ПОДСЛУШАНИ ИСТОРИИ
Марияна ФЪРКОВА е родена в Кюстендил. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, София. Автор е на стихосбирката „Бесилки в моя дом“ (1995), на прозаичната книга „Моите петъци с Александър Геров“ (1998), на романите „Светът около мен“ (2007), изд. „Колибри“ и „Град на демони и богове“, изд. „ФЪН ТЕЗИ“, 2009. Съставител и редактор е на сборници, посветени на известни наши автори, между които Борис Делчев и неговия прочут „Дневник“ (1995), на две книги за Иван Пейчев – „Далечна близост“ и „Не чаках есента“, на антологията „In vino veritas. От Цанко Церковски до Бойко Ламбовски“ (2007), на „Александър Геров. Бяла приказка. Поезия. Писма. Спомени“. Съсценарист е на филма „Борис Делчев – живот и дневник“. Има множество публикации в периодичния печат. Работи в Институт за изследване на обществата и знанието при БАН като редактор в сп. „Философски алтернативи“.
Предложените разкази са от подготвената за печат книга със заглавие „Подслушани истории“.
НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ
Това се случи в пет сутринта – време, в което наоколо бродят по-скоро сънищата, отколкото хората. Аз бях в плен на най-загадъчния от тях, когато в просъница чух звука на мобилния си телефон. Не, не беше позвъняване, на което по навик да отговоря, а сигнал, че някой ми изпраща съобщение. Надигнах се от леглото си, подтикната от любопитство, но ми се спеше и не намерих сили. Уморено се отпуснах върху възглавницата... И отново се унесох в магията на съня с мисълта кой ли е този, който по това време ми звъни.
Твърде скоро чух бодрия звук на ново съобщение. Този път не издържах – минаваше пет и половина. Трябваше или да занеса подвижния си телефон в другата стая, или просто да стана. Любопитството все по-старателно ме човъркаше, а и бях загубила нишката на прекъснатите сънища.
Надигнах се бавно. Оправих набързо леглото си, облякох се и се измих. По-късно щях да си направя и първото за деня кафе. Джиесемът стоеше на шкафчето до леглото ми, потънал в мълчание. Отворих го, за да прочета и двете съобщения, които се таяха в бездушната му памет. Първият беше кратък и ясен:
„Обичам те.“
Погледът ми се прикова задълго върху буквите, изписани на латиница. Препрочетох го няколко пъти. „Кой ли е този? – помислих си. – Кой се е сетил да ме обича в пет сутринта?“ Нямаше изписано име на подател. Там стоеше безличният номер на телефона му, номер, който не ми говореше нищо. Защото всичките ми приятели и познати стоят в моя указател под формата не на цифри, а на имена.
„Добре – казах си, – обичай ме, щом така си решил! Нека да видя и второто съобщение.“
То също така звучеше любовно:
„Слънчице мое, липсваш ми. Не мога да живея без теб.“
Замислих се. Дали някой не си прави шега? Стар приятел да се е сетил нещо и да е решил, че някога е бил влюбен, но не ми го е казал, а моментът за откровения е дошъл точно сега?.. Накрая можеше да се окаже, че на този свят има човек, който да не може да живее без мен!
Денят скоро ме погълна с безбройни задачи и почти забравих за обясненията в любов. Едва ли си струваше и да им отделям повече време. И така животът ми щеше и да си продължи, ако на следващия ден, пак в ранните сутрешни часове, не се беше случило същото. Абсолютно същото. Отново ме сепна звън, но този път скочих по-бодро и в първия момент се ядосах, че не изнесох телефона още снощи в другата стая. Оправих леглото си, измих се, облякох се и чак тогава прочетох написаното:
„Красавице моя, животът ми без теб е празен.“
Усетих как равнодушието ми се стопява.
Направих си кафе, зачетох се в дневника на Константин Иречек. Имах достатъчно време, докато тръгна на работа. „Всъщност – мислех си – не е зле човек да става толкова рано.“ Тази така дълго отлагана книга сега е в ръцете ми. А кога друг път щях да намеря време за нея освен в тези тихи и спокойни утрини, когато повечето хора спят. Не му е било никак лесно на Иречек в онази наша следосвобожденска България.
Вечерта си легнах по-рано с решението и да стана по-рано. По-рано, по-рано – в пет. Очаквах вече и новото съобщение. Мислех си обаче, че дори и да не получа любовните думи, няма никак зле да ми се отрази това ставане и четене на Иречек на фона на небето, обагрено от първите лъчи на розовопръстата богиня Еос.
Точно в пет ме сепна поредното прозвъняване. Този път скочих по-пъргаво, оправих с трепет леглото си, измих се, облякох се, направих си кафето и чак тогава посегнах към телефона. Там, излегнати в тръпнеща поза, ме чакаха следните думи:
„Мила моя, трудно се справям без теб.“
Така животът ми продължи, обогатен с нови преживявания, които в своята загадъчност будеха размисли и не ми позволяваха да се чувствам зле. Докато не дойде един ден, първият ден, в който тайнственият ми обожател... замлъкна. Чаках го в ранни зори, час след час, ден след ден, но от него нямаше и помен.
Разтревожих да не му се е случило нещо. С времето бях придобила навика да изтривам всяко предишно съобщение, така че в апарата ми беше останало единствено последното:
„Съкровище мое, толкова те обичам.“
Препрочетох го. Нямаше и следа от прокрадващо се съмнение, че това обяснение в любов ще бъде краят на една история. „Дали пък не се е уморил от редуването на приблизителните варианти на едно и също чувство?“
По време на тази дълга връзка нито веднъж не написах отговор. Днес се упреквах и за това. Ето че започнах да се изкушавам дали да не му се обадя.
Нямаше промяна в положението и след още няколко дни, в които продължих да ставам в пет, да го очаквам с нетърпение. „Дали не си е намерил някоя нова любов? – питах се тревожно. – Не може просто така да изчезне, да престане да ме обича.“
И една ранна утрин набрах сили – направо позвънях на неговия номер. Най-напред доста продължително не вдигаше никой. Накрая чух глас, мъжки глас.
— Да, кажете!
В първия момент се стъписах и не отговорих нищо.
— Ало – промълви отново той и повтори настоятелно: – Кажете!
— Обаждам се – заекнах – обаждам се, за да ви чуя гласа. Къде изчезнахте?
— Аз ли? – озадачи се в първия момент той. – Да, изчезнах. Но това е дълга история... – и сякаш се канеше да завърши разговора си, без излишни обяснения.
— Не затваряйте, моля ви! – окопитих се аз: – Не може така! Не мислите ли, че трябва да знам какво се случва? Вие в продължение на месеци влязохте в моя живот.
Усетих изненадата, която се разстла наоколо – в пространството и около него, и около мен. Някъде много далече на небето, в тъмнината оттатък прозореца, невъзмутимо и силно грееше зорницата. Точно сега я забелязах.
Той замълча. После неочаквано се предаде.
— Добре – каза с поомекнал глас. – Ще Ви обясня... Бях много влюбен в една жена. Имахме продължителна връзка и аз бях изключително щастлив. Но тя най-неочаквано ме заряза. Изостави ме завинаги.
— Завинаги ли? – попитах аз.
Сякаш не знаех, че хората много често се разделят за цял живот.
— Завинаги – повтори той и продължи: – Напусна страната с друг мъж, в когото била влюбена. Вашия номер набрах абсолютно случайно след поредното препиване през нощта. Не знаех, а и не ме интересуваше дали сте мъж или жена. Нищо не ме интересуваше. Трябваше да излея пред някого чувствата си, но ме беше срам да направя това пред приятели. Навсякъде ни виждаха заедно. После ми стана навик. Пиех до късно, пращах есемесите и заспивах. Сякаш това помагаше по-бързо да изляза от онзи мой любовен кошмар. Вече се чувствам по-добре и нямам нужда от изповед пред никого. Благодаря Ви от сърце! – заключи той и побърза да затвори с хладнокръвието на човек, който не е направил нищо особено.
Оставих телефона на нощното шкафче. Имах време за размисъл. Не ми се четеше никакъв Иречек… Никаква богиня Еос не трогваше сега поетичната ми глава.
На следващата сутрин, точно в пет, както винаги по навик, се събудих, без да навивам будилника. И още преди да оправя леглото си, преди да се измия и облека, преди да направя сутрешното си кафе, посегнах към телефона. Изписах познатия ми до болка номер и изпратих първото си съобщение:
„Обичам те.“
След половин час той щеше да получи още един есемес, втория за деня:
„Защо ме изоставяш? Не мога да живея без думите ти, които за мен са всичко на този свят.“
ЛЮБОВ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ
Тази вечер композиторът се прибра уморен и имаше чувството, че може да заспи и без хапче. Денят му беше преминал успешно, бяха почели новата му песен и името му отново щеше да блесне на страниците на столичните всекидневници. Музиката беше смисълът на живота му и всичко останало трябваше да послужи на тази цел – да се изяви неговият талант.
Той беше вечерял в компанията на известни свои колеги и журналисти, така че нямаше нужда да си пържи традиционното яйце преди лягане. Жилището му беше студено и неуютно, както понякога беше и в душата му, но той все не искаше да си го признае. Най-малкото точно сега.
Живееше сам, но никога не изоставяше своята приятелка, с която бе обвързал живота си вече цели двайсет лета. Те нямаха брак, нямаха и деца, а той имаше силно чувство за отговорност. Тя живееше изцяло с неговите тревоги и вълнения, помагаше му всеотдайно и в работата, и във всичко, до което той беше в състояние да я допусне.
И тази студена вечер, както и през останалите зимни дни, той щеше да спи в огромния хол заради двата радиатора, с които се топлеше. Там стоеше диванът, който ставаше на легло, и в него приютяваше замръзналото си тяло и музикалната си душа. Пианото изпълваше пространството с елегантност и хармония. То, подобно на живо същество, наблюдаваше живота му чрез многото очи на клавишите си, чуваше туптенето на сърцето му, усещаше кога е щастлив или раздразнителен. То знаеше всичко. Виждаше многократните му влюбвания и разлюбвания през всичките години. Жените го харесваха – едни заради изключителната му популярност, други жадуваха да изпълнят някоя негова песен, трети идваха в леглото му просто така, за мимолетно развлечение. Композиторът гледаше да не мисли, докато каца от цвят на цвят, докато все още можеше изобщо да каца върху тях като пчеличка.
Напоследък беше доста окрилен, защото новото му любовно увлечение го правеше все още млад. Мая беше прекрасно същество, което сякаш Господ му бе изпратил от някакъв друг свят. Казваше ѝ, че я обича, казваше ѝ го всяка сутрин, когато нетърпеливо набираше телефонния ѝ номер. И тя му вярваше, привързваше се към него. Момичето беше свободно и искаше да се виждат по-често, да разговарят, дълго да се прегръщат, да се гледат в очите всеотдайно, отново да си приказват, той да ѝ свири на пианото, а тя мълчаливо да го слуша. Тя все искаше и искаше, трескаво и ненаситно. Него обаче го обземаше страх, неистов страх и тревога. Какво да прави? Как да избяга от истинската любов? Любовта, която все по-настъпателно го обсебваше, обръщаше вътрешностите на тялото му наопаки и застрашаваше да го погълне, да го унищожи, ала същевременно и го караше да лети, докато композираше новите си песни.
Той се безпокоеше и за друго, което му се случваше. Когато беше с Мая, приятелката му почти винаги ѝ звънеше по телефона, защото те се познаваха, без да бъдат достатъчно близки. Изглежда, твърде силен е вътрешният глас на жената, която обича.
И композиторът накрая не издържа. Напоследък показваше все по-често на Мая, че няма много време за нея. Повтаряше ѝ като развалена грамофонна плоча, че не е сам, че държи на приятелката си.
Мая недоумяваше, защото той беше пожелал да бъдат заедно, той беше онзи, който се кълнеше в любов и вярност. Напоследък колкото повече ѝ се щеше да прекарват времето заедно, толкова това ставаше невъзможно. Разговорите, впрегнати в разграфените от него час-час и половина, оставаха недовършени, думите – недоизказани. Той се превръщаше все по-упорито в един глас от другата страна на телефона или джиесема, глас, който на думи държеше на нея, но отсъстваше, глас, с който тя не знаеше какво да прави.
Мая вече сама си приказваше, сама прекарваше тъжните си вечери и пиеше виното си сама, плачеше и се чувстваше зле.
— Трябва да си тръгна от него! – хълцаше на пресекулки тя. – Как наивно се въвлякох в тази история! Трябва да се взема в ръце, защото, откакто той се появи в живота ми, не съм написала нито едно стихотворение като хората…
Тогава телефонът иззвъняваше и беше той. Мая разговаряше с него така сякаш нищо не се е случило. Бършеше сълзите с ръкава си и беше щастлива, че ѝ се обажда. А той я питаше с невинен глас как е минал денят ѝ, успяла ли е да напише любовния си разказ за композитора, който тя планираше от доста време. Никога не ѝ казваше, че я напуска. Тя затваряше телефона и си казваше:
— Да, аз явно съм луда! – и гаврътваше последната глътка от чашата си, преди да отправи поетичното си тяло към своето леденостудено легло.
Въртеше се до късно през нощта с мисълта защо той просто не ѝ каже, че я напуска. И откъде се беше появило това любовно чувство у нея, което сякаш се захранваше все повече и повече, колкото по-продължително той не се весваше.
Понякога, по идея на композитора, те се виждаха тримата и прекарваха чудесни вечери. Само тогава той се отпускаше, само тогава успяваше да се шегува, отдаваше се дори на лек и приятен флирт с Мая, което ѝ харесваше. Но дали това допадаше на неговата приятелка? Какви ли мисли се въртяха и в нейната глава? В нейната подозрителна глава.
Друг път на Мая ѝ идваше мисълта, че все пак те с композитора се виждаха толкова рядко, а в чуването всеки ден няма нищо лошо.
Мая усещаше как той един ден ще я захвърли като всички преди нея – в кошчето за смет, подобно на несполучлива песен. И какви ли щяха да бъдат думите му на раздяла?
И един ден, както си седеше на бюрото, на Мая ѝ хрумна да промени нещо в стила си на писане, да се пробва със стихотворение, което имаше шанс да хареса на композитора. Направи го и го остави да отлежи няколко дни. После го прочете на глас. В първия момент си помисли дали пък да не му го покаже. Не хранеше големи илюзии, защото той си беше изградил твърдото мнение за нея, че не може да пише стихове за песни. А и какъв ли смисъл имаше той да одобрява някаква нейна творба, след като вече не беше толкова влюбен?
„Защо ли не взема това стихотворение – каза си тя – и да го пъхна под външната врата на апартамента му? Да напиша и кратко писъмце, в което да му се представя като младо момиче, влюбено не само в неговата музика, но и в него самия. Ще измисля интересно име, с което да подпиша и стихотворението, и самото писмо.“
И така Мая седна на компютъра. Изповяда се колко много го цени и че е влюбена в него от доста време, но се притеснява да му се представи. Прояви своето деликатно чувство към тези тънки изживявания, за да не му изглежда като някаква натрапница, но и същевременно да засили любопитството му към себе си.
След някой друг ден сложи изписаните листове в един плик, запечата го и се запъти към дома му. Умишлено тръгна късно вечерта, към единайсет, за да бъде сигурна, че се е прибрал и няма да се срещнат. Отправи поглед към прозорците му, които още светеха. Изкачи се по стълбите до неговия етаж и се поослуша. От другата страна не се чуваше никакъв шум. Тогава се наведе и приплъзна плика под вратата. Въздъхна и си каза, че заедно с това послание му изпраща и любовта си. И странно че точно тук, пред вратата му, си даде сметка колко много го обича. Все още изпитваше онази същата любов, която обгръщаше душата и тялото ѝ, която я завладяваше от всички страни, която я дъвчеше и премяташе, докато тя се съпротивляваше понякога от страх да не натежи и да не успее да полети в царството на своите поетични пространства.
Вечерта Мая му се обади, измъкна от вътрешностите на тялото си най-убедителния тон в гласа си и му каза категорично и ясно:
— Моля те, не ме търси никога повече!
Затвори слушалката светкавично с мисълта, че ако той случайно някога звъннеше, тя трябваше да намери сили да не му отговори.
На сутринта композиторът щеше да открие тайнствения плик, да го отвори и да остане озадачен. Веднага си помисли, че краят на една любовна история винаги вещае свободата, пътя към нещо ново. И сам той не си даваше сметка стихотворението ли му харесваше повече или трогателните слова, които търсеха взаимност. Нямаше да пренебрегне нито едното, нито другото.
Денят го погълна, а още същата вечер той щеше да намери времето, което напоследък не намираше за Мая, за да препрочете писмото и да го премисли. Интересно, но подобни слова, изречени от непозната, докоснаха като клавиш най-чувствителната струна в душата му и я накараха да затрепти. И тя затрептя, както никога досега, дори много повече, отколкото срещите му с Мая. Нямаше да сподели за това с никого, дори с най-близката си приятелка.
„Защо ли понякога си мислим, че най-съкровените неща от живота трябва да споделяме с най-близките си хора? – помисли си композиторът. – Често не е така.“
След десетина дни той щеше да получи още едно писмо, което да накара сърцето му да забие ускорено. В близките месеци вече можеше да държи в ръцете си цял куп подобни любовни послания, съпроводени със стихотворения, които го стимулираха за бъдещи песни. И той работеше упорито. Мечтаеше един ден да се запознае със своята неизвестна вдъхновителка, която подписваше текстовете си с името Лаура. Дори веднъж я сънува – беше с дълга руса коса, но най-вече запомни прекрасните ѝ крака, качени на обувки с високи токчета, които огласяха входа на кооперацията, в която живееше.
Мая вече беше решила, че писането по-добре осмисля живота ѝ, отколкото търсенето на любов. Тя всеки път слагаше по някой щрих от портрета на своята измислена героиня, за да ѝ вдъхне очарование, да я нарисува такава, каквато знаеше, че композиторът харесва. Тя като че ли не страдаше, че композиторът напълно изчезна от хоризонта.
Той също така бе зает да пише музика по текстовете на Лаура, която така и не се появяваше. „Едва ли и имаше нужда да се появи – мислеше си той понякога, – да обсеби душата ми, да се храни от тялото ми, да го обладае и унищожи, както се опита да направи Мая.“
Така се случва често в живота. Човек търси онова, което му се изплъзва, и никога не е доволен от другото, което държи в ръцете си.
Единствено музиката и стиховете ще отпътуват към вечността.
След като Беатриче, наричана Бети, прочете този свой разказ на глас пред приятелите, които беше събрала на гости, всички бяха навели глави надолу и мълчаха. Едни поради – гузност, а други просто бяха потресени. Защото там бяха и композиторът, и неговата приятелка. Главата на композитора беше натежала от музика, главата на приятелката му – от изумление, а главата на Бети – от писане на писма и текстове за песни от името на героинята Мая.
Тогава най-неочаквано за всички композиторът наруши мълчанието:
— Значи, въпреки всичко, ти го написа този разказ! – възкликна той.
— Кой разказ? – учуди се Бети, сякаш току-що не беше прочела нищо.
— Не помниш ли? – продължи той. – Веднъж случайно се срещнахме на улицата. Ти тогава беше с един мой колега, композитор, по-безизвестен от мен. Тогава ми каза, че мечтаеш да напишеш разказ за него, за неговата приятелка и за вашата тайна любовна история.
— Каква тайна любовна история? Та всичко това е фантазия! – отговори му Бети и наведе глава към масата.
После отново го погледна и се замечта всъщност каква прекрасна двойка бяха те двамата с композитора и как хубаво си прекарваха времето. Колкото и то да не им достигаше.
Предложените разкази са от подготвената за печат книга със заглавие „Подслушани истории“.
НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ
Това се случи в пет сутринта – време, в което наоколо бродят по-скоро сънищата, отколкото хората. Аз бях в плен на най-загадъчния от тях, когато в просъница чух звука на мобилния си телефон. Не, не беше позвъняване, на което по навик да отговоря, а сигнал, че някой ми изпраща съобщение. Надигнах се от леглото си, подтикната от любопитство, но ми се спеше и не намерих сили. Уморено се отпуснах върху възглавницата... И отново се унесох в магията на съня с мисълта кой ли е този, който по това време ми звъни.
Твърде скоро чух бодрия звук на ново съобщение. Този път не издържах – минаваше пет и половина. Трябваше или да занеса подвижния си телефон в другата стая, или просто да стана. Любопитството все по-старателно ме човъркаше, а и бях загубила нишката на прекъснатите сънища.
Надигнах се бавно. Оправих набързо леглото си, облякох се и се измих. По-късно щях да си направя и първото за деня кафе. Джиесемът стоеше на шкафчето до леглото ми, потънал в мълчание. Отворих го, за да прочета и двете съобщения, които се таяха в бездушната му памет. Първият беше кратък и ясен:
„Обичам те.“
Погледът ми се прикова задълго върху буквите, изписани на латиница. Препрочетох го няколко пъти. „Кой ли е този? – помислих си. – Кой се е сетил да ме обича в пет сутринта?“ Нямаше изписано име на подател. Там стоеше безличният номер на телефона му, номер, който не ми говореше нищо. Защото всичките ми приятели и познати стоят в моя указател под формата не на цифри, а на имена.
„Добре – казах си, – обичай ме, щом така си решил! Нека да видя и второто съобщение.“
То също така звучеше любовно:
„Слънчице мое, липсваш ми. Не мога да живея без теб.“
Замислих се. Дали някой не си прави шега? Стар приятел да се е сетил нещо и да е решил, че някога е бил влюбен, но не ми го е казал, а моментът за откровения е дошъл точно сега?.. Накрая можеше да се окаже, че на този свят има човек, който да не може да живее без мен!
Денят скоро ме погълна с безбройни задачи и почти забравих за обясненията в любов. Едва ли си струваше и да им отделям повече време. И така животът ми щеше и да си продължи, ако на следващия ден, пак в ранните сутрешни часове, не се беше случило същото. Абсолютно същото. Отново ме сепна звън, но този път скочих по-бодро и в първия момент се ядосах, че не изнесох телефона още снощи в другата стая. Оправих леглото си, измих се, облякох се и чак тогава прочетох написаното:
„Красавице моя, животът ми без теб е празен.“
Усетих как равнодушието ми се стопява.
Направих си кафе, зачетох се в дневника на Константин Иречек. Имах достатъчно време, докато тръгна на работа. „Всъщност – мислех си – не е зле човек да става толкова рано.“ Тази така дълго отлагана книга сега е в ръцете ми. А кога друг път щях да намеря време за нея освен в тези тихи и спокойни утрини, когато повечето хора спят. Не му е било никак лесно на Иречек в онази наша следосвобожденска България.
Вечерта си легнах по-рано с решението и да стана по-рано. По-рано, по-рано – в пет. Очаквах вече и новото съобщение. Мислех си обаче, че дори и да не получа любовните думи, няма никак зле да ми се отрази това ставане и четене на Иречек на фона на небето, обагрено от първите лъчи на розовопръстата богиня Еос.
Точно в пет ме сепна поредното прозвъняване. Този път скочих по-пъргаво, оправих с трепет леглото си, измих се, облякох се, направих си кафето и чак тогава посегнах към телефона. Там, излегнати в тръпнеща поза, ме чакаха следните думи:
„Мила моя, трудно се справям без теб.“
Така животът ми продължи, обогатен с нови преживявания, които в своята загадъчност будеха размисли и не ми позволяваха да се чувствам зле. Докато не дойде един ден, първият ден, в който тайнственият ми обожател... замлъкна. Чаках го в ранни зори, час след час, ден след ден, но от него нямаше и помен.
Разтревожих да не му се е случило нещо. С времето бях придобила навика да изтривам всяко предишно съобщение, така че в апарата ми беше останало единствено последното:
„Съкровище мое, толкова те обичам.“
Препрочетох го. Нямаше и следа от прокрадващо се съмнение, че това обяснение в любов ще бъде краят на една история. „Дали пък не се е уморил от редуването на приблизителните варианти на едно и също чувство?“
По време на тази дълга връзка нито веднъж не написах отговор. Днес се упреквах и за това. Ето че започнах да се изкушавам дали да не му се обадя.
Нямаше промяна в положението и след още няколко дни, в които продължих да ставам в пет, да го очаквам с нетърпение. „Дали не си е намерил някоя нова любов? – питах се тревожно. – Не може просто така да изчезне, да престане да ме обича.“
И една ранна утрин набрах сили – направо позвънях на неговия номер. Най-напред доста продължително не вдигаше никой. Накрая чух глас, мъжки глас.
— Да, кажете!
В първия момент се стъписах и не отговорих нищо.
— Ало – промълви отново той и повтори настоятелно: – Кажете!
— Обаждам се – заекнах – обаждам се, за да ви чуя гласа. Къде изчезнахте?
— Аз ли? – озадачи се в първия момент той. – Да, изчезнах. Но това е дълга история... – и сякаш се канеше да завърши разговора си, без излишни обяснения.
— Не затваряйте, моля ви! – окопитих се аз: – Не може така! Не мислите ли, че трябва да знам какво се случва? Вие в продължение на месеци влязохте в моя живот.
Усетих изненадата, която се разстла наоколо – в пространството и около него, и около мен. Някъде много далече на небето, в тъмнината оттатък прозореца, невъзмутимо и силно грееше зорницата. Точно сега я забелязах.
Той замълча. После неочаквано се предаде.
— Добре – каза с поомекнал глас. – Ще Ви обясня... Бях много влюбен в една жена. Имахме продължителна връзка и аз бях изключително щастлив. Но тя най-неочаквано ме заряза. Изостави ме завинаги.
— Завинаги ли? – попитах аз.
Сякаш не знаех, че хората много често се разделят за цял живот.
— Завинаги – повтори той и продължи: – Напусна страната с друг мъж, в когото била влюбена. Вашия номер набрах абсолютно случайно след поредното препиване през нощта. Не знаех, а и не ме интересуваше дали сте мъж или жена. Нищо не ме интересуваше. Трябваше да излея пред някого чувствата си, но ме беше срам да направя това пред приятели. Навсякъде ни виждаха заедно. После ми стана навик. Пиех до късно, пращах есемесите и заспивах. Сякаш това помагаше по-бързо да изляза от онзи мой любовен кошмар. Вече се чувствам по-добре и нямам нужда от изповед пред никого. Благодаря Ви от сърце! – заключи той и побърза да затвори с хладнокръвието на човек, който не е направил нищо особено.
Оставих телефона на нощното шкафче. Имах време за размисъл. Не ми се четеше никакъв Иречек… Никаква богиня Еос не трогваше сега поетичната ми глава.
На следващата сутрин, точно в пет, както винаги по навик, се събудих, без да навивам будилника. И още преди да оправя леглото си, преди да се измия и облека, преди да направя сутрешното си кафе, посегнах към телефона. Изписах познатия ми до болка номер и изпратих първото си съобщение:
„Обичам те.“
След половин час той щеше да получи още един есемес, втория за деня:
„Защо ме изоставяш? Не мога да живея без думите ти, които за мен са всичко на този свят.“
ЛЮБОВ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ
Тази вечер композиторът се прибра уморен и имаше чувството, че може да заспи и без хапче. Денят му беше преминал успешно, бяха почели новата му песен и името му отново щеше да блесне на страниците на столичните всекидневници. Музиката беше смисълът на живота му и всичко останало трябваше да послужи на тази цел – да се изяви неговият талант.
Той беше вечерял в компанията на известни свои колеги и журналисти, така че нямаше нужда да си пържи традиционното яйце преди лягане. Жилището му беше студено и неуютно, както понякога беше и в душата му, но той все не искаше да си го признае. Най-малкото точно сега.
Живееше сам, но никога не изоставяше своята приятелка, с която бе обвързал живота си вече цели двайсет лета. Те нямаха брак, нямаха и деца, а той имаше силно чувство за отговорност. Тя живееше изцяло с неговите тревоги и вълнения, помагаше му всеотдайно и в работата, и във всичко, до което той беше в състояние да я допусне.
И тази студена вечер, както и през останалите зимни дни, той щеше да спи в огромния хол заради двата радиатора, с които се топлеше. Там стоеше диванът, който ставаше на легло, и в него приютяваше замръзналото си тяло и музикалната си душа. Пианото изпълваше пространството с елегантност и хармония. То, подобно на живо същество, наблюдаваше живота му чрез многото очи на клавишите си, чуваше туптенето на сърцето му, усещаше кога е щастлив или раздразнителен. То знаеше всичко. Виждаше многократните му влюбвания и разлюбвания през всичките години. Жените го харесваха – едни заради изключителната му популярност, други жадуваха да изпълнят някоя негова песен, трети идваха в леглото му просто така, за мимолетно развлечение. Композиторът гледаше да не мисли, докато каца от цвят на цвят, докато все още можеше изобщо да каца върху тях като пчеличка.
Напоследък беше доста окрилен, защото новото му любовно увлечение го правеше все още млад. Мая беше прекрасно същество, което сякаш Господ му бе изпратил от някакъв друг свят. Казваше ѝ, че я обича, казваше ѝ го всяка сутрин, когато нетърпеливо набираше телефонния ѝ номер. И тя му вярваше, привързваше се към него. Момичето беше свободно и искаше да се виждат по-често, да разговарят, дълго да се прегръщат, да се гледат в очите всеотдайно, отново да си приказват, той да ѝ свири на пианото, а тя мълчаливо да го слуша. Тя все искаше и искаше, трескаво и ненаситно. Него обаче го обземаше страх, неистов страх и тревога. Какво да прави? Как да избяга от истинската любов? Любовта, която все по-настъпателно го обсебваше, обръщаше вътрешностите на тялото му наопаки и застрашаваше да го погълне, да го унищожи, ала същевременно и го караше да лети, докато композираше новите си песни.
Той се безпокоеше и за друго, което му се случваше. Когато беше с Мая, приятелката му почти винаги ѝ звънеше по телефона, защото те се познаваха, без да бъдат достатъчно близки. Изглежда, твърде силен е вътрешният глас на жената, която обича.
И композиторът накрая не издържа. Напоследък показваше все по-често на Мая, че няма много време за нея. Повтаряше ѝ като развалена грамофонна плоча, че не е сам, че държи на приятелката си.
Мая недоумяваше, защото той беше пожелал да бъдат заедно, той беше онзи, който се кълнеше в любов и вярност. Напоследък колкото повече ѝ се щеше да прекарват времето заедно, толкова това ставаше невъзможно. Разговорите, впрегнати в разграфените от него час-час и половина, оставаха недовършени, думите – недоизказани. Той се превръщаше все по-упорито в един глас от другата страна на телефона или джиесема, глас, който на думи държеше на нея, но отсъстваше, глас, с който тя не знаеше какво да прави.
Мая вече сама си приказваше, сама прекарваше тъжните си вечери и пиеше виното си сама, плачеше и се чувстваше зле.
— Трябва да си тръгна от него! – хълцаше на пресекулки тя. – Как наивно се въвлякох в тази история! Трябва да се взема в ръце, защото, откакто той се появи в живота ми, не съм написала нито едно стихотворение като хората…
Тогава телефонът иззвъняваше и беше той. Мая разговаряше с него така сякаш нищо не се е случило. Бършеше сълзите с ръкава си и беше щастлива, че ѝ се обажда. А той я питаше с невинен глас как е минал денят ѝ, успяла ли е да напише любовния си разказ за композитора, който тя планираше от доста време. Никога не ѝ казваше, че я напуска. Тя затваряше телефона и си казваше:
— Да, аз явно съм луда! – и гаврътваше последната глътка от чашата си, преди да отправи поетичното си тяло към своето леденостудено легло.
Въртеше се до късно през нощта с мисълта защо той просто не ѝ каже, че я напуска. И откъде се беше появило това любовно чувство у нея, което сякаш се захранваше все повече и повече, колкото по-продължително той не се весваше.
Понякога, по идея на композитора, те се виждаха тримата и прекарваха чудесни вечери. Само тогава той се отпускаше, само тогава успяваше да се шегува, отдаваше се дори на лек и приятен флирт с Мая, което ѝ харесваше. Но дали това допадаше на неговата приятелка? Какви ли мисли се въртяха и в нейната глава? В нейната подозрителна глава.
Друг път на Мая ѝ идваше мисълта, че все пак те с композитора се виждаха толкова рядко, а в чуването всеки ден няма нищо лошо.
Мая усещаше как той един ден ще я захвърли като всички преди нея – в кошчето за смет, подобно на несполучлива песен. И какви ли щяха да бъдат думите му на раздяла?
И един ден, както си седеше на бюрото, на Мая ѝ хрумна да промени нещо в стила си на писане, да се пробва със стихотворение, което имаше шанс да хареса на композитора. Направи го и го остави да отлежи няколко дни. После го прочете на глас. В първия момент си помисли дали пък да не му го покаже. Не хранеше големи илюзии, защото той си беше изградил твърдото мнение за нея, че не може да пише стихове за песни. А и какъв ли смисъл имаше той да одобрява някаква нейна творба, след като вече не беше толкова влюбен?
„Защо ли не взема това стихотворение – каза си тя – и да го пъхна под външната врата на апартамента му? Да напиша и кратко писъмце, в което да му се представя като младо момиче, влюбено не само в неговата музика, но и в него самия. Ще измисля интересно име, с което да подпиша и стихотворението, и самото писмо.“
И така Мая седна на компютъра. Изповяда се колко много го цени и че е влюбена в него от доста време, но се притеснява да му се представи. Прояви своето деликатно чувство към тези тънки изживявания, за да не му изглежда като някаква натрапница, но и същевременно да засили любопитството му към себе си.
След някой друг ден сложи изписаните листове в един плик, запечата го и се запъти към дома му. Умишлено тръгна късно вечерта, към единайсет, за да бъде сигурна, че се е прибрал и няма да се срещнат. Отправи поглед към прозорците му, които още светеха. Изкачи се по стълбите до неговия етаж и се поослуша. От другата страна не се чуваше никакъв шум. Тогава се наведе и приплъзна плика под вратата. Въздъхна и си каза, че заедно с това послание му изпраща и любовта си. И странно че точно тук, пред вратата му, си даде сметка колко много го обича. Все още изпитваше онази същата любов, която обгръщаше душата и тялото ѝ, която я завладяваше от всички страни, която я дъвчеше и премяташе, докато тя се съпротивляваше понякога от страх да не натежи и да не успее да полети в царството на своите поетични пространства.
Вечерта Мая му се обади, измъкна от вътрешностите на тялото си най-убедителния тон в гласа си и му каза категорично и ясно:
— Моля те, не ме търси никога повече!
Затвори слушалката светкавично с мисълта, че ако той случайно някога звъннеше, тя трябваше да намери сили да не му отговори.
На сутринта композиторът щеше да открие тайнствения плик, да го отвори и да остане озадачен. Веднага си помисли, че краят на една любовна история винаги вещае свободата, пътя към нещо ново. И сам той не си даваше сметка стихотворението ли му харесваше повече или трогателните слова, които търсеха взаимност. Нямаше да пренебрегне нито едното, нито другото.
Денят го погълна, а още същата вечер той щеше да намери времето, което напоследък не намираше за Мая, за да препрочете писмото и да го премисли. Интересно, но подобни слова, изречени от непозната, докоснаха като клавиш най-чувствителната струна в душата му и я накараха да затрепти. И тя затрептя, както никога досега, дори много повече, отколкото срещите му с Мая. Нямаше да сподели за това с никого, дори с най-близката си приятелка.
„Защо ли понякога си мислим, че най-съкровените неща от живота трябва да споделяме с най-близките си хора? – помисли си композиторът. – Често не е така.“
След десетина дни той щеше да получи още едно писмо, което да накара сърцето му да забие ускорено. В близките месеци вече можеше да държи в ръцете си цял куп подобни любовни послания, съпроводени със стихотворения, които го стимулираха за бъдещи песни. И той работеше упорито. Мечтаеше един ден да се запознае със своята неизвестна вдъхновителка, която подписваше текстовете си с името Лаура. Дори веднъж я сънува – беше с дълга руса коса, но най-вече запомни прекрасните ѝ крака, качени на обувки с високи токчета, които огласяха входа на кооперацията, в която живееше.
Мая вече беше решила, че писането по-добре осмисля живота ѝ, отколкото търсенето на любов. Тя всеки път слагаше по някой щрих от портрета на своята измислена героиня, за да ѝ вдъхне очарование, да я нарисува такава, каквато знаеше, че композиторът харесва. Тя като че ли не страдаше, че композиторът напълно изчезна от хоризонта.
Той също така бе зает да пише музика по текстовете на Лаура, която така и не се появяваше. „Едва ли и имаше нужда да се появи – мислеше си той понякога, – да обсеби душата ми, да се храни от тялото ми, да го обладае и унищожи, както се опита да направи Мая.“
Така се случва често в живота. Човек търси онова, което му се изплъзва, и никога не е доволен от другото, което държи в ръцете си.
Единствено музиката и стиховете ще отпътуват към вечността.
След като Беатриче, наричана Бети, прочете този свой разказ на глас пред приятелите, които беше събрала на гости, всички бяха навели глави надолу и мълчаха. Едни поради – гузност, а други просто бяха потресени. Защото там бяха и композиторът, и неговата приятелка. Главата на композитора беше натежала от музика, главата на приятелката му – от изумление, а главата на Бети – от писане на писма и текстове за песни от името на героинята Мая.
Тогава най-неочаквано за всички композиторът наруши мълчанието:
— Значи, въпреки всичко, ти го написа този разказ! – възкликна той.
— Кой разказ? – учуди се Бети, сякаш току-що не беше прочела нищо.
— Не помниш ли? – продължи той. – Веднъж случайно се срещнахме на улицата. Ти тогава беше с един мой колега, композитор, по-безизвестен от мен. Тогава ми каза, че мечтаеш да напишеш разказ за него, за неговата приятелка и за вашата тайна любовна история.
— Каква тайна любовна история? Та всичко това е фантазия! – отговори му Бети и наведе глава към масата.
После отново го погледна и се замечта всъщност каква прекрасна двойка бяха те двамата с композитора и как хубаво си прекарваха времето. Колкото и то да не им достигаше.
