Ангел ВЕСЕЛИНОВ


Това селище трудно може да се намери дори на карта с малки мащаби, но то съществува. Сутрин слънцето се събужда, подпира русата си глава на скалата над него и то се появява на света, с всичките си красоти и недостатъци, със самочувствието на истински пълноправен член на Европейския съюз и с тромавата стъпка на стар ориенталски търговец.
Големи катаклизми преживя то през последните години.
Съвсем законно и по най-демократичния начин го накараха да си избере кмет, който се оказа много разтропан и оправен човек. Усвои парите, които му отпуснаха от Европа по най-разумния начин. Асфалтира пътищата, нареди нови тротоари по главната, вечер уличните лампи светеха през една, та се виждаше до късно като в бял ден, боядиса в жълто общината, пощата и читалището, които бяха на едно, и училището, което беше празно, но най-важното – направи много сериозна реставрация на Божия храм и отвън, и отвътре. Отвътре, защото след създаването на Народната Република, освен че го заключиха, преди това стените бяха старателно замазани, за да не си личат физиономиите на апостолите, богородиците и светиите, че ако някой случайно попадне вътре, да започне да пита и разпитва за неща, които от ясно по-ясно е, че са вредни за съвременния труженик, чието място е на полето, в завода, при другите, за да творят заедно блага, а не да мърмори молитви под носа си и да пали свещички. Наживели сме се на тъмно. Сега пък махнаха мазилката и всичко доби предишния си първороден вид, само че църквата пак си остана затворена, защото нямаше поп, а клисарят беше заклет атеист доскоро и отключваше само за Великден и за Рождество Христово. Отвън и наоколо облицоваха със специален камък, препокриха и нея, и камбанарията, сложиха нова камбана, направиха фонтан и градинка наблизо и селището светна. Да ти е драго да го гледаш, да му се радваш и да го пазиш прашинка да не падне!
Един ден, обаче, по гладкия черен асфалт съвсем бавно, но много тържествено, подпрял единия си лакът на предния прозорец на бусчето си, „Фолксваген“, с другата хванал волана, усмихнат на изгряващото слънце, Михо Бармана поздравяваше всеки срещнат, а след него, завързана за автомобила с дълъг синджир, бавно вървеше една едра планинска крава. Явно беше, стелна, скоро щеше да ражда, защото коремът ѝ беше доста подут, а тя несвикнала с новото си положение, макар и с неохота, стъпваше тромаво и се мръщеше от миризмата на изгорелите газове, които излизаха от ръждивото черво на иначе лъснатото чудовище, въртеше главата си ту наляво, ту надясно, отвреме-навреме я вдигаше към небето и тихо промучаваше. След това накокържаше опашката си, леко я повдигаше и изпод нея излизаха едни огромни лоени топки, които падаха звучно, пръскаха се и се подреждаха в ритъма на походката ѝ. Тези новообразувания върху пътя излъчваха една специфична миризма, която дразни много неприятно обонянието дори и на най-непретенциозните минувачи покрай тях и те също извъртат глави: едни наляво, други надясно, а трети ги вдигат нагоре. Но като позасъхнеха, хората на минимална заплата към общината, отговарящи за чистотата, старателно ги заличаваха като ги хвърляха в най-близкия запустял двор, каквито имаше много. Ако ли не – дъждовете си знаеха работата, пък ако беше сушаво – така си оставаха и времето ги заличаваше.
Между другото Михо не беше местен екземпляр. Когато дойде в селището с жена си и децата си, той беше никому неизвестен. Наричаха го Михо на Керка. Но след съвсем кратък престой се разбра, че този човек е отракан и напорист. Освен домошар, Михо се оказа и доста обществено мобилен. Това му качество се прояви с пълната си сила, когато се хвана кръчмар. Кръчмата е мястото, където се събират всякакви хора – и богати, и бедни, и млади, и стари. Там се решават важни проблеми, взимат се съдбовни решения, а понякога правдата се кове на място. Михо за кратко време разучи социалните структури и вече знаеше с кого приказка да размени, с кого далаверка да завърти, кого да похвали, кого да наругае. На някои банкетче ще стъкне, на други пари на заем с лихва ще даде. По време на икономическото ембарго в Сърбия често прескачаше границата да врътне малко търговийка на черно с комшиите, че тогава му беше времето, пък и се познаваше с някои от митничарите. Баровец отвсякъде! Затова и започнаха да му викат не Михо Кръчмаря, а Бармана.
Един от редовните посетители на заведението беше и Калоян. Той се казваше Пешо, ама като си пийнеше, в прилив на сила и патриотизъм, пееше: „Тази вечер Калоян пирува...“, та от там. Отначало Калоян пируваше като вземеше заплата, пируваше, докато я привърши, после я кара по-скромно, на вересийка до следващата. Бармана беше ларж и даваше. Но началниците му не се съобразиха с благородническата кръв на древния български владетел и след няколко предупреждения, го уволниха. Калоян, обаче, не само че не спря, но и зачести с пировете, песента му се чуваше всяка вечер, ту зад стъклата на „бара“, ту пред тях. Разпродаде всичко от къщата си, майка му не издържа и отиде при съпруга си в по-добрия свят, отиде си с нея и малката ѝ пенсийка. Бармана заряза общественото заведение и се отдаде на частна търговия. Калоян имаше в наследство две крави и задължения към Бармана на сериозна стойност, които никога нямаше да бъдат забравени. Той започна да си пасе добитъка заедно с няколко чужди животни, срещу което получаваше необходимите му дози алкохол и криво-ляво креташе. Случваше се понякога сутринта да не може да се събуди, добичетата не излизаха на паша, собствениците им се отказаха от услугите му и спряха плащанията. Калоян започна един кръстосан поход на селището, проси от къща на къща, кой каквото даде. Но трябваше и да се яде. Той продаде едната кравичка на безценица, остана с другата и с неплатените си дългове и одисеята му продължи.
Барманът, който вече здраво беше стъпил на краката си, живееше нашироко, но не беше забравил нещастника и при всяка негова сделка го питаше за заетите пари. Отговорът винаги беше отрицателен. Един, два, три пъти – нищо. Оплака са на кмета, но неочаквано последва следният отговор: „Не ме занимавай с глупости! Оправяйте се!“ Тогава Бармана не издържа и една сутрин по тъмно отиде в обора на Калоянови, развърза кравата, той знаеше, че е стелна, и я отведе вкъщи. Сутрин ставаше, връзваше я със синджира за буса и я водеше на паша извън селището да хрупка в канавката край асфалтирания нов път. Отвреме-навреме спираше, после бавно се преместваше по-напред. Всичкото това той го правеше не заради някакво назидание или демонстрация, а по-скоро от мерки за сигурност, защото знаеше буйния нрав на Калояна, познаваше го от времето, когато участваше в решаването на някои трудни проблеми в кръчмата. Във „Фолксвагена“ беше по-сигурно, можеше да го насочи или срещу нападателя, или срещу кравата.
Много рядко, но се случваше да се срещнат.
— Върни си ми кравата, бе, Бармане!
— Ти си ми върни парите!
— Ще ти ги върна, като се отели кравата, ще продам телето и ще ти ги върна.
— Телето е лихвата за тези години.
— Ще те съдя, така да знаеш, на съд ще те дам!
— Съди ме, де! Съди ме! Хайде да те видим!
— На Европейския съд ще те дам! Там не можеш да платиш! Чу ли?
— Аз съм Европейския съд! – отсичаше Бармана, качваше се на европейското си возило, то се накланяше на едната страна и бавно тръгваше, тръгваше и кравата след него, ръждивото черво бълваше тежък черен дим, животното въртеше глава ту наляво, ту надясно, после я изправяше нагоре, тихо измучаваше, опашката му се накокържаше, повдигаше се и изпод нея започваха да падат едни тъмнокафяви лоени топки, които падаха на новия асфалт, Калоян вървеше и стъпваше в тях като повтаряше: „В Европейския съд! Там, там ще те дам! Тогава ще те питам аз!“
Хората виждаха, слагаха шепи на устата си, извиваха главите си на другата страна и едни прихваха да се смеят, а други псуваха наум и плюеха с отвращение.





ЗАГАДЪЧНАТА ПЕЙКА И СТАРИЯТ ОРЕХ

Тази пейка вече я няма. И никой не знае какво е станало с нея. Дали е стоплила нечий гръб през някоя немилостива зима, дали е сварила някоя вкусна агнешка супичка около някой Гергьовден, дали е прогнила от продължителните есенни дъждове и мъгли – захвърлена, изпочупена и забравена, дали...
Както и да е, но тя имаше един период от живота си, когато събуждаше голям интерес към себе си. И както всяко нещо по света, тя се радваше на много обич и признателност и в същото време на завист и презрение. За един ей такъв период ще ви разкажат двама човека, в чиито вени пулсира една и съща кръв, защото единият е рожба на другия. Всъщност, по-добре ще е да ви го разкажа аз, тъй като те ще бъдат субективни по един или друг начин, а аз, по един или друг начин, бях случаен свидетел на повечето мигове от живота ѝ.
Тя твърде млада беше донесена и сложена пред къщата на Спецовци, боядисана съвсем наскоро, миришеща на прясно нарязан бук и изобщо приличаше на чаровна нагиздена селска мома, която пращеше от здраве и желания.
— Че защо точно пред вас я цопнаха тази гиздосия, ма Денке? То, вие, нали сте по-специални... – зазлорадстваха съседските жени.
— Еех, защо. Санким не знаете. Ами защото моят Спецовец е участвал във Втората световна война, в Берлин е стъпвал заедно със солдатите! То и сега – я кмет, я бирник, все до него опират. Така е решила народната власт – на нас да я даде.
— Е, тъй, тъй... – примириха се уж съседките и около обед като похапнеха и подремнеха, излизаха коя с плетиво, коя с гоблен, коя със скръстени ръце и пълна глава с клюки, сядаха върху младото тяло на новата придобивка и се впускаха в безкрайни безсмислени разговори, които обикновено завършваха с чувство на превъзходство на всяка над останалите и с максимален брой усмивки (максимален, защото по няколко карата липсваха или заради годинките, или заради нрава на мъжете им преди годинки), сякаш всички са били безкрайно доволни и щастливи.
И така се нижеха ден след ден, привечер след привечер. Нощите, обаче, не бяха техни. В малките населени места сериозните жени заспиват рано, за да се събудят рано. Само леките, шафрантиите и младите общуваха с бухалите, совите и прилепите.
А дъщерята на леля Денка Спецовица беше млада като пейката, която сложиха пред тях. Като всяко зряло вече момиче, тя си търсеше лика-прилика, за да споделят обаянието на красивите летни звезди, мелодиите на лунните сонати, които бяха толкова нежни и опияняващи, че буйната им кръв започваше лудо да се вълнува, да излиза извън коритата си, изпълнена с неустоимо желание за сливане. Лика-приликата я изпращаше точно по това време от денонощието, сядаха на пейката и така горяха от страсти, че тя стоеше затоплена чак докато слънцето я огрееше на другия ден.
В топлина да живее беше родена тази творба на нечии майсторски ръце.
И така нощ след нощ – много нощи, докато кървите им се смесиха, а когато това се случи, на бял свят се появява творение, което съчетава в себе си и двете. Така и стана. След по-малко от година, дойде и малкото Спецовченце. От този ден се промени и животът на щастливата досега пейка.
Леля Денка вече стана баба Денка и хич не ѝ се нравеше вече това следобедно и привечерно събиране на съседките пред тях, защото на малкия наследник беше отредена стаята, която се намираше точно над сборното място и безкрайните и безсмислени разговори, които се водеха на тонове с високи децибели, хич не се отразяваха здравословно на следобедния сън на отрочето. Напротив. То се бунтуваше с не по-тих глас, изнервяше се и това вбесяваше любвеобвилната баба. А тя беше жена от сой, стара хитруша, предприемчива и неопровержима в доказателствата си за справедливост. Знаеше, че с добро няма да убеди словолюбките да не идват точно по това време, защото щяха да ѝ кажат: „Ти какво, ма? Тая пейка да не би да е вашата? Тя е народна, на целия народ и на нас в това число. Я си гледай работата!“ Не можеше и с лошо, защото люти бяха нейните съседки и жилави. Затова и не спа няколко нощи, мрачна и мълчалива, сърдита и начумерена. Една сутрин баба Денка излезе усмихната и всички вкъщи си отдъхнаха, както земята си отдъхва, когато напролет слънцето и дъждовете разкъсат снежната ѝ мразовита риза.
Вечерта към полунощ тя тихо, без да почука, отвори вратата на младото семейство и повика Лика-приликата на дъщеря си, сега неин законен зет, да се облече и да излезе. Той знаеше, че всичко това не е случайно, че е дълбоко обмислено и не се поколеба нито за миг, а след минутка се появи на дворчето, където завари и тъста си в бойна готовност. Отгоре красивите летни звезди изпиваха душите на влюбените, а те сигурно слушаха някъде лунната соната, която се стичаше по сетивата им и бунтуваше кръвта им. Баба Денка забеляза това в очите на зетя си, стрелна го с бялото и накратко, тихо и сбито, обясни задачата, която предстои да се извърши светкавично, безшумно и точно. В краката на мъжете имаше купчина пясък и половин торба с цемент, които лично баба Денка беше приготвила, заедно с голяма кофа вода. Те се погледнаха, плюха си на ръцете и начаса забъркаха бетон, напълниха кофата с него, Баба Денка я грабна и я понесе, без да усеща тежестта ѝ, мъжете вдигнаха пейката също без усилия и тръгнаха след нея. Отведе ги на около петнадесетина метра, където под един достолепен орех имаше чешма, сложиха пейката до дънера на мъдрото дърво, бетонираха четирите железни крака и тихомълком се прибраха у дома в колона. Ни лук яли, ни лук мирисали – всеки на мястото си.
Сериозните жени в малките населени места си лягат рано, за да се събудят рано. Така беше и на другия ден. Баба Денка обикаляше пред къщи, пустосваше, кълнеше и фучеше от гняв:
— Мръсници с мръсници, болест да ги хване, чумата да ги тръшне! Безсрамници и злодеи! Какво им пречеше? А? В раните ли им бъркаше? Само и само да не е пред Спецовци! Спецовци – специални! На ви сега пейка! Пред тях – нямало! Ами тука им харесало, тука я сложили! Да не съм седяла само аз на нея?
— Какво е станало, ма Денке?
— У-у-у! Да не са ви ограбили, ма?
— Нас? Всичките са ни ограбили! Пейката, на, – няма я!
— Пфу! Не ги е срам! Че какво им пречеше, ма?
— Какво, какво! Туй, че е пред нас! Бесни да побеснеят!
Минаха години. Промени се животът съвсем внезапно и в съвсем неизвестна посока. Жените видяха къде е отишла пейката, но там вече не им харесваше, нямаха добра гледка към шосето, нито пък хората, които минаваха по шосето, към тях. Вечер младите се събираха на тумби, носеха си пиене, напиваха се, по някой път се сбиваха, чуваха се често ругатни, псувни, женски сатанински смехове или писъци. Помръкна пейката, всяка вечер тя с ужас очакваше поредния тормоз или гавра с тялото и, погрозня, оплешивя и заприлича на рано повяхнала някогашна хубавица.
И една нощ изчезна.
— Какво пък – мислеше си старият орех – изчезвали са велики народи, велики империи, цели планети са изчезвали, та нищо и никаква пейка ли? Всяко нещо, което се е появило на Божия свят, е обречено. Но защо човекът, който най-добре осъзнава тази обреченост, не я използва като тласък към съзидание, което да го продължи, вместо да се стреми към разруха?
Ах, ти, малка пейчице, как ме наскърби и размисли! Та защо не се покатериха по здравите ми още клони и да отрежат изсъхналите, да се стоплят, ако им е било студено? Душите им са били студени, дружке моя, а когато душата изстине – няма огън, който да я стопли.
— Не страдай, стари мой приятелю! Те не ме убиха, спасиха ме. Нарязаха ме на малки парченца, после ме сглобиха в малка къщичка, качиха ме на клоните на една белокожа и стройна топола и сега съм дом на едно младо птиче семейство. Постлаха си легло, всяка вечер се любят и възпяват Бога, раждат си малки гласовити песнопойчета. И аз пак съм щастлива.
— Дано да е така, дядовото! Дано!
— Ама ти не вярваш?
— Искам. Много искам да... повярвам...
Аз чух този вълнуващ диалог, нещо ме зачовърка, поразрових се в паметта си и си спомних, че в едно слънчево утро извадих от джоба си едно орехче, което бях намерил миналия ден в гората, изкопах му една голяма дупка и го посях до старата чешма.