата улица и повече съветските танкове не можеха да минат оттам.Първият убит от групата на Янош бе малкият Чаба, който след хвърлянето на бутилката забрави да се скрие. Възторжено зяпаше горящия танк. Съветските войници, които вървяха край танка, започнаха да стрелят към прозореца и убиха момчето. Час по-късно две момичета загинаха в стаята, към която един руски танк стреля от улицата. Друго момиче изгоря, защото бутилката се взриви в ръката ѝ.
На втория ден първият мъртъв от групата падна още преди разсъмване. Покоси го руски куршум, докато групата претичваше през улицата. Гимназистите се пръснаха на всички страни. Криеха се във входовете на сградите, влизаха под автомобилите, вмъкваха се в каналите.
Изведнъж руските войници се оказаха навсякъде.
— Дюла, трябва да изчезваме – извика Янош на момчето, което беше с него от началото и сега пак бяха останали само двамата.
Дюла водеше Янош през задните дворове и безистените. На едно място попаднаха на по-голяма група въстаници и останаха с тях чак до вечерта.
— Дюла, наистина трябва да изчезнем – прошепна Янош на момчето, докато си почиваха в един от апартаментите, където се бяха установили въстаниците.
Момчето го погледна предано.
— Това въстание вече е потушено – продължаваше тихо Янош, – трябва да се бяга.
— Добре, ще прекосим реката и ще те отведа чак до Будайорш. Нататък води шосе за Чехословакия и Австрия. Ще можеш да избираш. Булката или свободата.
След като излязоха от града, се разделиха. Дюла искаше да се върне в Чепел, където въстаниците все още се отбраняваха. Янош му подаде револвера:
— Останал е само един патрон в него.
— Това ми е напълно достатъчно – отговори Дюла.
Нататък Ян продължи сам. Прекоси австрийската граница на седми ноември. Габриел също смени местожителството си тази година, въпреки че при него промяната не беше толкова драматична, както при Ян. Премести се от Татранска Ломница в Братислава в събота на първи септември, всъщност точно в деня, в който трябваше да се състои сватбата на Мария и Ян.

Превод от словашки Николай Фенерски