ИСКАМ ДА СИ ПОЖЕЛАЯ
Генчо Златев
ИСКАМ ДА СИ ПОЖЕЛАЯ…
По случай 100 години от основаването
на Съюза на българските писатели
Преди да съм се преселил в рая.
Преди вятърът да ме повей.
Искам да си пожелая
и този стогодишен юбилей.
Да съм жив и здрав, да доживея
до минути със приятен вкус.
Като Ботев вещо да възпея
нашия писателски Съюз.
Парламентът словото да пази,
със приет закон и параграф.
Да ме срещне весел Дядо Вазов
и да ме дари със автограф.
Да поставя майсторски, в натура
битието наше върху лист.
Та във родната литература
най-подир да врекне нобелист.
София да спре да се надува
като късна дюля върху дал.
На таланта ми да козирува,
както млад аскер на генерал.
Моят Йовков – слънцето, голямото,
моят връх и моят призов знак,
да ме тупне бащински по рамото
и да каже: „Браво бе, юнак!”
„ХАНЪТ”
Издига ръст „Антимовският хан”
със планове да бъде, да векува.
Тромпет е той, тромпет и барабан,
пищялка, дето надалеч се чува.
Превърна се във хъш от малчуган.
И със жените вече се задява.
Ех, този „Хан”, ех, този светъл „Хан”
не спира да расте, да възмъжава.
Звъни във него весел пчелен рой,
във клоните, във цветните му върши.
Не с чаша, а с бакъра черпи той,
а питието в бъчвите не свършва.
Отпиваш дълго. И се чувстваш лъв.
На заранта не си с тесла в главата.
Че виното е чиста зайшка кръв,
от заек, ял на Добруджа тревата.
Разлива, а е винаги на кяр.
И все засмян, намига дяволито.
Защото не е кръчма, а хамбар,
догоре пълен с добруджанско жито.
УТЕХА
Драсна Господ върху мен чертичка.
Моментално се превърнах в дим.
Тръгвам си със кърпена абичка
като Йовковия Серафим.
Болка ме мори, че не дочаках
/Ех, живот, защо си толкоз къс?!/
да пристигне в мойта гара влака.
Пенсийката ми да вдигне ръст.
Но трепти във мене радост бяла,
снежнобяла като майски цвят.
Че по първокласна магистрала
ще поема за към онзи свят.
БЪЛГАРСКИ ПЕНСИОНЕР
Бягат дните лудо, не се спират.
С пълна сила и със цяла мощ.
Чука на вратата ми, не спира
бялата новогодишна нощ.
Нека немотия не ме джавка,
ще изкарам всичко без масраф.
Не ми трябва никаква добавка.
Само да съм читав, да съм здрав.
В ада съм, далече съм от рая.
В книжката си нямам милион.
Но дебело ще го подчертая:
По достойнство съм Наполеон!
Цял вагон с неволи, с грижи влача.
Тихо, кротко, без да кажа гък.
На площад и улица не грача.
Не съм ни испанец, нито грък.
Беден, със закърпена гърбина,
със солчица и червен пипер
горд ще вляза в Новата година.
Аз съм български пенсионер!
ИСКАМ ДА СИ ПОЖЕЛАЯ…
По случай 100 години от основаването
на Съюза на българските писатели
Преди да съм се преселил в рая.
Преди вятърът да ме повей.
Искам да си пожелая
и този стогодишен юбилей.
Да съм жив и здрав, да доживея
до минути със приятен вкус.
Като Ботев вещо да възпея
нашия писателски Съюз.
Парламентът словото да пази,
със приет закон и параграф.
Да ме срещне весел Дядо Вазов
и да ме дари със автограф.
Да поставя майсторски, в натура
битието наше върху лист.
Та във родната литература
най-подир да врекне нобелист.
София да спре да се надува
като късна дюля върху дал.
На таланта ми да козирува,
както млад аскер на генерал.
Моят Йовков – слънцето, голямото,
моят връх и моят призов знак,
да ме тупне бащински по рамото
и да каже: „Браво бе, юнак!”
„ХАНЪТ”
Издига ръст „Антимовският хан”
със планове да бъде, да векува.
Тромпет е той, тромпет и барабан,
пищялка, дето надалеч се чува.
Превърна се във хъш от малчуган.
И със жените вече се задява.
Ех, този „Хан”, ех, този светъл „Хан”
не спира да расте, да възмъжава.
Звъни във него весел пчелен рой,
във клоните, във цветните му върши.
Не с чаша, а с бакъра черпи той,
а питието в бъчвите не свършва.
Отпиваш дълго. И се чувстваш лъв.
На заранта не си с тесла в главата.
Че виното е чиста зайшка кръв,
от заек, ял на Добруджа тревата.
Разлива, а е винаги на кяр.
И все засмян, намига дяволито.
Защото не е кръчма, а хамбар,
догоре пълен с добруджанско жито.
УТЕХА
Драсна Господ върху мен чертичка.
Моментално се превърнах в дим.
Тръгвам си със кърпена абичка
като Йовковия Серафим.
Болка ме мори, че не дочаках
/Ех, живот, защо си толкоз къс?!/
да пристигне в мойта гара влака.
Пенсийката ми да вдигне ръст.
Но трепти във мене радост бяла,
снежнобяла като майски цвят.
Че по първокласна магистрала
ще поема за към онзи свят.
БЪЛГАРСКИ ПЕНСИОНЕР
Бягат дните лудо, не се спират.
С пълна сила и със цяла мощ.
Чука на вратата ми, не спира
бялата новогодишна нощ.
Нека немотия не ме джавка,
ще изкарам всичко без масраф.
Не ми трябва никаква добавка.
Само да съм читав, да съм здрав.
В ада съм, далече съм от рая.
В книжката си нямам милион.
Но дебело ще го подчертая:
По достойнство съм Наполеон!
Цял вагон с неволи, с грижи влача.
Тихо, кротко, без да кажа гък.
На площад и улица не грача.
Не съм ни испанец, нито грък.
Беден, със закърпена гърбина,
със солчица и червен пипер
горд ще вляза в Новата година.
Аз съм български пенсионер!
