Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НОСИТЕЛИ на литературна награда <<Дора Габе>>"

НОСИТЕЛИ на литературна награда <<Дора Габе>>

ЕЛКА НЯГОЛОВА – за значителни художествени постижения в духа на естетическите и хуманистични послания на Дора Габе – 2003 г.

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА – за значителни художествени постижения в духа на естетическите и хуманистични послания на Дора Габе – 2008 г.

ЛЕДА МИЛЕВА – отличие за изключителен принос в преводаческото изкуство и създаване на школа от талантливи преводачи в България.

 

ЕЛКА НЯГОЛОВА

НЕОТВАРЯНИТЕ ДНЕВНИЦИ
/За Вагнер, благородническата титла и една бяла кутия от бонбони.../

Най-хубавите снимки оцеляват обикновено в албумите на паметта... Тях времето не ги докосва, не пожълтяват, не се губят... Въпреки, че документалистите твърдят обратното. Камерата на емоционалното експониране при поета ги опровергава...
Когато обаче моят приятел Сашо Серафимов няколко пъти ми се обади настоятелно: „Хайде, де, отвори най-после Онези тетрадки...“, си спомних и за една снимка, оцеляла не само в паметта ми, а и в архивите ми...


ИСТОРИЯТА НА СНИМКАТА

Гледам я: черно-бяла, наглед – никаква, някои от лицата на нея са ми познати, други – не. Най-познато ми е едно малко момиче, с бяла блузка и плисирана пола, с пионерска връзка, с коси, сресани на две големи и щръкнали смешно опашки, украсени, разбира се , от големи бели панделки... Годината е 1963-та. Получих тази снимка преди време като подарък от дългогодишния фоторепортер на „Добруджанска трибуна“ Игнат Абаджиев. Той беше пословичен с грижливо събирания си и подреден по имена и години архив. „Виж се, виж се – какво момиченце беше... Помниш ли, като си забрави думичките?...“ Ех, не биваше да ми го припомня. Аз и така се изчервявах от срам, защото все се сещах за този случай... Видимо, снимката е подготвена за печат във вестника, защото на гърба ѝ се чете печатът на редакцията, набързо изписаните от Георги Йовев редове: „Много бърза, за броя, І стр., оригинал...“ Така отговорният секретар на вестника тогава изпращаше снимките, за да им направят клишета... Нямаше още компютри, техническите възможности на журналистиката бяха ограничени, затова пък – уменията и езикът български бяха на съвсем друго ниво... Но да се върна към снимката. В центъра е Дора Габе. Поводът – честване на нейната 75-годишнина в голямата зала на читалището в Добрич. Делови президиум, както беше прието по онова време. В центъра е Тя. Срещу нея аз, сред група други деца – поднасяхме цветя на протоколните гости. Погледът ѝ – благ, както винаги, когато пред нея имаше деца... Усмихната. В тъмна дреха с яка и неизменно – с двойна огърлица от перли... Навярно честването е било в по-късен сезон... Моята учителка по литература тогава – Кръстинка Иванова, беше ми написала на листче думи, с които трябваше да се обърна към юбилярката. Няколко пъти ми повтори: „И да ги научиш наизуст! Да не четеш...“ Тя беше прекрасен литератор, много я обичах, но тези нейни думички никак не ми лежаха в съзнанието. Помнех лесно и бързо, както запомням и сега, но нещо ме спъваше – в словореда ли, в приповдигнатостта ли, не знам. Преди тържеството си ги казах без грешка. Когато обаче застанах пред нея, лесно ѝ подарих цветята, но думите... изведнъж изчезнаха. Ужас! Бяло платно! И сега го сънувам това платно... Случи ми се в живота още веднъж, при друг повод. И пак думите трябваше да бъдат научени. Не бяха лоши, но бяха чужди!...
Дора Габе ме погледна с топлите си очи, потънах в тях и постепенно се съвзех. И заговорих. Сама. С мои си изрази. Навярно – много детски и наивни от сегашна гледна точка. Усещах, че съм развълнувана. Сега ми убягва какво точно съм казала. Споменах, че повечето ѝ стихове за деца знам от ранна възраст от майка си, че навярно един ден ще ги казвам и на своите деца, че ние, децата, много я обичаме – и нея, и думите ѝ... Знам само, че завърших с: „Дайте ми чорапи,/ дайте ми обуща,/ колко е добричка /мама, че ме пуща...“ Дора Габе все по-широко се усмихваше и кимаше в ритъм. После ме прегърна и ме нарече „Пшеничка“. Врабчето в гърдите ми спря да пърха, отпусна се доверчиво...


СЛЕД ГОДИНИ...

Ноември, 1970 г.,
Из дневниците ми...
Една от срещите ни в дома й, на бул. „Тобухин“ 45 (сега – „Васил Левски“ 60). През смях, но и с неудобство, ѝ разказах този случай за забравените приветствени думи, с притеснението все пак от моето детско фиаско. Записала съм нейната реакция: „Не се срамувай. С всекиго се случва... Получила си урок от живота: да не говориш с чужди думи, а със свои. И нещо много важно: когато имаш какво да кажеш, да говориш, да не мълчиш...“
„Да говориш, да не мълчиш...“ Сега, четейки тези редове, те ми прозвучават многопластово. И се сещам, че тогава, когато всички са мълчали, когато поробването на Южна Добруджа се е приемало от мнозина като непреодолим исторически факт, като изречение от поредния бюлетин..., тогава Тя – крехката поетеса с покоряваща женственост, с кристална чувствителност, но и със сила и мъжество на духа, е обикаляла посолства, писала е писма, озвучавала е драматичната несправедливост, изнасяла е беседи, срещала се е с влиятелни хора, борила се е, както може. Или просто е говорела, не е мълчала...
По-долу, на същата страница, навярно предизвикано от разговора ни, е записано едно тогавашно мое четиристишие:

Не думите, изречени наум,
не думите, изречени със трепет,
не раната от най-горчива дума –
мълчанието глухо ни разстрелва.


Януари, 1971 г.,
Из дневниците ми...
Първите дни след Нова година. Не сме се виждали отдавна. Тя в това време беше във Варшава. Упрекна ме, че не съм се обадила... Първото наздраве е за Добруджа, разбира се. Тя неизменно присъства в разговорите ни...
Ето какво съм записала тогава по-долу:
Ръката ѝ (с оня тежък топаз на пръста) легна върху моята – още твърде млада и неуверена ръка. Дълго мълча, докато изрече:
— Ние с теб сме обречени. Който е роден в Добруджа или е живял под звездите й, е като омагьосан. Където и да идем, цял живот после като болни жерави кръжим над нея...
След доста години, през 1997 г., включих тези нейни думи в един от ръкописните преамбюли на книгата си „Земен гейм“ /изд.“Иван Вазов“, София, 1997/. И след нейната фраза в книгата съм добавила едно обяснение в любов към моята земя:
„Няма я на земята Дора Габе вече толкова години, а думите ѝ – през едно друго измерение, се завръщат тук. Дали този разговор не беше някакво тайно кръщение или обричане? И сега, като ми кажат „добруджанка“, сякаш благородническа титла добавят към името ми...“
Като продължение на този ни разговор, който Тя завърши с думите: „Поет, който не е отнякъде, всъщност е отникъде“, се роди по-късно стихотворение, включено в спомената книга. То завършва така:

Ще остана във Добруджа, на крака си без пръстен
и ще бъда последният жерав в дългата нишка.
А когато под нас е поле и е дяволски късно,
СБОГОМ оловните ми криле ще изпишат...

Да, това е един от уроците на Дора Габе...


Септември, 1974 г.,
Из дневниците ми...
Днес дълго си говорихме за изкуството на превода, за вътрешната взискателност на поета-преводач... Разказа ми как на няколко пъти съвършено отначало, за да не се влияе от предходните варианти, е започвала превода си на „Пан Тадеуш“ на Мицкевич. Каза ми колко ѝ е бил полезен Боян Пенев с високата си езикова култура и с безкомпромисната си взискателност... Водел я буквално за ръка през европейските езици, литература, музика...
По едно време прекъсна, направи голяма пауза и додаде: „Но най-важното за свободния стих и за превода научих в ранните утрини в дома на Каспрович, докато им гостувах. По цели нощи той ми четеше от стиховете си... Дочаквахме развиделяването. Навън вече пееха птиците. А на нас не ни се спеше... Веднъж се заслушах в тази птича песен и му казах: „Ами, да – и с превода е като с тази песен: трябва да ти се напълнят ушите със звуци и с музика, трябва да чуваш езика, за да влезеш в него. Едва тогава да се пристъпи към самия превод...“
Чувах тези ѝ думи години наред, докато превеждах различни славянски поети. Чувам ги и сега, когато се опитвам да озвучавам на български език нови поети от славянския свят. Особено онези, чиято вътрешна архитектоника изисква задължителното „стъпване“ в същия музикален ритъм... Така беше с поезията на Максим Замшев, от която съм превела десетки стихотворения. Ще цитирам тук част от своя превод на стихотворението му „Самота“:

* * *
Ситен сняг пада меко,
тихо на тротоара.
Малък-малък човек.
Гоголев булевард.

Блъсканица от тичащи –
млада подвижна маса.
– Може би, ти си ничия,
щом си така сама?!

Малък-малък човек,
с любов, по-малка от дума.
В жестокия днешен век
всеки ще се изгуби.
...

Сняг като захар. Млечна,
бяла и гъста пара.
Малък-малък човек.
Гоголев булевард.



Април, 1977 г.,
Из дневниците ми...

Странен и необичаен беше днес разговорът ни. Заварих я подразнена от нещо. Или от някого? Не каза... Само упорито навеждаше към темата „Писателят и неговата ерудиция“... „Ами, то не може така: само да пишеш, без да четеш! Нали трябва да знаеш какво са казали другите преди тебе! Днес писателят не може да бъде само интуитивен, без да е образован...“ После прехвърли разговора към Боян Пенев. „Той беше като учебник – всичко знаеше! С часове можеше да говори за музика, за литература, за философия... Бях много млада. Щяхме да ходим на опера, на „Рейнско злато“ от тетралогията „Пръстенът на нибелунгите“. През деня той подвеждащо ме пита: „Кой е либретистът на Вагнер?“ Затрудних се да отговоря... Тогава ми заобяснява, че композиторът винаги сам си пишел сценария и либретото. Говореше разпалено за сложните лайтмотиви и теми, за това, какъв тотален майстор на операта е Вагнер, каква цялостна и силна личност е, какъв свободолюбив дух... Кои са Алберих и Миме, как гради хармонията, използвайки контраста на гласовете – баритон и тенор... Да, той беше като ходещ учебник. Той ме научи, че на концерт или опера трябва да отидеш подготвен...“
След този конкретен разказ Д.Г. отново се върна към началната тема – за интуитивните писатели и за писателите-ерудити. „Виж, Блага е много подготвена. Огромна култура... Жалко, че не пише литературна критика. Би била полезна за толкова писатели!“
Още един урок от Дора Габе. Колко много имам да уча...


Юли, 1980 г.,
Из дневниците ми...

„Дръпни завесите... Ох, това слънце!...“ Така започна днешната ни среща. После пихме чай. На масичката до нас – една бяла кутия-бонбониера, на капака ѝ – златна лилия и надпис: „Lady“. Помислих си, че е забравила да отвори кутията с бонбоните. Такива не бях опитвала... Тя лукаво проследи погледа ми. И отвори кутията... В нея нямаше бонбони, а писма, завързани с излиняла от времето, небесно синя тясна панделка. А кутията отвън – като нова! Мълчах. Чаках я да заговори... Тя се усмихна, сякаш на себе си: „Тука са част от „полковете“... Не разбрах какво ми казва. „Боян Пенев ми говореше, че след мен има полк обожатели...“ На мен ли го каза или на себе си? Стеснително мълчах. А много ми се искаше да знам: чии писма са в тази кутия? На Боян Пенев? На Каспрович? На Незвал?...

Чета сега редовете от своите тогавашни дневници и си мисля: кому е нужно всичко това, освен на моите лични спомени? И защо приятелят ми Сашо Серафимов ме подтиква да отворя „Онези терадки“? Добре, ще пиша за Нея. Но с какво ще променя вялата и жълтеникава на цвят картинка на днешната ни мемоаристика? Ще прочетат ли потомците поне стиховете на тази мъдра и надарена от Бога поетеса, която живя и твори почти век? Ще престанат ли някои недочели журналисти да пишат за нея, като за момичето от съседния клас, и да разказват или измислят най-пошлите и пикантни истории, без да си дават сметка за превъзходството ѝ толкова години, след като я няма? Нейната „Лунатичка“ ще разтревожи ли нощта на нечии плитки мисли? Винаги ли ще трябва, когато една жена е красива, все да доказва – цял живот, век дори, че е и умна, и талантлива, и мъдра?... А писмата? Дали са от Яворов, или от Незвал – има ли значение? Те са само Пътят, нейният път, по който преминавайки, е узнавала цената на страданието – личното и на народа си, на времето си... След години разбрах, че кореспонденцията ѝ с Незвал е изчезнала, няма следи от нея... Дали не бяха в онази бяла бонбонена кутия, оставила в спомена ми горчивия вкус на една недоизреченост? Някой ми каза, че писма между Витезслав Незвал и Дора Габе се съхраняват в Националния литературен музей в Прага. Няколко пъти уговарях своя приятелка там да им направи ксерокопия. Сега се съмнявам дали е трябвало. Добре, ако ги имаше, щеше ли някой да ползва ключа и да отвори вратата към една човешка любов и едно литературно приятелство, за да осветли ПОЕЗИЯТА, родена от двама? Или ще се задоволи само с булевардни писания, без да е узнал нищо за общата траектория на една двойна звезда?...
Затварям тетрадките, с мисълта, че съм направила изключение. Че нашият живот подхранва само нашите лични спомени. Че те са територия, в която не бива да влиза друг... И изведнъж си спомних как моя учителка от гимназията ми разказваше, че на късна възраст изгорила купища писма и снимки, за да не занимава потомците със себе си... Кой знае, може и да е права.
Затворих тетрадките, а ме загриза отвътре любопитството: писала ли съм поезия след този ни разговор край бялата бонбонена кутия? Оказва се, да. Само не мога да си спомня – кое точно е предизвикало тези стихове:

* * *

Жените в моята земя
перат небето –
то къпе се във женски смях
и чисто, свети.
Понякога във късна есен
от бели облаци
предат, изпридат своя песен,
докато молят се...
Жените в моята страна
момчета раждат.
Жените в моята България
не са авлиги,
но с песен болката изгарят...
Това им стига.

 

 

ЛЕДА МИЛЕВА

Леда Гео Милева е родена на 5 февруари 1920 г. в София.. Дъщеря на Гео Милев. Завършва Американския колеж в София (1938) и Институт за детски учителки (1940), междувременно следва в Юридическия факултет на Софийския университет (1938-1941). Работила е като завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“ (1951-1952), главен редактор на сп. „Пионерска самодейност“ (1952-1955), Зав. редакция в издателство „Български писател“ (1965-1966); зам. директор (1966-1967) и директор (1967-1970) на Българската телевизия. Зам. началник на отдел „Печат и културно сътрудничество“ в Министерството на външните работи; постоянен представител на България в ЮНЕСКО в Париж с ранг на посланик (1972-1978). Заместник-председател и председател (1960-1980) на Българския ПЕН-клуб; председател (1979-1989) на Съюза на преводачите в България; член на управителния съвет на Съюза на българските писатели (1979-1989); главен редактор на списание „Панорама“ (1980-1990). През 1984-1992 е член на УС на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО. Народен представител в Осмото и Деветото Народно събрание и и в седмото Велико народно събрание. Включена е в Почетния списък „Ханс Кристиян Андерсен“ на Международния съвет по детската книга.
Издала е повече от 30 книги със стихотворения и поеми за деца, между които: „Заю на разходка“, „Няма време“, „Мустакатият“, „Влакче през града“, „Пътечките на дъгата“, „Черно фламинго“, „Как идва денят“ , „Къде е хоботът на слона“, Приказка за трите лисички идр.
Нейни стихотворения и пиеси са превеждани и издавани в Русия, Румъния, Чехия, Франция, Германия, Белорусия, Сирия1 Полша, Унгария и др.
Превежда стихове и проза от английски, руски, френски.
Автор е на публицистични и литературно-критически статии в периодичния печат.
Заедно със съпруга си Николай Попов е съставител на поетичните антологии Американски поети (1975), Нощен дъжд – съвременни английски поети (1980); Африкански гласове (1987).
Умира на 05.02.2013 г., същата дата, на която е родена.



* * *
Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев – за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините.

* * *
Много пъти съм разказвала, че то [стихотворението „Зайченцето бяло“] е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки“ и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.

* * *
Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време. Но това не е достатъчно. Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно.С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо


ЗАЙЧЕНЦЕТО БЯЛО

Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.
Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.
Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата!
Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?
Спряла под елата
с лампичка в ръката
малката Светулка,
на щуреца булка.
Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка,
милата си майка.




Лиляна СТЕФАНОВА

Дора Габе, д-р Куситасев и Йордан Стубел


На път за София след литературна вечер във Велико Търново с Дора Габе се отбихме в Хисар. Управителят на Писателския дом ни настани в стая под покрива, наскоро ремонтирана. Валеше силен дъжд. Запалихме печката и стана уютно. Бяхме уморени, но странно възбудени, жадни за сладка приказка и силно кафе. И двете обичахме този дом, в него бяхме написали много страници. Имаше някаква магия в красивата къща, в тишината, в уханията на древния курорт. Не помня защо споменах, че, когато бях на осем, за първи път я видях в дома на вуйчо ми д-р Константин Куситасев.
— Коста? – възкликна учудена – твой вуйчо? Но те бяха съседи и най-близки приятели с Йордан Стубел! Виден лекар, сладкодумен, заблежителен човек. Много често се събирахме у тях. Идваше и Сирака, и Славчо, цялата наша тайфа. Значи си ме виждала в неговия дом на Солунска? И да не ми кажеш досега!
— Бях дете, играехме с братовчедите Мишо и Митко. И отвреме на време надничахме в гостната. Знаех коя си още от читанките. Беше толкова красива! Всички те слушаха в захлас.
Тя ме погледна кокетно. Прогонихме умората с вълшебни глътки кафе.
Знаеше всичко за вуйчо ми. Завършил медицина в Германия. Още много млад – утвърден и известен лекар, специализирал в световно известната клиника на Хокрайн. Високо интелигентен, чувствителен, познавач на литературата и изкуствата.
— Ние със Стубел много го обичахме, – усмихна се тя някак загадъчно. Не можех да отгатна тоя израз на очите ѝ.
Замълчахме заслушани в приказката на дъжда. Тя внезапно додаде:
— Той знаеше за нашата тайна.
Навярно съм я погледнала учудено, защото се засмя:
— Ама ти май нищо не си чувала за най-дългата ми любов!
Така започна тая мила изповед за една любовна драма, десетилетия хранела светския глад за скандали и клюки.
Тя обичаше да навлиза директно в темата без мъгляви и досадни уводи.
— Той беше женен. През всички тези безумни години не се раздели с нея. Десетилетия така – той женен, аз – свободна. Любов, страст, мъка сладка и горчива – няколко десетилетия! А започна като че на шега! Бях замаяна. През 1925-та издаде най-хубавата си книга «Съдба». Да знаеш колко бях щастлива! Повечето стихове, най-хубавите, бяха посветени на мен! Но не се раздели с жена си. Остана при нея. Колко плаках… Нямах сила да си тръгна, да го зарежа, да хукна в чужбина…
За първи път виждах на лицето ѝ вика на болката. Тя изведнъж повяхна и се смали.
— Било е голяма любов – казах тихо и несмело.
— Не знам, в по-късните години може би повече плътска история, привързаност, обща съдба. Разделяхме се бурно, отново се събирахме пламенно, заклевахме се, че докато сме живи, ще сме заедно. Все скришом и тайно. Като престъпници. Все нащърбено, уплашено, наранено. Все в сянката на някаква вина. Знаех, че той няма да я напусне никога – и продължавах. Беше мой. И не беше. Така ден след ден, болка след болка, чудо след чудо – пропилях най-хубавите си години.
Сега си казвам – глупачка!
— Но защо? Ти си го обичала!
— Вярно е. И все пак е непростима глупост.
Тя стана мълчаливо и с нейната неугасима женственост направи ново кафе. Беше тъжна. Не знаех какво да кажа. Ароматът на кафето прогони съня. Дъждът продължаваше да шиба ламарините по покрива. Кръговете под очите ѝ станаха по-тъмни и дълбоки.
— Сега си мисля, че сбърках. Трябваше да избягам от тая любов. Животът ми можеше да бъде много по-пълен и богат с човек, който е до мен, свободен открито да ме обича. Дори и днес можех да имам такъв мъж, да споделям с него беди и радости.
— Но любовта нали затова е любов, защото не дава право на избор. Наричат я сляпа… – осмелих се да вмъкна.
— Така е, но аз толкова десетилетия не трябваше да бъда така лекомислена и сляпа.
Впери в мен измъчен поглед:
— Не повтаряй моята грешка.
Тогава не знаехме, че ще правя други, много по-големи грешки. Съдба.
Отвън проникваше сива светлина. Преди да заспим, необяснимо защо, тя си спомни за ония дни след Девети, когато Стубел е осъден от Народен съд. Една година лежи в затвора. Не знам какво бушуваше в душата ѝ при тези спомени. Само жена му ли е имала право да отива на свиждане? Не знам. Помогнал ли е вуйчо ми? Помогнала ли му е самата тя? Нямах отговор. И двамата вече ги нямаше. Но изпитах огромна тревога, без да разбирам ясната причина.
Двама приятели – д-р Константин Куситасев, вуйчо ми и поетът Йордан Стубел. Живеят в жилища едно над друго, посрещат заедно празници, слушат Бетовен и Моцарт, обичат Яворов, приятелството пълни душите им. Приятелство, което бъдещата балканска съдба ще зареди с омраза. Те остават приятели. Въпреки, че единият, лекарят ще бъде хвърлян във фашистки концлагери, а поетът, осъден от Народен съд, ще лежи в затвора. Можех ли тогава за миг да помисля, че в края на века отново Отечеството ми ще бъде така разделено, че дива омраза и жажда за мъст ще изпепели всичко красиво и ще разруши душите ни?
На пътя на всяка любов, на всяко приятелство ли тук на Балканите дебнат омразата, разделението, тъмните страсти?

Из подготввения за печат автобиографичен роман
„МОЯ ЛУД ВЕК“




СТАТУТ
на национална литературна награда „Дора Габе“


1. Национална литературна награда „Дора Габе“ (НЛН) е учредена от Общински съвет град Добрич с Решение № 45-24/25.06.2002 година по повод 115-годишнината от рождението на Дора Габе.
2. НЛН „Дора Габе“ се присъжда на 5 (пет) години на тържествена церемония по време на Националните литературни празници „Дора Габе“ на автор за значителни художествени постижения в духа на посланията на Дора Габе и принос в националната литература.
3. Национална литературна награда „Дора Габе“ може да бъде съпътствана от следните отличия:
3.1. За принос в научното изследване и популяризиране на творчеството на Дора Габе;
3.2. За принос в превода на художествени произведения.
4. Материален израз на НЛН „Дора Габе“ са: почетен знак, грамота и парична сума от 2 000 (две хиляди) лева, а за отличията: почетен знак, грамота и парична сума от 1 500 (хиляда и петстотин) лева, които Общински съвет на град Добрич актуализира в годината на връчване на наградата и отличията.
5. Националната литературна награда, както и съпътстващите я отличия, нямат конкурсен характер.
6. НЛН „Дора Габе“ е индивидуална и не може да се връчва за съавторство или да се поделя между двама или повече автори. Наградата се присъжда само приживе.
7. Носители на отличията могат да бъдат както физически, така и юридически лица. Отличията могат да се връчват за съавторство, но не могат да се поделят между две или повече физически или юридически лица. Те не се присъждат посмъртно или при закриване на юридическото лице.
8. Процедура по присъждане на НЛН „Дора Габе“ и Отличието:
8.1. НЛН „Дора Габе“ и Отличието се администрират от Община град Добрич.
8.2. Община град Добрич оповестява процедурата в интернет-страницата на Общината, ежедневниците на град Добрич, един национален ежедневник и специализирани електронни издания в срок – 1 май в годината на връчване на НЛН „Дора Габе“ и Отличията.
8.3. Предложенията за НЛН „Дора Габе“ и Отличията се внасят в Община град Добрич – направление „Култура“ в срок до 31 август в годината на връчване на НЛН „Дора Габе“ и Отличията. Направените предложения се обявяват в сайта на Община град Добрич и местните средства за масово осведомяване.
8.4. Юридическите и физическите лица могат да правят само по едно предложение за носител на НЛН „Дора Габе“ и Отличие.
8.5. Кметът на Община град Добрич назначава със своя заповед Консултативна комисия. В състава на комисията участват: зам.-кметът по култура на Община град Добрич, председателят на ПК „Култура, вероизповедания и етнически въпроси“ при Общински съвет град Добрич, директор ДХД, представител на Сдружение на писателите град Добрич, последният носител на НЛН „Дора Габе“ или Отличията и експерти от отдел „Образование и култура“ или членове на ПК „Култура, вероизповедания и етнически въпроси“.
Физическите и юридически лица, номинирали творци за НЛН „Дора Габе“ и Отличия, нямат право да имат свой представител в Консултативната комисия. На свое заседание Консултативната комисия прави подбор на направените номинации за НЛН „Дора Габе“ и Отличията и внася своето предложение до Кмета на Община град Добрич.
При проведени дискусии или гласуване в сайта на Община град Добрич през м. септември в годината на връчването относно номинациите, резултатите се предават на Консултативната комисия за сведение.
8.6. Консултативната комисия заседава в град Добрич. Заседанието ѝ се счита за редовно, ако присъстват най-малко 2/3 от нейните членове. Решенията се вземат с обикновено мнозинство.
8.7. Протоколът от заседанието на Консултативната комисия се предоставя на Кмета на Община град Добрич.
8.8. Кметът на Община град Добрич внася проектопредложение за носители на НЛН „Дора Габе“ и Отличията на заседание на Общински съвет. Общинският съвет със свое решение определя носителите на НЛН „Дора Габе“ и Отличията. Решението се взема с тайно гласуване и обикновено мнозинство.
9. Възможно е НЛН „Дора Габе“ да не бъде присъдена, както и съпътстващите я отличия.
10. Средствата за наградата се обезпечават от Община град Добрич, дарения, проекти и др.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево