СТАРИЯТ ДЪБ
Мая ЗЛАТЕВА
Старият дъб извисяваше снагата си току над целия площад. Откакто се помнеха хорицата, той все там стоеше – мощно разпрострял клоните си над двете махали на селцето, също като квачка над пилетата си.
И живинки имаше в него – и гургуличи, и птичи гнезда; къде до самия му връх – един голям щъркелов дом, символ на щастие и... там бяха и ония, нахалните косери, дето всяка есен изкълваваха гроздата. Две катерички подскачаха, намерили в хралупата му удобно местенце за съжителство, и кълвач го преглеждаше, дорде почукванията му станаха нещо естествено в целия този колорит на живот и красота.
Като откъснат остров сред морето, Старият дъб, бе цяла една гора насред село, бе гордостта и духовната сила на всички. Три пейки го обграждаха околовръст, направени кой знае откога, и събираха около него бабите и дядовците на раздумки. На двадесетина крачки от него ромолеше голямата четиричучурова чешма, която избликваше докъде самото дърво.
Стръмна, не много висока скала отделяше двете махали, като че ли ги предпазваше от оная отколешна вражда помежду им като крепост. За нея се говореше все като за легенда. Дори и най-старият в селото, дядо Митьо, я разказваше, както е предадена от майка му, че как стройната, черноока Марина се хвърлила от върха `й, оставайки вярна в клетвата на първата си любов и за да не се омъжи по волята на баща си. Тогава любовникът ѝ посадил този дъб, там, насред село, за да си спомнят всички за нея.
Сега нямаше кой знае каква промяна. Само дето от селсъвета бяха направили голяма циментова площадка, че да може там да се перат губери и килими.
Идваха откъде ли не – и от града, и от селата... Изпираха, измиваха си колите, присядаха на пейките, за да похапнат, коментираха си работата, политиката, световните събития...
Любопитни, старците от селото ги навестяваха, за да чуят, откъде духа вятърът на новото време, а после продължаваха разговорите насаме до късно през нощта, всеки със своя авторитет и тежест. Перчеха се помежду си, като петли с познанията и мъдростта си.
Постепенно от задружни приятели те се разделиха на три групи, обособявайки симпатиите си към отделните партии. С изострени страсти, те боядисаха трите пейки в оранжево, червено и синьо, а срещу всяка от тях грейна плакат, забит направо в кората на дървото.
Когато бяха там, разпалените им спорове нарушаваха нощната тишина, а на сутринта плакатите висяха като раздрани дрипи по снагата на Стария дъб, превърнал се в окаян свидетел на ежбите им, смесили в себе си и политика, и стари вражди.
Тиха и упойна, нощта се беше спуснала над селото., а разгорещеният спор все още развихряше страстите:
— Какво направихте, бре, `кво..., като бяхте на власт?! Четиридесет и пет години ядохте, крадохте и пак ви не стига! Народа до гуша затъна от вас... – зачервен подскачаше дядо Митьо, най-старият, и младежкият му жар напомняше за себе си в очите му.
— Как какво, бе, ако не бяха комунистите, ти щеше ли да изучиш синовете си, че и внуците си..., апартаменти да им построиш...! Три коли си наредил пред вратата си! Погледни се, на пръст миришеш, а за земя си ревнал! Няма да се напукаш, я-а... – тихо мърморене под мустак, прикрито и от тъмнината, прекъсна стареца.
Някой плюна звучно настрани:
— Майка му стара, пак ли започвате?! А бе, кажете как е царевицата, колко ще е рентата!
Всички се обърнаха по посока на гласа.
— То-о, ако чакаш на рентата, кучета ти яли главата! – изви се хилавият глас на Колката.
Селският труд, слънцето и вятърът го бяха изсушили. Състарен за възрастта си, той ходеше приведен, с изопнати назад ръце, сякаш готов да литне всеки момент. Селяните бяха свикнали да го гледат все с кравите. Обикаляше мерата, за да ги пасе, косеше трева, трупаше зимнина за животинките си, продаваше млякото им и от него се изхранваше. Бе пенсиониран по болест, но парите доникъде не му стигаха.
— И твоето време ще дойде…, ще те видим тогава, подир крави ли ще търчиш или земята ще копаеш. Виж се, бе, ужким си болен, а не си се спрял… Все лакомиш и все не се насищаш! Както си се изгърбучил – хак ти е! – отвърна му Вичо.
— Ти какво, бе – стрелна го Моньо – и в краварника на работа, и мелницата държиш, а синът ми без работа… уж демокрация…! Вашата демокрация до глад ни докара!
— Ами като е некадърен – запрепира се Вичо, оставил Колката за момент – седем завода смени и място не си намери! Все той бил онеправданият…!
Злобливо хихикане ги прекъсна:
— Както сте си изкарали кирливите ризи, водата от чешмата няма да ви стигне, за да ги изперете!
Настръхнали, всички се обърнаха към присмехулника.
Дядо Митьо размаха във въздуха чепатия си бастун:
— Не си навирай гагата, че видиш ли го?!
— И да го гледам, и да го не гледам, не можеш ме хвана! С дъртите си крака едва до клозета се дотътряш… – ехидно продължи присмиващият се.
— Тъна, недей така… – опита се да го спре Колката – Стар човек е!
— Що да не говоря, бе?! Да не си измислям?! Обърнахте го на парламент! Като ония оттам сте! Като тях се дърпате! Ако го нямаше парламентът, по-добре щяхме да бъдем… Сега всички им зяпат простотиите и никой работата си не върши! Само дето езиците им дълги! На демократи се правят! А брашненият чувал и прах не пуска, камо ли брашно. И вий сте като тях! Превзехте центъра и от вас няма къде човек да поседне…! Ама…, ако го нямаше това тук – посочи Тъната зачервен дървото и пейките и бавно запристъпва назад, готов всеки момент да побегне – няма да има къде езиците си да чешете.
Мъжете останаха слисани. Знаеха си го те, луд бе и не знаеш какво мисли. А и не бяха малко поразиите му – против Бога отиде, икони краде от църквата, в затвора лежа…, майка му и баща му бяха вдигнали ръце от него. Не знаеха кога и селцето щеше да пропищи.
Разотидоха се тягостно смълчани. Никой не беше им говорил така. А и правота имаше в думите му. Селото скоро утихна съвсем и тишината се спусна над хора и добитък като покривало. Само дето петлите по старому отмерваха хода на времето и напомняха за наближаващия ден, пълен с неизвестност и изненади.
По някое време се разнесоха глухите удари на брадва. В най-сладкия си сън хората не чуваха нищо. Шумът от брадвата се засили от тревожния крясък на птици. Изкряка кукумявка, ненадейно появила се и смразяващият ѝ писък разбуди кучетата.
Размърдаха се и стопаните.Сънливи, любопитни погледи надникнаха през замрежените от цветя прозорци на близките къщи.
Колката, който живееше най-близко до чешмата, изхвръкна навън. В полуздрача разпозна Тъната. Той разпалено въртеше брадва.
Щъркелите кръжаха над него. Ято гълъби профуча над тях и потъна в близките дървета. Косерите пищяха невъобразимо, без да се вижда, къде се бяха скрили.
Тъната замахна още два пъти, оставяйки дълбокия отпечатък на необузданата си ярост, и се провикна:
— Ха ставайте, бре-е, да се видите как сте оголели-и-и… Ха ставайте, бре-е-е, да ви видя, къде ще се събирате сега-а-а!
Старият дъб се сгромоляса върху чешмата. От поваления му ствол лъхаше мъртвота. Разтреперан и уплашен, Колката заудря две лопати една о друга, без сам да разбере как са попаднали в ръцете му, и зарида с цяло гърло:
— Ставайте, бре-е-е-е… Оголя душата ни-и-и…
Старият дъб извисяваше снагата си току над целия площад. Откакто се помнеха хорицата, той все там стоеше – мощно разпрострял клоните си над двете махали на селцето, също като квачка над пилетата си.
И живинки имаше в него – и гургуличи, и птичи гнезда; къде до самия му връх – един голям щъркелов дом, символ на щастие и... там бяха и ония, нахалните косери, дето всяка есен изкълваваха гроздата. Две катерички подскачаха, намерили в хралупата му удобно местенце за съжителство, и кълвач го преглеждаше, дорде почукванията му станаха нещо естествено в целия този колорит на живот и красота.
Като откъснат остров сред морето, Старият дъб, бе цяла една гора насред село, бе гордостта и духовната сила на всички. Три пейки го обграждаха околовръст, направени кой знае откога, и събираха около него бабите и дядовците на раздумки. На двадесетина крачки от него ромолеше голямата четиричучурова чешма, която избликваше докъде самото дърво.
Стръмна, не много висока скала отделяше двете махали, като че ли ги предпазваше от оная отколешна вражда помежду им като крепост. За нея се говореше все като за легенда. Дори и най-старият в селото, дядо Митьо, я разказваше, както е предадена от майка му, че как стройната, черноока Марина се хвърлила от върха `й, оставайки вярна в клетвата на първата си любов и за да не се омъжи по волята на баща си. Тогава любовникът ѝ посадил този дъб, там, насред село, за да си спомнят всички за нея.
Сега нямаше кой знае каква промяна. Само дето от селсъвета бяха направили голяма циментова площадка, че да може там да се перат губери и килими.
Идваха откъде ли не – и от града, и от селата... Изпираха, измиваха си колите, присядаха на пейките, за да похапнат, коментираха си работата, политиката, световните събития...
Любопитни, старците от селото ги навестяваха, за да чуят, откъде духа вятърът на новото време, а после продължаваха разговорите насаме до късно през нощта, всеки със своя авторитет и тежест. Перчеха се помежду си, като петли с познанията и мъдростта си.
Постепенно от задружни приятели те се разделиха на три групи, обособявайки симпатиите си към отделните партии. С изострени страсти, те боядисаха трите пейки в оранжево, червено и синьо, а срещу всяка от тях грейна плакат, забит направо в кората на дървото.
Когато бяха там, разпалените им спорове нарушаваха нощната тишина, а на сутринта плакатите висяха като раздрани дрипи по снагата на Стария дъб, превърнал се в окаян свидетел на ежбите им, смесили в себе си и политика, и стари вражди.
Тиха и упойна, нощта се беше спуснала над селото., а разгорещеният спор все още развихряше страстите:
— Какво направихте, бре, `кво..., като бяхте на власт?! Четиридесет и пет години ядохте, крадохте и пак ви не стига! Народа до гуша затъна от вас... – зачервен подскачаше дядо Митьо, най-старият, и младежкият му жар напомняше за себе си в очите му.
— Как какво, бе, ако не бяха комунистите, ти щеше ли да изучиш синовете си, че и внуците си..., апартаменти да им построиш...! Три коли си наредил пред вратата си! Погледни се, на пръст миришеш, а за земя си ревнал! Няма да се напукаш, я-а... – тихо мърморене под мустак, прикрито и от тъмнината, прекъсна стареца.
Някой плюна звучно настрани:
— Майка му стара, пак ли започвате?! А бе, кажете как е царевицата, колко ще е рентата!
Всички се обърнаха по посока на гласа.
— То-о, ако чакаш на рентата, кучета ти яли главата! – изви се хилавият глас на Колката.
Селският труд, слънцето и вятърът го бяха изсушили. Състарен за възрастта си, той ходеше приведен, с изопнати назад ръце, сякаш готов да литне всеки момент. Селяните бяха свикнали да го гледат все с кравите. Обикаляше мерата, за да ги пасе, косеше трева, трупаше зимнина за животинките си, продаваше млякото им и от него се изхранваше. Бе пенсиониран по болест, но парите доникъде не му стигаха.
— И твоето време ще дойде…, ще те видим тогава, подир крави ли ще търчиш или земята ще копаеш. Виж се, бе, ужким си болен, а не си се спрял… Все лакомиш и все не се насищаш! Както си се изгърбучил – хак ти е! – отвърна му Вичо.
— Ти какво, бе – стрелна го Моньо – и в краварника на работа, и мелницата държиш, а синът ми без работа… уж демокрация…! Вашата демокрация до глад ни докара!
— Ами като е некадърен – запрепира се Вичо, оставил Колката за момент – седем завода смени и място не си намери! Все той бил онеправданият…!
Злобливо хихикане ги прекъсна:
— Както сте си изкарали кирливите ризи, водата от чешмата няма да ви стигне, за да ги изперете!
Настръхнали, всички се обърнаха към присмехулника.
Дядо Митьо размаха във въздуха чепатия си бастун:
— Не си навирай гагата, че видиш ли го?!
— И да го гледам, и да го не гледам, не можеш ме хвана! С дъртите си крака едва до клозета се дотътряш… – ехидно продължи присмиващият се.
— Тъна, недей така… – опита се да го спре Колката – Стар човек е!
— Що да не говоря, бе?! Да не си измислям?! Обърнахте го на парламент! Като ония оттам сте! Като тях се дърпате! Ако го нямаше парламентът, по-добре щяхме да бъдем… Сега всички им зяпат простотиите и никой работата си не върши! Само дето езиците им дълги! На демократи се правят! А брашненият чувал и прах не пуска, камо ли брашно. И вий сте като тях! Превзехте центъра и от вас няма къде човек да поседне…! Ама…, ако го нямаше това тук – посочи Тъната зачервен дървото и пейките и бавно запристъпва назад, готов всеки момент да побегне – няма да има къде езиците си да чешете.
Мъжете останаха слисани. Знаеха си го те, луд бе и не знаеш какво мисли. А и не бяха малко поразиите му – против Бога отиде, икони краде от църквата, в затвора лежа…, майка му и баща му бяха вдигнали ръце от него. Не знаеха кога и селцето щеше да пропищи.
Разотидоха се тягостно смълчани. Никой не беше им говорил така. А и правота имаше в думите му. Селото скоро утихна съвсем и тишината се спусна над хора и добитък като покривало. Само дето петлите по старому отмерваха хода на времето и напомняха за наближаващия ден, пълен с неизвестност и изненади.
По някое време се разнесоха глухите удари на брадва. В най-сладкия си сън хората не чуваха нищо. Шумът от брадвата се засили от тревожния крясък на птици. Изкряка кукумявка, ненадейно появила се и смразяващият ѝ писък разбуди кучетата.
Размърдаха се и стопаните.Сънливи, любопитни погледи надникнаха през замрежените от цветя прозорци на близките къщи.
Колката, който живееше най-близко до чешмата, изхвръкна навън. В полуздрача разпозна Тъната. Той разпалено въртеше брадва.
Щъркелите кръжаха над него. Ято гълъби профуча над тях и потъна в близките дървета. Косерите пищяха невъобразимо, без да се вижда, къде се бяха скрили.
Тъната замахна още два пъти, оставяйки дълбокия отпечатък на необузданата си ярост, и се провикна:
— Ха ставайте, бре-е, да се видите как сте оголели-и-и… Ха ставайте, бре-е-е, да ви видя, къде ще се събирате сега-а-а!
Старият дъб се сгромоляса върху чешмата. От поваления му ствол лъхаше мъртвота. Разтреперан и уплашен, Колката заудря две лопати една о друга, без сам да разбере как са попаднали в ръцете му, и зарида с цяло гърло:
— Ставайте, бре-е-е-е… Оголя душата ни-и-и…
