ПРИКАЗКА
Генка ПЕТРОВА
ПРИКАЗКА
На Н.Милчев
След тънък дъжд –
високо
тревите се оглеждат,
небето – недостъпно
и пълно със надежда-
излива тънки букви
в венозната система.
И диша по-дълбоко
леглото.
И поема последния си хрип
в неделя болничната стая.
Във ъгъла дълбоко
страхът смутен гадае
как тънък дъжд тропосва
на приказката края.
КИТАРА
Китарата
е тринайсетгодишна.
Гласът ѝ мутира.
Струните ѝ издайничат
по тайния път към другата китара.
Китарата е по тениска
в предателския мраз
на петнайсети ноември.
На китарата ѝ е топло
от агресивното перце във ръката,
от гласа на младата солистка
на Революция Z.
Китарата е песен
в китара до друга китара.
Любов до любовта
расте за утре.
В китарата тринайсетгодишна.
САКСОФОН
САКСОФОНЪТ
е двайсетгодишен,
с бяла риза на петолинието,
с папионка на горното до.
Сол ключът се повдига на един крак,
още малко и ще стигне
наболия нарцисизъм на диеза,
още малко и ще докосне
недостижимото горно до
на Луиз Армстронг,
на джазмена на Ню Орлеънс,
саксофониста на всички времена,
вечност във времето.
Двайсетгодишен е саксофонистът,
събуден 40 години по-късно
за бедните американци,
за богатите европейци,
привикнал да си ляга с „Halloy, Dolly“,
да се събужда с „Halloy, Dolly“.
Саксофонът – аристократ на любовта
без думи,
фойерверк от екстаз
по възвишенията на духа,
саксофонистът.
СНИМКА
Далечност, по която стъпва близостта ми,
любопитна и безсловесна,
словоред на меката ми тъга,
на мекотелото в твърдината ми,
катерене по мисълта за дълго пътуване,
за докосване,
за дешифриране на географски ширини
и разплитане на бордeри,
за влизане в Шенген,
за японски магистрали
по пътя през Риж, Искърското дефиле и Витиня,
за такси в ранната утрин на дежа вю,
към което ме водят
една снимка, две снимки…
Тайник на душата.