АРХЕОЛОГИЯТА НА ДОБРУДЖА
Айля ИСМАИЛ • Тодор ДИМОВ
60-ГОДИШНИНАТА НА РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – ДОБРИЧ
Всеки юбилей или кръгла годишнина на институт или човек е добър повод за поглед назад – към нещо направено (или не) и измеренията на тези две неща във времето. От тази позиция Регионален исторически музей-Добрич има основание да хвърли поглед в двете посоки, в контекста на 60-годишния си юбилей през 2013 година.
През далечната 1965 г. е поставено началото на археологическите изследвания на средновековния град-крепост на нос Калиакра под ръководството на Георги Джингов от Археологическия институт с музей при БАН. През 1972-1975 години са проведени разкопки на тракийско-гетските некрополи между днешните села Крагулево и Черна под ръководството на Любка Бобчева и Иван Василчин от Окръжния исторически музей в Толбухин – идентични с известната вече тогава в Южна Румъния археологическа култура Фериджиле. Малко преди това започват и разкопките на прабългарско селище и керамични центрове край днешното село Топола на Любка Бобчева. Проучени са и някои по-малки обекти, като римската баня в Добрич (1963 г.) и някои други.
Описаните накратко изследвания днес свързваме с „наивно-романтичните“ археологически, а понякога и твърде фриволни исторически или литературно-художествени представи за добруджанската древност – в по-широк план и най-старата история на Долния Дунав и Западното черноморие.
Би било наистина невероятно тогавашната картина да е друга – Окръжният исторически музей в град Толбухин има едва 20-годишна история, няма собствени подготвени специалисти, както и изследователски и музейни традиции. Създаването на изследователската програма „Гетика“ (Североизточна България – древност и съвремие), разкопките на Археологическия комплекс „Дуранкулашко езеро“ и някои други (по-малки) археологически обекти, все още предстоят. Предстои и разработката и приложението на „модерна“ методика в полевите проучвания, предстои също и създаването на интердисциплинарни изследователски екипи за тяхната реализация. Ето защо изглеждат още по-невероятно (темпорално и пространствено) придобитото и запазено в музейните фондове на Регионален музей-Добрич културно богатство днес, своите и гостуващите музейни експозиции, организираните и проведени международни и национални симпозиуми и конференции, големият брой научни публикации на наши и външни автори в България и чужбина. На всичко това са посветени следващите редове.
ПРИРОДНА, ЕКОЛОГИЧНА И КЛИМАТИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДОБРУДЖА
В ДРЕВНОСТТА И НОВОТО ВРЕМЕ
Историко-географската област Добруджа заема най-североизточните части на Балканския полуостров и представлява естествено продължение на южноруските степи. На север и северозапад областта граничи с река Дунав, на изток с Черно море, а на запад границата минава приблизително по линията от устието на реката Батова до Силистра.
Добруджа представлява високо, на места нарязано от суходолия, плато с по-голям наклон към долината на Дунав и по-малък – към Черно море. За най-висока част на Южна Добруджа се счита възвишението при с. Капитан Петрово. Южното Добруджанско черноморско крайбрежие е предимно ниско и се характеризира със сравнително слаба разчлененост на бреговата ивица, ориентирана
предимно в посока север-юг. В българската част на Добруджанското крайбрежие се намират лиманните езера Дуранкулашко, Шабленско и Езерецко, а на юг от тях са блатата с лиманен характер – Шабленска тузла, Тауклиман и Балчишка тузла. На юг от делтата на Дунав, по румънското крайбрежие, има множество езера с лиманен (Мангалийско езеро, Текиргьол, Татладжак, Аджиджа, Ташаул) и лагунен (Комаровско, Ефория) произход. Освен тях съществуват и езера със смесен произход – това са групата езера Синое-Разелм.
Вътрешната континентална част, която е и най-високата част на Добруджа, е с наклон на север и северозапад, каквато е посоката на суходолията, които я прорязват и се различава от крайморските райони по природните си дадености. Тъй като сегашните изследвания са непълни може да се каже само, че подчертан интерес в екологичните изследвания представляват само някои нейни части. Най-напред споменаваме суходолието „Суха река“, както и някои по-слабо изразени релефно-повърхностни форми в тази част на континента.
В древността тези земи са били по-нагънати и неравни в сравнение с днешната топографска картина. По-късно естествените ерозионни процеси и действието на оскъдните атмосферни води са променили тогавашния пресечен ландшафт. Днес виждаме, освен каньона Суха река и някои други по-малки суходолия, оставени от тогавашните реки. Това са доловете край селата Спасово, Кардам, Нейково, Видно
и някои други, които в древността са били единствените места, където е било възможно да се появят малки гори или отделни групи дървета. В условия на относително студен климат, с увеличаващи се температури и недостатъчна влажност през късноледниково време и началото на холоцен, се развиват типично степни растителни съобщества, съставени предимно от тревисти видове, които са доминирали над дървесните. По-късно, с подобряването на климатичние условия, започват да преобладават дървесните, също така започват да се увеличават и житните растения, но доместицираните видове (ечемик и пшеница) все още са рядкост преди настъпването на каменно-медната епоха (енеолит), темпорално поставена от археолозите в рамките на V-тото хилядолетие пр. Хр. От анализа на откритите животински кости в гробовете на праисторическия некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро може да се добие подробна представа и за фауната, обитавала Добруджа през периода на неолита и енеолита. Намерени са останки от див заек, черноморски делфин, муткур, дива свиня, благороден елен, сърна, тур, европейско диво „магаре“ (Equus hydruntinus /hemionus/ danubiensis), мечка, вълк, лисица, степен пор, язовец, видра, дива котка, лъв. Освен тези видове тук се е срещал и степният кон (Equus germanicus transilvanicus). Идентифицирани са също и опитомени видове като – овца, коза, говедо, домашна свиня и куче. На друго място ще коментираме подробно доместикацията и използването на говедото и свинете – диви и опитомени – защото в региона на Добруджа горите никога не са присъствали в размери, които да могат да ги изхранят.
В края на този раздел, но не на последно по значение място, обръщам внимание и на взаимовръзката между човешките поселища и природната среда. Като се опира на една хипотеза на Вита-Финци, отнасяща се за дадена територия, която влиза в обхвата на човешката дейност, Ерих Хигс предлага анализ на връзката между наличната технология и природните суровини, които се намират в границите, обусловени от икономическите потребности на едно отделно селище. В такава зависимост териториите, вероятно прекосявани от заселниците в стремежа им за откриване, придобиване и използване на нови полезни минерални суровини, не е била особено обширна.
Пространството, което е влизало в обхвата на древната човешка активност, има приблизителен радиус 5 км от селището, когато става дума за селскостопански дейности и максимум 10 км – за лов. Това се отнася и за използването на природните суровини, като се вземе пред вид, че те вероятно са били добивани на неголеми растояния от културните центрове (същите тези селища – б. а.) в икономически и ресурсен акпект. Естествено е те да са относително понятие в нашите модерни представи за действителността, тъй като времето за изминаването им едва ли е можело да се различава значително при отделните праисторически общности в зависимост от географските особености на местността. Като допълнение – не трябва да пренебрегваме и относително не много гостоприемната природна обстановка за тогавашния (слабо оборудван и въоръжен) човек – по горе вече стана дума, че в условията на холоценския климатичен максимум в региона живеят и лъвове... Логично следва, че „експедициите“ на праисторическия човек най-малкото са били ограничени от светлата (дневна – б. а.) част на денонощието и липсата на транспортни средства.
ИСТОРИЯ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ЮЖНА ДОБРУДЖА
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 50 ГОДИНИ
Както вече беше споменато в уводната част на нашата статия, началото на археологическите изследвания в земите на Западното черноморие и Южна Добруджа е поставено през 60-те години на ХХ век. За някои от големите археологически обекти от тогава вече говорихме. Това са разкопките на античното и средновековно селища, принадлежащите им некрополи и прабългарските керамични центрове край селото Топола, тракийските некрополи между днешните села Крагулево и Черна, и крепостта на нос Калиакра. Към тези открития тук прибавяме и ранновизантийската крепост, селище от Първото българско царство от ХІ в. край днешното село Одърци, проучвани първоначално от българско-полски археологически екип, а от 1980 г. до днес под научното ръководство на проф. Людмила Дончева-Петкова от Националния археологически институт с музей при БАН. Досега са публикувани две нейни монографии, посветени на този археологически обект, трета е под печат, а също и голям брой статии и предварителни съобщения. Много е вероятно да е имало и други проучвания, за които ние не знаем – научните публикации от това далечно време са малко, а резултатите на някои от тях не са публикувани.
Във всеки случай, към началото на 70-те години на ХХ век се разработват подробни и обширни по хронологически обхват, културна и пространствена определеност изследователски програми. В основата им стоят институтите на Българската академия на науките и музеите в Добрич, Каварна и Балчик. Водещо място тук заема научно-изследователската програма „Гетика“ (по-късно „Североизточна България-древност и съвремие“), ориентирана към тракийската древност, класическата, елинистическата и римската епохи, подводните
изследвания на Северното българско черноморие и българското средновековие. Програмата е под патронажа на българския Институт по тракология при БАН, с дейното участие на историческите музеи в Каварна и Добрич. Проучени са редица археологически находища, първенството между които принадлежи на тракийските скални гробници и ранновизантийската крепост в местността „Яйлата“ край днешното село Камен бряг. В сградата на училището в селото е дислоциран и научно-документационният център на програмата „Гетика“, която териториално вече включва седемте окръга на днешна Североизточна България.
През 1974 год. е организирана и проведена международна теренна археологическа експедиция от праисторици, под ръководството на проф. Хенриета Тодорова от Археологическия институт с музей при БАН. Участват български, румънски, руски и немски археолози. Тогава е открита селищна могила от каменно-медната епоха, разположена на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. През 1975 г. започват разкопките на този впечатляващ археологически обект, който сега (след повече от 30-годишни изследвания) се превърна в сравнителен „еталон“ за всички по-малки находища в земите на Долния Дунав, Западното черноморие и Добруджа, изцяло изследван „Археологически комплекс Дуранкулашко езеро“. С право, поради дългия период на обитаване на това място и наличието на голям брой археологически обекти от различно време, той беше образно номиниран от изследователите като „Добруджанската Троя“. Тук ние няма да се спираме в подробности на Комплекса, което сме направили на друго място, а и поради неговото широко присъствие в статии, студии и монографии на български и чужди езици.
Интересно праисторическо находище във вътрешната континентална територия на Южна Добруджа е височинното селище в местността „Долапкулак“ край днешното село Драганово, на 14 км. южно от Добрич (Фиг. 10). Изследванията на този обект са започнати сондажно от Александър Г. Бонев (НАИМ-БАН) и Росен Бошнаков (ОИМ-Толбухин) през 1975 г., свързано с написването на първия том от проектираната тогава многотомна „История на Добруджа“. Книгата излезе от печат през 1984 г. В нея резултатите от разкопките на селището са представени сумарно и избирателно (малък брой находки – б. а.), подчинено на общоисторическия характер на публикацията. През 1985 г. наличните резултати от тези разкопки бяха публикувани изчерпателно от Ал. Г. Бонев и Т. Димов, а през 1993 година разкопките в местността „Долапкулак“ бяха подновени този път на широка площ, под ръководството на Тодор Димов и Александър Г. Бонев. По откритата през тази кампания керамика беше уточнена датировката и културната принадлежност на селището. То е било обитавано около средата на каменно-медната епоха – култури Хаманджия, Сава и началото на Варна), през късната бронзова (култура Басараби) и ранната желязна епоха (първата фаза от развитието на култура Бабадаг). Въпреки всичко изследванията на това единствено в североизточните части на България и Балканите височинно укрепено праисторическо селище все още не са завършени. Тук трябва да кажем, че разкопките на селището Драганово-Долапкулак обогатяват праисторическите изследвания във вътрешната (континентална) част на Южна Добруджа, в твърде отдалечени от днешния Черноморски бряг територии. Макар те да са все още слабо проучени теренно, справедливостта изисква да кажем, че вече са известни много археологически находища с различна хронология и културна принадлежност, които демонстрират сравнително отчетлива, ако и все още бледа обща картина. В хронологичен ред от ново време те биха изглеждали така:
– през 1949 година – спасителни разкопки на римски водопровод и резервоар в крепостта Залдапа, разположена между селата Абрит и Добрин, община Крушари (Милко Мирчев, Народен музей-Варна);
– от 1975 до 1981 години между селата Крагулево и Черна, община Добричка, са изследвани два плоски тракийски некропола, определени от изследователите като двуобредни – кремация и трупополагане. Изследвани са 300 гроба от края на ранната желязна и римската епоха. Освен това там са открити и останки от ранноенеолитно селище (култура Хаманджия ІІІ) – глинени съдове, идоли, каменни и кремъчни сечива (Любка Бобчева, Иван Василчин, Тодор Димов);
– от 1962 до 1984 години са изследвани четири могилни некропола, принадлежащи на носителите на Ямната култура от ранната и средната бронзова епоха: селата Смолница, Плачи дол, Поручик Гешаново – община Добричка и селата Жегларци и Орляк – община Тервел (Любка Бобчева, Иван Панайотов);
– през 1990 година е изследван трако-римски могилен некропол край село Средина, община Генерал Тошево. Разкопките са предприети след теренно обхождане в района през 1989 г., когато са открити и трако-гетско селище от късната желязна епоха, късноримско селище от І-ІV в. сл. Хр. с монументални архитектурни останки от храм и селище от времето на Първото българско царство (Сергей Торбатов);
– от 1993 до 1996 години са направени разкопки на тракийски езически култов център в землището на село Телериг, община Добричка. Установени са няколко етапа на практикувани религиозни практики, с незначителни прекъсвания за почти цяло хилядолетие – от VІІ-VІ в. пр. Хр. до приемането на християнството през ІV в. сл. Хр. Своя апогей култовият център достига през римската епоха (около средата на ІІ век), когато на това място е изграден монументален храм на Тракийския Херос-Дабатопейос (Сергей Торбатов);
– от 1995 до 2007 години са проведени поредица теренни обхождания с няколко разузнавателни сондажа в района на село Карапелит, община Добричка, разположено на левия бряг на каньона „Суха река“. Детайлно беше обследвана карстова пещера в местността „Крали Маркова стъпка“, на скалния венец на каньона и терасата около нея. Във вътрешността на пещерата е открита малка по размери биконична купичка със светлокафява полирана повърхност и следи от червена минерална боя над прелома. Съдчето типологично се отнася към последната (четвърта) фаза на праисторическата култура Хаманджия. За съжаление археологическата субстанция в пещерата е била изцяло унищожена от иманяри и други находки не бяха открити. По-късно, югозападно от село Карапелит, в местността „Кремъчната скала“ е открито голямо находище на сив и сивобежов „карпатски“ кремък, засега единствено на територията на Южна Добруджа (Тодор Димов);
– през 2008 година започнаха спасителни разкопки на късноантичен некропол край село Абрит, община Крушари. Засега той е датиран към времето на Великото преселение на народите, когато стратегическото значение на крепостта Залдапа нараства. Разчистени са шахтови гробници и катакомби, които вероятно трябва да се свържат с присъствието на алански племена на това място (Боян Иванов).
Направеният тук кратък, сигурно далече не изчерпателен, преглед на откритите находки и проведените разкопки във вътрешната (континеинтална) територия на Южна Добруджа (и в района на каньона „Суха река“) очертава твърде обща археологическа характеристика. Обектите не са много и ще са необходими нови теренни изследвания, особено по долината на Суха река.
ЕКСПОЗИЦИЯТА „АРХЕОЛОГИЯ НА ДОБРУДЖА“ НА РЕГИОНАЛЕН
ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ-ДОБРИЧ В КОНТЕКСТА НА НОВИТЕ ОТКРИТИЯ
Като част от реализацията на проекта „Йовковият Добрич – съвременна туристическа дестинация“ на Община-град Добрич, в изложбената зала на Етнографския комплекс „Старият Добрич“ беше създадена нова археологическа експозиция на тема „Археология на Добруджа“. Нейната основна цел е да представи древното археологическо наследство от земите на Долния Дунав, Западното черноморие и заключената между тях територия със съвременно име Добруджа. В основите на експозиционната концепция залегна идеята, че земите на Южна (а и цяла) Добруджа постоянно са изпълнявали ролята на интензивна културна контактна зона в Югоизточна Европа, Средиземноморието и Анатолия, което се е отразило и на общата им историческа съдба.
Сега в тази североизточна част на Балканския полуостров има повече от 50 000 тракийски надгробни могили, които датират от средата на ІV хил. пр. Хр. до ІV в. сл. Хр. Тези, а и голям брой други недвижими археологически културни ценности (и от по-късно, историческо време) илюстрират целия период на консолидация на тракийския етнос в лицето на Трако-гетската племенна общност, цялата антична епоха и Първото и Второто български царства от средновековието. Тракийските надгробни могили неслучайно са намерили място и в известния разказ на писателя Йордан Йовков „Могилите“.
Експозицията е композирана в три големи археологически акцента:
1. Праисторическа селищна могила „Големият остров“ и свързаните с нея некрополи на западния бряг на Дуранкулашкото езеро (VІ хил. пр. Хр.–ХІ в. сл. Хр.); височинно праисторическо селище в местността „Долапкулак“ край днешното село Драганово – каменно-медна, късна бронзова и ранна желязна епоха (от средата на V хил. до VІІІ в. пр. Хр.) и някои други открития;
2. Тракийски могилни некрополи и единични могили в Добруджа (Тракийска и антична култура, от ХІІ в. пр. Хр. до ІV в. сл. Хр.) и съпътстващите ги селища и некрополи в Дуранкулак, Драганово, Крагулево и Черна;
3. Средновековна култура и политика на Първото и Второто български царства от VІІ до края ХІV в., Добруджанското деспотство и черноморските градове-крепости на нос Калиакра, нос Чиракман край днешното пристанище Каварна,
Балчик, античният Дуросторум, (средновековен Дръстър) и някои други.
Общата хронология на експозицията обхваща повече от 6 500 години – от края на VІ хил. пр. Хр. до края на Второто българско царство в края на ХІV в. Археологическите акценти са разработени в по-малки експозиционни модули, както следва:
– 16 вертикални витрини;
– 8 хоризонтални витрини: 4-нумизматика, 3-праисторическо злато и култова пластика от Божурец, Драганово и Дуранкулак, 1-гроб № 251 от Дуранкулак;
– 4 ъглови модула: праисторически глинени съдове, антична керамика – тракийска, елинистическа и римска култура, антична каменна пластика и железарска работилница;
– 7 археологически експоната свободно разположени в залата;
– като втори, дидактичен, експозиционен пояс присъстват: въвеждащ текст „Археология на Добруджа“; четири общоисторически текста – по един във всеки от ъгловите модули, с подбрани големи цветни фотографии; историко-географски карти озаглавени: „Праисторически находища в Югоизточна Европа“, „Тракийски държави на Балканите“, „Римски провинции на Балканите“, „Първо българско царство от VІІ-ХІ в.“ и „Обекти на културно-историческото наследство на Добруджа“, експонирани подчинено на общото съдържание и послания на изложбата.2
Композиционно е намерено място на едно въведение в спецификата на Добруджанската най-дълбока древност, което на практика представя археологическите находки, оставени от най-старите, заселили се за постоянно и практикуващи земеделие и животновъдство, обитатели на Добруджа, на фона на нейната уникална в сравнение с другите днешни български земи география, природна среда и екология.
60-ГОДИШНИНАТА НА РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – ДОБРИЧ
Всеки юбилей или кръгла годишнина на институт или човек е добър повод за поглед назад – към нещо направено (или не) и измеренията на тези две неща във времето. От тази позиция Регионален исторически музей-Добрич има основание да хвърли поглед в двете посоки, в контекста на 60-годишния си юбилей през 2013 година.
През далечната 1965 г. е поставено началото на археологическите изследвания на средновековния град-крепост на нос Калиакра под ръководството на Георги Джингов от Археологическия институт с музей при БАН. През 1972-1975 години са проведени разкопки на тракийско-гетските некрополи между днешните села Крагулево и Черна под ръководството на Любка Бобчева и Иван Василчин от Окръжния исторически музей в Толбухин – идентични с известната вече тогава в Южна Румъния археологическа култура Фериджиле. Малко преди това започват и разкопките на прабългарско селище и керамични центрове край днешното село Топола на Любка Бобчева. Проучени са и някои по-малки обекти, като римската баня в Добрич (1963 г.) и някои други.
Описаните накратко изследвания днес свързваме с „наивно-романтичните“ археологически, а понякога и твърде фриволни исторически или литературно-художествени представи за добруджанската древност – в по-широк план и най-старата история на Долния Дунав и Западното черноморие.
Би било наистина невероятно тогавашната картина да е друга – Окръжният исторически музей в град Толбухин има едва 20-годишна история, няма собствени подготвени специалисти, както и изследователски и музейни традиции. Създаването на изследователската програма „Гетика“ (Североизточна България – древност и съвремие), разкопките на Археологическия комплекс „Дуранкулашко езеро“ и някои други (по-малки) археологически обекти, все още предстоят. Предстои и разработката и приложението на „модерна“ методика в полевите проучвания, предстои също и създаването на интердисциплинарни изследователски екипи за тяхната реализация. Ето защо изглеждат още по-невероятно (темпорално и пространствено) придобитото и запазено в музейните фондове на Регионален музей-Добрич културно богатство днес, своите и гостуващите музейни експозиции, организираните и проведени международни и национални симпозиуми и конференции, големият брой научни публикации на наши и външни автори в България и чужбина. На всичко това са посветени следващите редове.
ПРИРОДНА, ЕКОЛОГИЧНА И КЛИМАТИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДОБРУДЖА
В ДРЕВНОСТТА И НОВОТО ВРЕМЕ
Историко-географската област Добруджа заема най-североизточните части на Балканския полуостров и представлява естествено продължение на южноруските степи. На север и северозапад областта граничи с река Дунав, на изток с Черно море, а на запад границата минава приблизително по линията от устието на реката Батова до Силистра.
Добруджа представлява високо, на места нарязано от суходолия, плато с по-голям наклон към долината на Дунав и по-малък – към Черно море. За най-висока част на Южна Добруджа се счита възвишението при с. Капитан Петрово. Южното Добруджанско черноморско крайбрежие е предимно ниско и се характеризира със сравнително слаба разчлененост на бреговата ивица, ориентирана
предимно в посока север-юг. В българската част на Добруджанското крайбрежие се намират лиманните езера Дуранкулашко, Шабленско и Езерецко, а на юг от тях са блатата с лиманен характер – Шабленска тузла, Тауклиман и Балчишка тузла. На юг от делтата на Дунав, по румънското крайбрежие, има множество езера с лиманен (Мангалийско езеро, Текиргьол, Татладжак, Аджиджа, Ташаул) и лагунен (Комаровско, Ефория) произход. Освен тях съществуват и езера със смесен произход – това са групата езера Синое-Разелм.
Вътрешната континентална част, която е и най-високата част на Добруджа, е с наклон на север и северозапад, каквато е посоката на суходолията, които я прорязват и се различава от крайморските райони по природните си дадености. Тъй като сегашните изследвания са непълни може да се каже само, че подчертан интерес в екологичните изследвания представляват само някои нейни части. Най-напред споменаваме суходолието „Суха река“, както и някои по-слабо изразени релефно-повърхностни форми в тази част на континента.
В древността тези земи са били по-нагънати и неравни в сравнение с днешната топографска картина. По-късно естествените ерозионни процеси и действието на оскъдните атмосферни води са променили тогавашния пресечен ландшафт. Днес виждаме, освен каньона Суха река и някои други по-малки суходолия, оставени от тогавашните реки. Това са доловете край селата Спасово, Кардам, Нейково, Видно
и някои други, които в древността са били единствените места, където е било възможно да се появят малки гори или отделни групи дървета. В условия на относително студен климат, с увеличаващи се температури и недостатъчна влажност през късноледниково време и началото на холоцен, се развиват типично степни растителни съобщества, съставени предимно от тревисти видове, които са доминирали над дървесните. По-късно, с подобряването на климатичние условия, започват да преобладават дървесните, също така започват да се увеличават и житните растения, но доместицираните видове (ечемик и пшеница) все още са рядкост преди настъпването на каменно-медната епоха (енеолит), темпорално поставена от археолозите в рамките на V-тото хилядолетие пр. Хр. От анализа на откритите животински кости в гробовете на праисторическия некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро може да се добие подробна представа и за фауната, обитавала Добруджа през периода на неолита и енеолита. Намерени са останки от див заек, черноморски делфин, муткур, дива свиня, благороден елен, сърна, тур, европейско диво „магаре“ (Equus hydruntinus /hemionus/ danubiensis), мечка, вълк, лисица, степен пор, язовец, видра, дива котка, лъв. Освен тези видове тук се е срещал и степният кон (Equus germanicus transilvanicus). Идентифицирани са също и опитомени видове като – овца, коза, говедо, домашна свиня и куче. На друго място ще коментираме подробно доместикацията и използването на говедото и свинете – диви и опитомени – защото в региона на Добруджа горите никога не са присъствали в размери, които да могат да ги изхранят.
В края на този раздел, но не на последно по значение място, обръщам внимание и на взаимовръзката между човешките поселища и природната среда. Като се опира на една хипотеза на Вита-Финци, отнасяща се за дадена територия, която влиза в обхвата на човешката дейност, Ерих Хигс предлага анализ на връзката между наличната технология и природните суровини, които се намират в границите, обусловени от икономическите потребности на едно отделно селище. В такава зависимост териториите, вероятно прекосявани от заселниците в стремежа им за откриване, придобиване и използване на нови полезни минерални суровини, не е била особено обширна.
Пространството, което е влизало в обхвата на древната човешка активност, има приблизителен радиус 5 км от селището, когато става дума за селскостопански дейности и максимум 10 км – за лов. Това се отнася и за използването на природните суровини, като се вземе пред вид, че те вероятно са били добивани на неголеми растояния от културните центрове (същите тези селища – б. а.) в икономически и ресурсен акпект. Естествено е те да са относително понятие в нашите модерни представи за действителността, тъй като времето за изминаването им едва ли е можело да се различава значително при отделните праисторически общности в зависимост от географските особености на местността. Като допълнение – не трябва да пренебрегваме и относително не много гостоприемната природна обстановка за тогавашния (слабо оборудван и въоръжен) човек – по горе вече стана дума, че в условията на холоценския климатичен максимум в региона живеят и лъвове... Логично следва, че „експедициите“ на праисторическия човек най-малкото са били ограничени от светлата (дневна – б. а.) част на денонощието и липсата на транспортни средства.
ИСТОРИЯ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ЮЖНА ДОБРУДЖА
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 50 ГОДИНИ
Както вече беше споменато в уводната част на нашата статия, началото на археологическите изследвания в земите на Западното черноморие и Южна Добруджа е поставено през 60-те години на ХХ век. За някои от големите археологически обекти от тогава вече говорихме. Това са разкопките на античното и средновековно селища, принадлежащите им некрополи и прабългарските керамични центрове край селото Топола, тракийските некрополи между днешните села Крагулево и Черна, и крепостта на нос Калиакра. Към тези открития тук прибавяме и ранновизантийската крепост, селище от Първото българско царство от ХІ в. край днешното село Одърци, проучвани първоначално от българско-полски археологически екип, а от 1980 г. до днес под научното ръководство на проф. Людмила Дончева-Петкова от Националния археологически институт с музей при БАН. Досега са публикувани две нейни монографии, посветени на този археологически обект, трета е под печат, а също и голям брой статии и предварителни съобщения. Много е вероятно да е имало и други проучвания, за които ние не знаем – научните публикации от това далечно време са малко, а резултатите на някои от тях не са публикувани.
Във всеки случай, към началото на 70-те години на ХХ век се разработват подробни и обширни по хронологически обхват, културна и пространствена определеност изследователски програми. В основата им стоят институтите на Българската академия на науките и музеите в Добрич, Каварна и Балчик. Водещо място тук заема научно-изследователската програма „Гетика“ (по-късно „Североизточна България-древност и съвремие“), ориентирана към тракийската древност, класическата, елинистическата и римската епохи, подводните
изследвания на Северното българско черноморие и българското средновековие. Програмата е под патронажа на българския Институт по тракология при БАН, с дейното участие на историческите музеи в Каварна и Добрич. Проучени са редица археологически находища, първенството между които принадлежи на тракийските скални гробници и ранновизантийската крепост в местността „Яйлата“ край днешното село Камен бряг. В сградата на училището в селото е дислоциран и научно-документационният център на програмата „Гетика“, която териториално вече включва седемте окръга на днешна Североизточна България.
През 1974 год. е организирана и проведена международна теренна археологическа експедиция от праисторици, под ръководството на проф. Хенриета Тодорова от Археологическия институт с музей при БАН. Участват български, румънски, руски и немски археолози. Тогава е открита селищна могила от каменно-медната епоха, разположена на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. През 1975 г. започват разкопките на този впечатляващ археологически обект, който сега (след повече от 30-годишни изследвания) се превърна в сравнителен „еталон“ за всички по-малки находища в земите на Долния Дунав, Западното черноморие и Добруджа, изцяло изследван „Археологически комплекс Дуранкулашко езеро“. С право, поради дългия период на обитаване на това място и наличието на голям брой археологически обекти от различно време, той беше образно номиниран от изследователите като „Добруджанската Троя“. Тук ние няма да се спираме в подробности на Комплекса, което сме направили на друго място, а и поради неговото широко присъствие в статии, студии и монографии на български и чужди езици.
Интересно праисторическо находище във вътрешната континентална територия на Южна Добруджа е височинното селище в местността „Долапкулак“ край днешното село Драганово, на 14 км. южно от Добрич (Фиг. 10). Изследванията на този обект са започнати сондажно от Александър Г. Бонев (НАИМ-БАН) и Росен Бошнаков (ОИМ-Толбухин) през 1975 г., свързано с написването на първия том от проектираната тогава многотомна „История на Добруджа“. Книгата излезе от печат през 1984 г. В нея резултатите от разкопките на селището са представени сумарно и избирателно (малък брой находки – б. а.), подчинено на общоисторическия характер на публикацията. През 1985 г. наличните резултати от тези разкопки бяха публикувани изчерпателно от Ал. Г. Бонев и Т. Димов, а през 1993 година разкопките в местността „Долапкулак“ бяха подновени този път на широка площ, под ръководството на Тодор Димов и Александър Г. Бонев. По откритата през тази кампания керамика беше уточнена датировката и културната принадлежност на селището. То е било обитавано около средата на каменно-медната епоха – култури Хаманджия, Сава и началото на Варна), през късната бронзова (култура Басараби) и ранната желязна епоха (първата фаза от развитието на култура Бабадаг). Въпреки всичко изследванията на това единствено в североизточните части на България и Балканите височинно укрепено праисторическо селище все още не са завършени. Тук трябва да кажем, че разкопките на селището Драганово-Долапкулак обогатяват праисторическите изследвания във вътрешната (континентална) част на Южна Добруджа, в твърде отдалечени от днешния Черноморски бряг територии. Макар те да са все още слабо проучени теренно, справедливостта изисква да кажем, че вече са известни много археологически находища с различна хронология и културна принадлежност, които демонстрират сравнително отчетлива, ако и все още бледа обща картина. В хронологичен ред от ново време те биха изглеждали така:
– през 1949 година – спасителни разкопки на римски водопровод и резервоар в крепостта Залдапа, разположена между селата Абрит и Добрин, община Крушари (Милко Мирчев, Народен музей-Варна);
– от 1975 до 1981 години между селата Крагулево и Черна, община Добричка, са изследвани два плоски тракийски некропола, определени от изследователите като двуобредни – кремация и трупополагане. Изследвани са 300 гроба от края на ранната желязна и римската епоха. Освен това там са открити и останки от ранноенеолитно селище (култура Хаманджия ІІІ) – глинени съдове, идоли, каменни и кремъчни сечива (Любка Бобчева, Иван Василчин, Тодор Димов);
– от 1962 до 1984 години са изследвани четири могилни некропола, принадлежащи на носителите на Ямната култура от ранната и средната бронзова епоха: селата Смолница, Плачи дол, Поручик Гешаново – община Добричка и селата Жегларци и Орляк – община Тервел (Любка Бобчева, Иван Панайотов);
– през 1990 година е изследван трако-римски могилен некропол край село Средина, община Генерал Тошево. Разкопките са предприети след теренно обхождане в района през 1989 г., когато са открити и трако-гетско селище от късната желязна епоха, късноримско селище от І-ІV в. сл. Хр. с монументални архитектурни останки от храм и селище от времето на Първото българско царство (Сергей Торбатов);
– от 1993 до 1996 години са направени разкопки на тракийски езически култов център в землището на село Телериг, община Добричка. Установени са няколко етапа на практикувани религиозни практики, с незначителни прекъсвания за почти цяло хилядолетие – от VІІ-VІ в. пр. Хр. до приемането на християнството през ІV в. сл. Хр. Своя апогей култовият център достига през римската епоха (около средата на ІІ век), когато на това място е изграден монументален храм на Тракийския Херос-Дабатопейос (Сергей Торбатов);
– от 1995 до 2007 години са проведени поредица теренни обхождания с няколко разузнавателни сондажа в района на село Карапелит, община Добричка, разположено на левия бряг на каньона „Суха река“. Детайлно беше обследвана карстова пещера в местността „Крали Маркова стъпка“, на скалния венец на каньона и терасата около нея. Във вътрешността на пещерата е открита малка по размери биконична купичка със светлокафява полирана повърхност и следи от червена минерална боя над прелома. Съдчето типологично се отнася към последната (четвърта) фаза на праисторическата култура Хаманджия. За съжаление археологическата субстанция в пещерата е била изцяло унищожена от иманяри и други находки не бяха открити. По-късно, югозападно от село Карапелит, в местността „Кремъчната скала“ е открито голямо находище на сив и сивобежов „карпатски“ кремък, засега единствено на територията на Южна Добруджа (Тодор Димов);
– през 2008 година започнаха спасителни разкопки на късноантичен некропол край село Абрит, община Крушари. Засега той е датиран към времето на Великото преселение на народите, когато стратегическото значение на крепостта Залдапа нараства. Разчистени са шахтови гробници и катакомби, които вероятно трябва да се свържат с присъствието на алански племена на това място (Боян Иванов).
Направеният тук кратък, сигурно далече не изчерпателен, преглед на откритите находки и проведените разкопки във вътрешната (континеинтална) територия на Южна Добруджа (и в района на каньона „Суха река“) очертава твърде обща археологическа характеристика. Обектите не са много и ще са необходими нови теренни изследвания, особено по долината на Суха река.
ЕКСПОЗИЦИЯТА „АРХЕОЛОГИЯ НА ДОБРУДЖА“ НА РЕГИОНАЛЕН
ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ-ДОБРИЧ В КОНТЕКСТА НА НОВИТЕ ОТКРИТИЯ
Като част от реализацията на проекта „Йовковият Добрич – съвременна туристическа дестинация“ на Община-град Добрич, в изложбената зала на Етнографския комплекс „Старият Добрич“ беше създадена нова археологическа експозиция на тема „Археология на Добруджа“. Нейната основна цел е да представи древното археологическо наследство от земите на Долния Дунав, Западното черноморие и заключената между тях територия със съвременно име Добруджа. В основите на експозиционната концепция залегна идеята, че земите на Южна (а и цяла) Добруджа постоянно са изпълнявали ролята на интензивна културна контактна зона в Югоизточна Европа, Средиземноморието и Анатолия, което се е отразило и на общата им историческа съдба.
Сега в тази североизточна част на Балканския полуостров има повече от 50 000 тракийски надгробни могили, които датират от средата на ІV хил. пр. Хр. до ІV в. сл. Хр. Тези, а и голям брой други недвижими археологически културни ценности (и от по-късно, историческо време) илюстрират целия период на консолидация на тракийския етнос в лицето на Трако-гетската племенна общност, цялата антична епоха и Първото и Второто български царства от средновековието. Тракийските надгробни могили неслучайно са намерили място и в известния разказ на писателя Йордан Йовков „Могилите“.
Експозицията е композирана в три големи археологически акцента:
1. Праисторическа селищна могила „Големият остров“ и свързаните с нея некрополи на западния бряг на Дуранкулашкото езеро (VІ хил. пр. Хр.–ХІ в. сл. Хр.); височинно праисторическо селище в местността „Долапкулак“ край днешното село Драганово – каменно-медна, късна бронзова и ранна желязна епоха (от средата на V хил. до VІІІ в. пр. Хр.) и някои други открития;
2. Тракийски могилни некрополи и единични могили в Добруджа (Тракийска и антична култура, от ХІІ в. пр. Хр. до ІV в. сл. Хр.) и съпътстващите ги селища и некрополи в Дуранкулак, Драганово, Крагулево и Черна;
3. Средновековна култура и политика на Първото и Второто български царства от VІІ до края ХІV в., Добруджанското деспотство и черноморските градове-крепости на нос Калиакра, нос Чиракман край днешното пристанище Каварна,
Балчик, античният Дуросторум, (средновековен Дръстър) и някои други.
Общата хронология на експозицията обхваща повече от 6 500 години – от края на VІ хил. пр. Хр. до края на Второто българско царство в края на ХІV в. Археологическите акценти са разработени в по-малки експозиционни модули, както следва:
– 16 вертикални витрини;
– 8 хоризонтални витрини: 4-нумизматика, 3-праисторическо злато и култова пластика от Божурец, Драганово и Дуранкулак, 1-гроб № 251 от Дуранкулак;
– 4 ъглови модула: праисторически глинени съдове, антична керамика – тракийска, елинистическа и римска култура, антична каменна пластика и железарска работилница;
– 7 археологически експоната свободно разположени в залата;
– като втори, дидактичен, експозиционен пояс присъстват: въвеждащ текст „Археология на Добруджа“; четири общоисторически текста – по един във всеки от ъгловите модули, с подбрани големи цветни фотографии; историко-географски карти озаглавени: „Праисторически находища в Югоизточна Европа“, „Тракийски държави на Балканите“, „Римски провинции на Балканите“, „Първо българско царство от VІІ-ХІ в.“ и „Обекти на културно-историческото наследство на Добруджа“, експонирани подчинено на общото съдържание и послания на изложбата.2
Композиционно е намерено място на едно въведение в спецификата на Добруджанската най-дълбока древност, което на практика представя археологическите находки, оставени от най-старите, заселили се за постоянно и практикуващи земеделие и животновъдство, обитатели на Добруджа, на фона на нейната уникална в сравнение с другите днешни български земи география, природна среда и екология.
