Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: РАЗМИНАВАНЕ"

РАЗМИНАВАНЕ

КРАСИМИР БАЧКОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ

Разказвач със сочно перо. Отговаря за качеството и количеството.

 

Роден е на 18 август 1958 г. в Добрич. Издадени книги – четири сборника с разкази и един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински.
Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и на СНБП - София. Основател и редактор на вестник за животопис и култура "Антимовски хан". Учител по изобразително изкуство.

Последни 5 статии от КРАСИМИР БАЧКОВ

Красимир БАЧКОВ


ХЛЯБ ЗА КУЧЕТО

Като ученик не харесвах особено г-жа Бойчева. Тогава тя бе минала средната възраст, ходеше облечена само в строг костюм, с неизменна копринена лента, стягаща гъстата ѝ кестенява коса на главата. Преподаваше ми български език и литература, и го правеше толкова всеотдайно, че почти бях намразил предмета. В часовете тя се държеше изключително сериозно и изискваше от нас подобно отношение. Казваше, че езикът на един народ, е най-важен от всичко. За четирите години, през които ми бе учителка в гимназията, не чух да излезе нищо смешно от устата ѝ, нито видях усмивка на лицето ѝ. Тя просто бе образец на консервативен учител, нещо, което не съм срещал от години вече.
Откровено казано, не бях от най-добрите ученици. Случвало се е да получавам двойки и шестици по някой предмет, без това да ме вълнува особено. Причина бе изключително услужливата ми памет, благодарение на която можех да прочета урока в междучасието и после да го разкажа за отличен. Бях си направо мързелив, но уроците и училището никога не са били проблем за мен. Това ми изигра лоша шега, когато се наложи да кандидатствам в университет. Разчитайки на природните си заложби, аз подцених приемните изпити във военното училище и се класирах едва трета резерва. Мечтата ми от дете бе да летя, затова реших да стана военен пилот. Когато всички приети се записаха и дори първата резерва остана да подсмърча извън вратата на военното училище, се сетих, че успоредно с изпитите за летец, бях правил компания на едно красиво момиче, да кандидатства в института за учители. И тъй като тя кандидатстваше по специалността „Българска филология“, аз също бях подал документи и държал изпити по предмета. Резултатите вече бяха излезли, но понеже професията на учител изобщо не ми влизаше в сметките, дори не бях проверил дали съм издържал изпита. Прибрах се у дома и с учудване намерих известие, в което ме уведомяваха, че съм приет и до определена дата трябваше да се запиша за студент. Родителите ми не бяха особено възхитени от резултата на кандидат-студентските ми напъни, но предпочетоха да ме издържат и да уча за учител, отколкото да си губя времето с някаква посредствена работа, за унизително ниска заплата. Така, някак случайно станах учител, ожених се за красивото момиче, с което заедно кандидатствахме и създадох семейство, деца, а по-късно си купих и жилище. Вярно, че ще го изплащам, докато се пенсионирам, но така е, когато човек се отнася несериозно към собственото си бъдеще.
Напоследък забелязах неприятна промяна у себе си. Докато в първите години като учител ходех облечен предимно в дънки, карирани ризи и дебели, пъстри пуловери, сега започнах да нося костюми, при това сиви – цвят, който ненавиждам откакто се помня. Отначало в уроците се забавлявах, шегувах се по всевъзможни поводи, а сега наблягах главно на учебния материал строго, последователно и дори скучно. Не знам дали от възрастта, рутината или нещо друго, но все повече заприличвах на бившата си учителка г-жа Бойчева. Това ме дразнеше, защото си давах сметка, че системата ме е победила. Аз също се бях превърнал в клише на консервативен даскал, нещо, което винаги бях презирал.
Така неусетно дойде и този 24 – ти май. Облечен като сив мишок от някоя дипломатическа мисия, излязох от къщи, за да се присъединя към манифестацията в центъра на града, по случай празника. Утрото на освободилата се от студа пролет бе пълно с чирикане на врабчета, весели възгласи на устремени към центъра деца и звуци на „Върви народе възродени“. Не знам защо, но винаги съм смятал този празник за най-българския и съм му се радвал най-много. В приповдигнато настроение стигнах края на улицата и там, до контейнерите за смет видях... г-жа Бойчева. Някак се бе смалила от възрастта, лентата през вече побелялата и коса бе на петна, а избелелият от дългото носене старомоден шлифер си бе направо мръсен. Тя ровеше в контейнера, като събираше парчета хляб в една найлонова торба, също като клошар. Бях потресен! Навръх професионалния си празник получавах неочакван подарък от съдбата. Деградацията в българското образование се бе явила в образа на бившата ми учителка. Кой знае, не след дълго може би подобна участ очакваше и мен? Машинално спрях и поздравих:
— Честит празник, г-жа Бойчева!
Бедната жена рязко се дръпна и изпусна торбата. Притеснено събра разпилените по земята парчета хляб, надигна се и запита:
— Подигравате ли се с мен?
— В никакъв случай! Бяхте ми учителка, а сега сам работя като учител. Тръгнал съм за манифестация.
— Хм. Да-а-а...! Разбира се! – промълви тя – А аз отдавна вече не ходя на манифестации!...... Свърши се тя!
През мътните ѝ очи премина за миг светлинка, после се сведоха и като проследиха лекьосания шлифер и неуместно пълната с огризки хляб торба, тя въздъхна:
— Събирам хляб за кучето. Пенсията не стига и.......!
— Разбирам! – бръкнах за портфейла си – А ще позволите ли, по случай празника да му купите малко месо?
Тя погледна с изкушение банкнотата от десет лева, която ѝ подавах, преглътна сухо и рязко вдигна глава:
— В никакъв случай! Ако приема парите, ще се изравня с просяците! Може да съм зле, но... не чак до там! Вървете си на празника младежо, докато все още го имате!
Покрусен тръгнах за манифестацията. Кой знае защо, в главата ми се въртеше мисълта, че е добре да стоя и в родината си, докато...... все още я има! Защото както е тръгнало...!




РАЗМИНАВАНЕ

Викаха му Тони – кривото краче, но той не се сърдеше на никого. Свикнал беше. Отдавна не обръщаше внимание на любопитството в хорските погледи, на учудването и дори погнусата от недъга му. Беше приел всички негативи да си инвалид, само със самотата не успя да привикне. Гледаше другите и се чудеше. Как не можеха да разберат, колко много имат, как не можеха да го оценят и да му се радват? Бяха здрави, имаха си семейства, деца, къщи! Като се приберяха у дома можеха да разговарят заедно, да се хранят, да си помагат в беда и да се радват на празниците. Та има ли по-голямо богатство от това?! Виждаше как се надпреварват да купуват по-скъпи коли, мебели и дори апартаменти, да ходят на почивка в чужбина, а за децата си не отделяха време дори колкото за домашните си кучета. И се развеждаха после, караха се и мислеха, че едни други са се излъгали. Все по-често на Тони му се струваше, че другите са инвалиди, а той е нормален човек.
— Здрасти! Ти ли си Тони?
Той се сепна и надигна от пейката. Пред него стоеше жена, малко по-висока от джудже, с широк червен белег от едната страна на устата, до ухото. Това не толкова я загрозяваше, колкото ѝ придаваше вид на вечно усмихнат идиот. Белегът обаче не го смути и той срамежливо подаде ръка:
— Да, а ти сигурно си Роза?
Жената закри с длан белега и нервно се засмя:
— Предпочитам да ме наричат Розичка!... И без това съм малка на ръст.
— Добре, няма проблем! То и аз не съм много висок.
Двамата млъкнаха неловко. Не знаеха какво да си кажат. Срещнаха се по обява за запознанство от жълт вестник. И двамата бяха обрулени от живота, като всеки скришом наблюдаваше другия и преценяше, чии физически недостатъци са по – сериозни. Когато тишината между тях започна да пари, Тони посочи пейката:
— Да седнем, а? Ще поговорим, ще се опознаем!
Розичка седна, като крачетата и дори не допряха земята. Лека – полека преодоляха притесненията си и всеки сподели най – важното за себе си. Оказа се, че и двамата са сираци от малки, но тя някак се бе изхитрила да завърши средно образование и дори да се уреди на постоянна работа. Той обаче я биеше по точки, защото бе притежател на лозе, с дървена барака където живееше, плюс инвалидна кола, марка „Вартбург“. Той бе малко над четиридесетте, а тя осем години по-млада, което предполагаше, че ако се съберат заедно, можеха да създадат деца. Тони повдигна внимателно въпроса, но тя се изчерви неловко и дори се обърна леко встрани. Не отговори нищо и той вече си мислеше, че нищо няма да излезе от запознанството им. Въздъхна и стана да си ходи, но тя го хвана за пеша на палтото и тихо призна:
— Не знам дали мога да имам деца, но се надявам всичко да ми е наред! Досега... не съм лягала с мъж! Да имам дете...? Това е най – голямата ми мечта! Това е… прекрасно!!!
Нещо подскочи в гърдите на Тони. Бе изстрадалото му от болка и самота сърце, което като хванато в длани птиче пърхаше, разтуптяно от невероятната възможност, да живее като другите хора най – после и той.
Розичка! – хвана я за ръчицата – Ела да ти покажа къде живея, а ти прецени, ще
бъдем ли заедно от днес нататък!

* * *
— Докторе! Родителите на Роско от втора стая са пред отделението. Страшно са ядосани, че сте изписали сина им по – рано, заради англичанина, когото настанихте на негово място. Разправят, че ще се оплачат в телевизията!
— Първо – съм доцент, второ – в моето отделение аз казвам кой ще стои и кой ще си ходи, и трето – да се оплачат на арменския поп ако щат! Англичанинът за разлика от тях си плаща, при това добре! Ясно ли е?
— Прощавайте! Аз щото, нали отскоро......... сте доцент и все забравям.
— Ще помниш, Ленче, ще помниш! – щипна леко по бузата доцент Василев старшата сестра и се намръщи:
— А ония навлеци ги разкарай, като им напомниш, че след някой друг ден пак ще опрат до мен! Да не си осират пътеките, щото не аз, а те ще са губещи в крайна сметка! Тук да не е приют за бедни, я?
— Ама те... си платиха хората, докторе! Сутринта бащата донесе пари и плати.
— Платили!... Знаят те! Хайде върви, че някой ми звъни!
Той извади скъп мобилен телефон от джоба на ризата си и с пресилено дрезгав глас изръмжа:
— Слушам!
— Кире, какъв е тоя есемес? – прозвуча почти истерично гласът на любовницата му – Как така да ти връщам колата? Нали ми я подари?
— Ти ходи ли с оня рогач на хотел в „Златни пясъци“ през уикенда? Вози ли го в  колата, която аз ти подарих? Въргаля ли се в леглото като уличница след всичко, което сторих за теб? А?
— Но нали признах, че това бе грешка? Колко пъти да ти казвам, че съжалявам за издънката?
— Призна, защото бе проследена и записана от частен детектив! Преди да ти покажа доказателствата, ти просто отричаше!
— Не исках да те наранявам, Кире! Много, много съжалявам!
— Ще съжаляваш до края на живота си, скъпа! Вече няма да те издържам и най-тежката работа за теб да е да си лакираш ноктите! Ще ти се наложи да си търсиш работа и да се издържаш от заплата! И запомни, че ако до сряда не върнеш колата, ще пратя мутри да я приберат насила! Understand?
— Я се шибай, бе педал! Ела сам да си прибереш кочината на колела, нещастник такъв! Затри две от най – хубавите години на живота ми и ще има претенции, наглеца! Кво като си доктор, бе? Кво ме плашиш с мутри? Аз ще пратя по – гадни мутри така да те подредят, че да стоиш безработен после до края на живота си! Извратен мръсник такъв! Един приятел нямаш, жена ти те заряза, а дъщеря ти избяга чак в Канада, да е по – далеч от теб! Кво си мисл...
Доцент Василев прекъсна разговора и се огледа. В коридора на отделението не се виждаше никой. Той пое дълбоко въздух, влезе в кабинета и след като си облече сакото излезе. Отвън подмина паркирания „Мерцедес“ – S класа до входа на болницата. Зад него от прозореца на стаичката се показа портиера и викна:
— Доцент Василев! Ами колата?
Доцента махна вяло с ръка:
— Ще повървя малко пеша! Колата... после!
В ранния майски следобед нямаше много хора по улиците. Той стисна зъби, спомнил си за любовницата си и се отправи към градската градина.

* * *
По пустата главна алея на градската градина се движеха доцент
Василев срещу Тони и Розичка. Като ги наближи, доцента присви очи и си помисли: – „Какво са се ухилили тия изроди, Боже мой? И как са се хванали за ръце, като деца от детската градина? Май щастливи в този град са само идиотите! Животът просто не струва вече!“
Те просто се разминаха и тогава Розичка плахо се обърна. Погледна Тони и запита:
— Видя ли този човек как страшно гледаше? Чак тръпки ме побиха! Трябва да е много лош човек, Тони! Как мислиш, а?
— Остави го, Розичке! Сигурно си има проблеми, завалията. Не мислиш ли, че животът ни занапред ще става все по-хубав?

Симеон Венов - "Въздух"

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево