Антония ВЕЛКОВА-ГАЙДАРДЖИЕВА


ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ

Конкретен повод за настоящия текст е излязлата през 2011 г. книга със „събрани стихове“ на поета „До тук“ (В. Търново, 2011). Нейната композиция хронологично следва емблематичните му стихосбирки – „Село“ (1975), „Памет“ (1979), „От първо лице“ (1986), „Показалец“ (1986), „Показания“ (1990). Изданието включва и творби, непомествани в посочените сбирки, непубликувани стихотворения, а също и някои от представителните, конгениални преводи на произведения от Владислав Ходасевич, Николай Заболоцки, Ищван Шинка, Йожеф Уташи, Ендре Рожа, Бенедик Киш, заслужаващи специално внимание.
„До тук“ е блестящ творчески „портрет“ на поета, като се има предвид и изключително концептуалният предговор на Светлозар Игов „Селска метафизика: поезията на Марин Георгиев и поетиките на прехода“. „До тук“ окръгля, „презаверява“ мястото на твореца в съвременния български поетически канон.
„До тук“ е незаменимият „подпис“, неповторимият „профил“ на един творец със силна емоционално-психологическа и пластично-образна идентичност, с хващащата те за гърлото екзистенциално-философска суровост, с една органична селска коравост на погледа и мисленето, с непобедима твърдост в отстояването на позиции и прозрени истини.
Несъмнено още първата поетическа книга на М. Георгиев впечатлява, грабва вниманието, провокира сетивата на критиците, законодатели на литературния вкус. Повечето от тях се солидаризират около тезата, че на пръв поглед в тематично отношение за контекста на 70-те „Село“ е някак ненавременна, „закъсняла“ ретроутопична визия на един митологизиран, безвъзвратно изгубен свят. От друга страна обаче М. Георгиев представя селската вселена не с познатите декларации за привързаност към нейната патриархалност или с дълго експлоатираните в художествената ни култура конфликти между града и селото.
Всички тълкуватели, въпреки различните интерпретативни призми, през които четат духовно-психологическите, органични мисловно-емоционални „пейзажи“ на младия творец, са единодушни в едно – за него „селото“ е вместилище на покой и безпокойство, на вековечни кръговрати и на апокалиптични предчувствия едновременно. Селото на М. Георгиев е митологичен свят, зареден обаче с екзистенциален драматизъм. То не е само идеализирано-ониричният, споменно-въобразен космос на златното детство, а и сурова реалност с измъчващите проклети въпроси. М.-Георгиевото село е кълбо от осезаеми, зрими патриархални реалии, от конкретни персонификации на рода и неговите разклонения, от реки и ниви, дворове и къщи, празници и погребения. И заедно с тях – от тежки житейски проблеми, от нравствено-философски апории, от разтърсващи прозрения.
Селото на поета пее и немее, говори и мълчи. То е, от една страна, завършен, окръглен, цялостен свят, осветен in illo tempore. То е „тревите, къра, храсталака,/ потайният им, сепващ стон,/ на гарвана страхливо в грака/ заслушаният кон“. То не е само среда, то е космос със своите непоклатими закони, незаменими gesta (деяния), със своите белязани хора и респектиращи „богове“. От друга страна, е светът на съвременника, който живее в различни, фабрично-урбанистични реалности, в едно „междинно полуселско-полуградско общество в условията на неосталинистки политически режим“ (Св. Игов).
Човекът на М. Георгиев е „средният селянин“, потънал в космическата хармония, причастен към ритуалите по съграждане, охраняване и обновяване на родовата вселена. Той се чувства уютно, чувства себе си, когато „И пак деца из двора тичат./ На припек дядото седи,/ игрите им през сън следи – / как с неговите си приличат!“ („Двор“). Но той е и човекът на новите свръхидеологизирани модерни времена, отхвърлили безкомпромисно изпитаните ритуални сценарии на традицията, опорите на първоначалата. Оттук и непобедимите екзистенциални страхове, нощните кошмари, горчивите питания: „Какво е нашият живот? – Усилия над пустотата,/ усилия над пропастта./ Които искаха да я прескочат – паднаха във нея./ Които нищо не посмяха – изтляха на брега./ И – майко – ти, която ме роди,/ не си помислила, че аз за всичко туй ще мисля“ („Нощем“).
Именно тази разполовеност, тази „екзистенциална междинност“ артикулира героят на „Село“. На пръв поглед лирическият аз е хармоничен, монолитен, вездесъщ: „Воловете ти бяха братя/ и след трохите на коматя/ би сътворил и в ада рая/ с ръце, мотика и със сърп,/ разбрал, че в този свят докрая/ за плуга е потребен гръб“ („Среден селянин“). Но, от друга страна, животът му минава „до следващия трус“, пронизан от болезненото питане: „Целостта къде е?“ („Прозорец“).
Кодовете, решенията, отговорите на архетипно-митологичния порядък невинаги носят утешение. Героят на М. Георгиев тръпне пред ужаса на неизвестното, пред необратимостта на линейното време, пред „черното платно за помен“. Въпреки целия „реквизит“ от истории, притчи и завети, с които е закърмен, за да се справя с „терора на историята“, терзанието, че: „Липсва нещо след мъртвия. Празно е! (Мракът пъпли из стаите.)/ Новородените няма да го запълнят. Мъртвите няма да станат“ („Януари“) – изпепелява всяка надежда.
Оттук силата и слабостта, стоицизмът и крехкостта на лирическия аз, устойчивостта спрямо вихрите на делничното, но и безпомощността спрямо „мълниите“ на живота и на смъртта. Той е благословен с нивите и равнините, с кончетата и врабчетата, с любовта и тишината. Но той е и проклет с „падащите гарвани“, с „черните кърпи“, с „думите тъмни и стари“. Този човек има изострена чувствителност за мрака, за тегобата на света, за черния кръст на съдбата. Неговият свят е белязан от измерението на вертикалността, но много често тя не извиква предствата за трансцендентност, а за края на земното, за „въздишката“ на съществуването, за непобедимостта на смъртта.
Смъртта при М. Георгиев не е успокоителната инициация, истинската онтологична промяна, спасителното сдобиване с откровения от метафизичен порядък. Тя е страшна, жестока, неотвратима. Тя е името на безмилостността, на неотменимия край, на заплашващото толкова човешки начинания „нищо“.
Може би оттук е и изострената чувствителност на лирическия аз към „старите хора“, както гласи насловът на едно от стихотворенията в „Село“: „Остават:/ последният ден,/ последният час,/ да забият в стената гвоздей/ и оттам да се вгледат в нас“.
Този „сценарий“, въпреки многобройните си варианти, е неизменен. Каквито и усърдия да полага човек, за да отмени края на своите „стари хора“ – „едничък е техният път“. В М.-Георгиевата поезия не само че изход от смъртта няма, но липсват и „входове“ и „врати“ от смъртта към живота: „Дори най-страшният грях/ да се яви – сега е късно./ Угасват с тебе съвест, страх – / затуй човекът не възкръсва“ („Съд“).
Кръгово-повторителното, ритуално-възкресенското време вместо упования и вяра, носи безнадеждност, скръб и душевно утеснение. „А повторението – синтезира наблюденията си изследователят на световните религии М. Елиаде, – изпразнено от своето религиозно съдържание, задължително води до песимистично виждане на съществуването. Когато не е средство за повторно вписване на една първоначална ситуация и преоткриване на тайнственото присъствие на боговете, когато е десакрализирано, цикличното време става ужасяващо: то се превръща в неспирно въртящ се около себе си кръг, повтаря се безкрайно“.
Но макар че много важни представи и категории са изпразнени от старото си митологично съдържание; са оспорени от модерното „екзистенциалистко виждане“, човекът на новите не-осветени времена не може задълго да издържи да живее отвъд „магикорелигиозните факти“, отвъд „ирационалните си опити“. Това важи с особена сила за лирическия аз на М. Георгиев, който е здраво свързан със земята, водата, въздуха, с техните първични енергии и власт. Но също така с паметта, майката и бащата, с миналото и рода, с „всички близки“, със „стаята и двора, в които си пораснал“. За него те са най-важните образи. Те идват не само в най-критичните моменти на тежки загуби и разочарования, но и в онези сладостни упоения на тялото и мисълта, в които „часовете не се отброяват“ и „възрастта не тежи“.
Другата голяма марингеоргиевска тема е паметта. Тя е подета в „Село“, за да озаглави следващата му поетическа сбирка – „Памет“, центрирана около едноименната лирическа поема. Паметта е навсякъде – в „семената забравени“, в жетварските ритуали, в заклинанията на орача, в „почти изпръхналия бабин глас“, в звъна на „великденските камбани“. Паметта обхваща живи и мъртви, цялата общност. Тя преоткрива, преживява отново „произхода“, „първоначалата“. Паметта е „сладка“ и „горчива“. Яви ли се, обсеби ли те, отнеме ли ти дъха, значи те е застигнала с най-радостните мигове и с най-тежките пророчества. М.-Георгиевият човек изпитва подчертан респект към паметта. Тя е алтернативен свят, който събира „живите и мъртвите от моето село“. Тя е в „снимките“, в „семейните предания“, в „черти, кръв, жестове и мисли наследени“, които „извътре ме болят“.
Паметта не просто навестява, тя живее, изпълва лирическия герой, превръща го в знаещ битийните обрати и загадки човек. Оттук и множеството сентенционални, лапидарно поднесени прозрения („Един и същ е коренът на мъката и радостта,/ на болката и на насладата“, „Със лай и с писък се изпълни двора./ (Така започват всеки страх и всяка смърт!“).
Паметта събужда мили образи, скъпи истории, но също и жестоки реалности: „... от село колко хора си отидоха така – / на майка майка ѝ, бай Тодор, бай Илия/ и много още, имената на които се боя да изрека“. И все пак лирическият аз е готов да призове всички – живи и мъртви, здрави и болни „всички да се съберем!“ Тази метафизическа съборност на родовото, този „церемониал“ на паметта, тази „трапеза“ на тукашни и покойни, разпростряла се от корените чак до небесата, няма как да не вдъхне упование, че: „Напук на време и забрава/ ще се постигне с нас безкрая“.
В „Памет“ говорят различни гласове – лирични и сурови, нежни и безпощадни, силни и безпомощни, земни и отвъдни. Те заедно огласят родово-селската вселена, за да дадат име, познание и увереност на лирическия аз („И вие в мен, и аз във вас ще се позная“). Тези гласове и езици на родовото се извисяват високо, но и проникват надълбоко, те са елегични и драматични, битово-реални и митологични. Чрез всички тях героят на поемата иска да надмогне страха от живота и от смъртта. Защото въпреки мрака и безизходността на заобикалящото в прабащините фигури и сенки проблясват светлините на метафизичното.
Намерил абсолютните опорни точки, надмогнал загубата на ориентация, той конструира живота, опрян върху изначалните образи: „Завит със орехова сянка само,/ да спя на своята ръка,/ мушици да жужат,/ мравки да ме напълзяват./ Със месеци да спя така“ („Родна пръст“). Това е идеалната картина на света (imago mundi) – преживяна и възмечтана.
Завърнал се в началото, той гледа с други очи, диша с други гърди, пие от други извори. Докоснал с глава звездите, но и звездите, докоснали душата му, той попада в различни нива на съществуването: „... и си вярваш, че сега единствено разбран от всички/ се сливаш с всички тук,/ че ставаш пръст и камък, въздух и лъчи“ („Планина“). Симптоматично е, че в редица от стихотвопенията в сбирката „Памет“ е пълно както с пръст, земя и ниви, така и с небеса, звезди и облаци – най-ониричните образи на потребността да попаднеш в различни от тукашното светове. Образи на полетите на тялото и душата, на освобождението от гнета на самотата.
Другият из-ход и из-скок от ограниченията на задушаващата делничност и травматичност на смъртта, е времето на празника – на великденските премени и козунаци, на чудодейните отблясъци във „всяко стъкълце“ от панаира, във врявата на неделния пазар: „... в празника откриваме първата проява на сакралното Време, такава, каквато се е осъществила ab origine, in illo tempore“.1
Празникът е самата отвъдност на всекидневността. Той е време-пространството на означената топлина („Утрото даже преварил, някой е минал – тихо и топло!“), на благоуханията, на сладостните и упояващи мириси, на „червеното като кръв вино“. Човекът на М. Георгиев обожава отвъдделничността на „пазара“, на „панаира“. Тъкмо това различно, извън-редно отношение превръща „пазара“ в особено – ритмизирано, възбудено – пространство на изобилието и разпуснатостта: „Идват отвред купувачи, врявата расне, сергиите – пълни:/ наспорил е Господ“ („Пазар“).
В стихотворението „Пазар“ по великолепен начин е пресъздадена цялата автентичност и митологичност на „не-делността“ – с надрастването на обикновената функция на предметите, с хорската суетня, с приповдигнатото настроение на продавачи и купувачи, със смеха, с радостните възгласи, с изобилния плод и тръпките на очакване на нещо хубаво и необикновено.
Творби като „Великден“, „Пазар“, „Панаир“ са пронизани от една сладко-тръпчива носталгия по общностната празнична култура, по о-чуднения свят. Те съживяват изконния порив на човека да се докосне до чудото, да проникне в страната на изобилието, да се огледа в „стъкълцето, което обещава радост“. Пазарът, панаирът, празникът са самото трепетно очакване да се премине на бленуваните брегове, където мечтите се превръщат в реалност, където очите и душите горят отвътре: „А чудото нали не идва всеки ден. Нали да срещнат своята мечта/ отидоха на панаира всички. Затуй ли всяко стъкълце блести и обещава радост“. Празникът е копнежното време-пространство: „И сякаш всичко е достижимо днес – ръката да протегнеш само...“ („Панаир“).
Но и в „Панаир“, и в „Пазар“, както в повечето творби на поета, този екстаз на тялото и духа, тази еуфория на желанията и мечтанията за миг само се преобръща, за да се огледа в собственото си отрицание. Веселието, необикновеността на празника е мимолетен къс, краткотраен „фрагмент“ от тягостното битие на съвременника. Стигнал кулминацията на удоволствието от споделеността и плодородието, „пазарът“ вече не е същият: „Но всичко достига върха си – клюмат листата, дъхти тежко/ на спарено“. „Пазарът“ е силна резигнирана метафора на съществуването. Празничните времетраения, отвъдделничните из-ходи се оказват само утопичен блян, носталгичен спомен, красив унес на мисълта и душата. Обективната реалност е много по-властна и неунищожима („С изпрашен и увиснал цвят/ лежат сред здрача хризантеми,/ отдавна равнодушни кой/ за колко ще ги вземе“). Трансформацията е неумолима, груба до жестокост – „сенките вехнат“, „ябълките омекват“, доматите са „презрели“, „воня“ се разлива из въздуха...
М. Георгиев е майстор на поантите. В повечето случаи те звучат метафорично-есенциалистки. И почти без изключение – екзистенциалистки-скептично, натурфилософски-сурово: „И някак неудобно празничните дрехи стягат...“ („Панаир“).
Сред силните, по далчевски звучащи творби в книгата „Памет“, е стихотворението „Повест“. Един тъжен, песимистичен „разказ“ за разуверения човек, белязан от неутешима скръб, останал „съвсем самин“ „на този град милионен жител“. Градското, „милионното“, технологичното за М.-Георгиевия човек са тъмна заплаха, пропадане в бездна: „Озърта се насам-натам като подгонен./ На нищо погледа да спре не може./ Пред своя дом стои бездомен./ Ръцете си не знае где да сложи“ („Повест“). Далчевските внушения са преосмислени от позициите на едно друго, но все така безнадеждно и безпътно време. За да се зададат за сетен път най-страшните въпроси, които, според силната яворовска традиция, оказала безспорно влияние на художественото светоусещане на поета, нямат решение: „Земя, възмездие ли е гневът ти“, „А защо и жертвите да страдат/ в изкупителния час?“ („До следващия трус“).
Средищна творба в М.-Георгиевата поезия, превърнала се с времето в представителна, е „Селска метафизика“ (от книгата „От първо лице“). Тя задава „свръхземните въпроси“, които обезкуражават намирането на отговори: „Защо съм тук – едва ли ще узная./ И откога – и докога?/ Началото! Било ли е? А краят?/ Чия ли мисъл пак ще изрека?“ Въпросите са зададени „от първо лице“. Те тежат върху плещите на „средния селянин“. В тези въпроси отекват най-страшните думи, присъстват най-скъпите образи, парят най-тежките проблеми. Зададени с по яворовски съдбовен драматизъм, и тук те остават нерешени. Финалът на творбата е пронизан обаче от присъщия марингеоргиевски „ненаситен глад“ за живота.
Ненаситността, стръвта, неутолимостта са присъщи състояния на този лирически герой, на това „лакомо дете“, би казал критикът Ив. Мешеков. Тази лакомия по животворните сили на природното, тази хиперекспанзия на любовно-еротичното, тази първичност на инстинктивно-виталистичното струи от всеки стих на „Пълнолуние“: „Когато някъде се любят,/ избива и по пънове мъзгата/ и дънерите се отрупват с гъби,/ и диря слузеста пълзи от охлювите по тревата“. В творбата въздухът, пръстта, камъкът, луната„и всичко живо, всичко мъртво по земята/ се мъчи да зачене“. „Всяка твар, човеци, птици и растения“ са завихрени в танца на земно-небесните рождества. Тук стресираният, смазан от стихията на смъртта човек се е разтворил, слял с пулсациите на космоса, причастил се е към сакралността на вселенските тайнства.
Както стана ясно в началото, „До тук“ е книга от книгите на М. Георгиев. Поредната от тях с настолно място в съвременната ни класическа библиотека е „Показалец“. Стихосбирката и сочи постигнатите прозрения за човека и света, и представлява своеобразен „списък“ на „азбучните“ екзистенциални истини, на основополагащите думи, „твари“ и „духове“ – на българските насъщности.
По идея на близкия като светоусещане Иван Цанев поетът назовава два от трите „цикъла“ в стихосбирката – „Творения“ и „Духове“. Първият от тях е населен с всички неизменни за коравата, издържлива, жизнеустойчива селска вселена животни – куче, волове, бик, крава, агънце, овен, вълк, осел, жребец, котка, козел, биволи. Вторият е населен от „по-кротките“, по-опитомените, не така необуздани животни и растения. Тук са квачката и пилето, гургулицата и глухарчето, крушата и мащерката, копривата и босилекът. Изключително инвентивно е наблюдението на Св. Игов, че образният свят в „Показалец“ не са мъртвите предмети, познати от литературния учител на М. Георгиев – Ат. Далчев, а „твари от живата природа, цял поетически вивариум“. В стихосбирката сякаш дишат, говорят, живеят излезлите от ръцете на българския Създател животни и растения. Онези, които възстановяват силния, свеж и чист Свят на първоначалата: „Най-после поделен – разсънва се светът. /Полека слънцето раздалечава/ земята от небето. И лъчи шуртят./ И първи облак вече се задава“ („Гургулица“).
„Показалец“ е М.-Георгиевата носталгия по съвършенството и неосквернеността на Произхода: „Събрала синьото на небесата и водата/ и трепета на шепот, който не ечи,/ сред нивите, замрели в маранята,/ следи ме тя очи в очи“ („Ралица“).
Човешкото в тези цикли е съвсем дискретно, почти незабележимо. То е погледът на копнежа по сутрешните „капки роса“, по „едрите мехове издути“, по древните „степи, пътища, прах, планини, пещери, стяг, реки и гори“, по къпините „като с кръв налети“, по упойващия мирис на „бабината душица“, по здравословната болка от жилещата коприва... В „Показалец“ диша мъката, но най-вече радостта от първосътворението. В книгата самият живот вдишва и издишва чистия въздух на лазура.
И другият обособен цикъл е с възрожденски звучното заглавие „Пряпорци“. Само по себе си то отвежда към идеята за българската памет, за националноидеологическите митове, емблеми, символи, за родовите предания и героическите легенди. В тази посока са и насловите на творбите „Прощаване 1876“, „Батак“, „Опълченец“. В тях съвсем не става дума за помпозно-патриотична реторика или за патетично формулирани лозунги, а за съдбовно, дълбинно преживяване на националната трагика: „Синджири мъртъвци, небесни родове. В самата вечност/ потропват дядовци с тояжки – внучета сираци водят./ Камбана в пепелта – Бог паднал на земята./ Далечни зарева. Къщи без стени. Дворове без дувари./ Огнища без комин димят“ („Батак“).Патриархално-родовият космос е преобърнат, „ужасите на историята“ са връхлетели българското битие – „кости и меса, меса и кости“. Превърнал се в мрачен топоним на националната историческа безизходност, М.-Георгиевият „Батак“ е един от трагичногероическите знаци на вечното „отвъдисторическо“ българско живеене: „Орли от върховете слизат в облаците да ги погребат“.
Творби като „Батак“, Участ“, „Запев“, „Опълченец“, „Гергьовден“, „Прощаване 1876“ очертават земно-небесната баладична карта на българите. В този поетов Пантеон блестят живите сенки и заветните слова на безименните герои, на самоотвержените отечестволюбци. Гробове и курбани, клетви и олтари, свидни синове и велики деди, живи и мъртви съграждат метафизично българското. В лапидарните „надписи“ в края на стихосбирката се дочуват незабравими гласове и интонации от националния митопоетически текст – от Ботев и Яворов до Далчев и Германов. Тук те звучат, разбира се, с различна и най-вече с новаторска сила и мощ.
Писана през пролетно-летните месеци на граничната в обществено-исторически план 1988-а, поемата „Разпукване“ от книгата „Показания“, подобно на „Последна любов“, започва с директно обръщение към „Поезията“. Но тук не става дума за любовно-омразните „брачни“ отношения с тази „господарка“ над духа на поета, а за развълнуваните му рефлексии върху случващото се по стъгдите на историческото, в пропастите на моралното и сред клопките на социалното. В отделните части се сменят интонационните регистри на лирическия глас, но силни или тихи, гневни или смирени, развълнувано-експресивни или „епически“ успокоени, те изговарят жизнеустойчивостта, непобедимостта на злото в съвременните превъплъщения на историята, в зловещите „сюжети“ на „най-несигурния век“: „А после, неподвластен, интересът/ илюзии с действителност размесва,/ боричкане за пост, за първенство, за име/ и истини-лъжи, подмятания анонимни,/ усмивки, зад които тракат вълчи зъби,/ все благородни, но отровни гъби,/ омраза – вместо благодарност/ и благоденстваща бездарност“.
Пароксизмът на омразата, „хедонията на злото“ (Л. Канов), мракобесието на системите и идеологиите са достигнали такива размери, че накърняват универсалния ред на природата и обществата, водят до крайно отчаяние и парализиращ страх: „Насилници и потърпевши,/ убити и убийци – все от хора./ И вече знам – такава беше,/ такава е човешката история“.
Историята е видяна като свърталище на зли духове, на умопомрачения и омраза, на рухнали утопии и смазани човешки съдби. Но в „Разпукване“ е смело заявена и волята за живот, за преборване с неправдите на световното. Оттук и впечатляващата автопсихографираща изповед: „Но знай: от векове така наричат/ биологичния ми оптимизъм./ А имам го в достатъчно количество – / дори при нужда/ готов съм и да ти услужа“.
„Разпукване“ не е абдикация, а битка със злощастията и коварствата на историята. Битката на „средния селянин“, който е прозрял пагубните последствия, родени от небивалата човешка дързост да замени небесно-божественото с преходно-земното.

* * *
В „До тук“ не спира да пулсира, да се смее и скърби, да се радва и безпокои българското село. То се усеща чрез порите на кожата, чрез „царстването на хляба“, чрез „постната чорбица“ и „общата паница“, но най-вече чрез личната отговорност пред унаследените мъдрости на дедите, пред заветите на бащите: „И за ден прескоча ли до село,/ пред гробовете им щом застана,/ право в съвестта ме гледат – / Как предател да им стана?“ („Родословие“).
Именно. В „До тук“ говори не целокупната архаично-митологична селска вселена, а човекът на родното село, познал „в земята своя Бог“, вървящ „над буците приведен като в църковна тишина“. Този човек е обръгнал на „обиди и принуди“, останал глух „за почести и за ура“, той продължава „ни богат, ни беден“ да живее с усилията и жестовете на „средния селянин“, постигнал дълбочините и равновесието на трудовите кръговрати: „та буреняса ли земята,/ да има кой, като преди,/ да ѝ извади пак душата/ и я накара да роди“.
„До тук“ е книга изповед, равносметка, философско-исторически размисъл за българската, за човешката съдба.
„До тук“ е книга за драмите и за чудесата, за историческите бездни и за героическите полети; за трепетите на душата и за трусовете на съвестта на българския селянин, станал част от урбанистичния свят, но не престанал с „бягствата“ в приказното време на „вечността, каквато беше“. Преживял неистовата болка от загубата на селото, от рухването на родовия космос, този човек се преборва с изпитните на живота, защото носи със себе си, знае вечността: „По-друга вечността аз зная./ Тя подомашному бе проста./ Години тя живя на село/ И вечер беше ни на гости,/ тъй както в нашите съседи./ Щом мръкне, сготвила е баба./ Трапезата подрежда мама./ В средата царствуваше хляба./ На стол, широк като за двама,/ седеше срещу хляба дядо./ До него – синове и внуци./ Стои встрани снахата млада,/ докато хляба той разчупи“ („Вечност“). Такава е марингеоргиевската българска приказка за вечността. В нея простотата на изразяване утаява дълбинния битиен смисъл...
Много смърт, много екзистенциална тъга и исторически песимизъм има в тази книга със събрани стихове на М. Георгиев. Но има и много „раждаща борба“, „искрящи дни“ и „покорени върхове“ („Ден и нощ. Нощ и ден“). Дори и сполетян от най-непоносимото, най-зловещото в историята, героят му знае, че от звездите по небето и от тревите по полето гледа вечността:
Би казал вече, че умира
селото...
Но над комина ниско
приплъзва дим... Звъни от манастира.
Вода от чучура се плиска. („Арбанаси“).

1. Елиаде, М. Сакралното и профанното. С., 1998, с. 49.