ДУМИ ЗА ИВАН АТАНАСОВ
Петранка Божкова
ДУМИ ЗА ИВАН АТАНАСОВ
Той носеше в душата си сто стихии – слънчеви сияния и снежни бури, пролетен възторг и есенна пастелна мекота, болка и гняв, огън и вода, усмивка и тъга... Раним като дете и в същото време – мъдрец, вглъбен във вечните въпроси на живота. Живееше така, сякаш хем стъпва по земята, хем се носи над човешката река със своята невидима «колекция от криле». Над всичко това, обаче, беше благословен с удивителната дарба да създава нови светове и вселени от думите, за които в едноименното си стихотворение признава:
Думите са тайна съкровена.
Метеори. Урагани мощни.
Думите са паметни Вселени.
Думите се раждат само нощем.
/кн. „Жар-птица“, изд. „Матадор“, 2006 г./
В неговата поезия има всичко... Беше жаден за красота и любов. Не прости на лъжата и фалша. Беше влюбен в свободата и в светлината и смирен пред величието на природата. Написа пророчески стихове за най-съкровените мигове в човешкия живот, белязани от тайнството на раждането и смъртта, на греха и на прошката, на творчеството и духовното извисяване. Да си призная, някак е странно, че говоря за приятеля, за поета Иван Атанасов, в това тъжно минало глаголно време. Но съм сигурна – за поезията му и за неговите книги тепърва ще се говори.
Драгни Драгнев
В ПАМЕТ НА ИВАН АТАНАСОВ
Родено сред пшениците, момчето
като жътвар пристъпва между нас.
По стълба се изкачва на небето
и там със сърп изписва своя глас.
Във люлката на вятъра се спуска
луната да целуне – със сълзи
да я напълни и със жадни устни
едно момиче да я улови…
Жътварката на дните му не спира
да пее – тъжни песни да реди…
В душата ? момчето не умира,
а крачи сред небесните бразди…
Пшениците ще зреят, ще издигат
във знойните си пазви луд въртоп.
Една звездица в нощите ни мига –
жътварят се завръща с тежък сноп.
От своя хляб с любов ще ни нахрани
и песен ще налее за из път…
Той слиза на земята най-накрая
в сърцето си да събере светът…
Красимир Бачков
СПОМЕН ЗА ВАНКАТА
След една разходка из центъра на Добрич случайно срещнах Иван Атанасов. Отиваше към автогарата, за да се прибере в Генерал Тошево. Беше късна есен, късен следобед и вече бе мръкнало. – Как си Ванка? – питам го, а той, засипан по вехтия костюм от вечната си цигара в устата, отвръща: – Абе, щом си виждам сянката, значи съм добре! – и притеснено, макар да бяхме само двамата, прошепна – Да ти се намират два-три лева, приятелю? Нещо съм я закъсал пак. Той Сашо Серафимов ми даде някой лев преди обяд, но се срещнах с приятели, почерпихме се и парите отидоха. Той милият, вечно бе закъсал за пари, защото живееше изключително скромно от малката си пенсия. Самият аз бях пред заплата и му обясних, че не съм по-добре от него във финансово положение. – Обаче ако искаш, мога да ти дам две кутии цигари! Прибрах ги от учениците си, щото пушеха в училище. – Ей, братле! Голям подарък ще ми направиш! – зарадва се той, повече отколкото можех да предположа. Като стигнахме до блока, в който живеех, го поканих да дойде да хапне от гювеча, правен от мен предния ден. – А, не! – отказа той – Неудобно ми е. Жена ти, децата ти са в къщи. – И какво от това? – питам, но той пристъпва от крак на крак и пепелта от цигарата пак се сипе по дрехите му. – Виж, ако ми сипеш малко в една найлонова торбичка, няма да е лошо! – Той остана да ме чака пред блока, а аз се качих в апартамента ми на четиринадесетия етаж. Насипах му от гювеча в една пластмасова кутия, прибавих цигарите и завързах найлоновата торбичка. Слязох долу, дадох му ги и се сбогувахме. Като се прибрах у дома, се наложи да изляза за нещо на терасата. Погледнах машинално към колата долу на паркинга и съзрях седнал на пейката пред блока Иван. Беше отворил кутията с гювеча и си хапваше направо с пръсти от него. На силната светлина от лампата пред входа се виждаше колко гладен е той. Видях и как към него приближи една от многото улични котки, скитащи наоколо. Той спря да се храни, взе малко храна и я подаде на котката. Животинчето бавно приближи, приседна и заедно продължиха да похапват. Стана ми доста настъпано и реших да му дам и кутията „Кент“, която пазех за гости. Взех я, прибавих и едно бурканче маринована лично от мен риба, и пак слязох. Оказа се обаче, че бях закъснял. До пейката стояха две-три събрали се вече котки и дояждаха гювеча от кутията. На светлината на уличните лампи, по посока на автогарата, отдалечена вече се клатушкаше фигурата на Ванката. Отпуснах се на пейката и макар да не пушех, запалих цигара. Трябваше да преглътна някак вината и факта, че един тъй талантлив поет и читав човек, едва оцелява в абсурдното общество, в което живеехме.
Генчо Златев
РЕКВИЕМ ЗА ПОЕТА
Замина си, няма го Иван Атанасов.
Тъгува полето със клас и бразда.
На Добруджа златна в небето угасна
една поетична голяма звезда.
Защо ни напусна, къде си Иване? –
питам-разпитвам със мокри очи.
Без тебе гнездото ни празно остана.
Със черна забрадка Сара мълчи.
Мъчи ни мъка, душите ни трови.
Кръвта ни сковава арктически мраз.
Но тука са твоите ангелски строфи,
а щом те са тук, и ти си при нас.
Кремена Желязкова
МОЯТА СРЕЩА С ИВАН АТАНАСОВ
Трябва да е било края на март 2010 година. Разхождайки се из Стария Добрич, решихме с баща ми да минем през шапкарницата, за да покажа на чичо Гошо шап-каря материала, който бях написала за него. Вътре, освен домакина, бяха насядали и още трима-четирима мъже, с някои от които се познавах.
— Креми, този човек познаваш ли го? – попита ме чичо Гошо и посочи с глава седналия най-близо до него. Човекът беше слаб, стори ми се доста висок, със светло карирано сако и пъстра вратовръзка.
Загледах се в лицето му, съсухрено, състарено вероятно от грижи и болести. Стори ми се познато – високо чело, леко небрежно поддържана брада, очила, но определено нямах представа кой е той.
— За поета Иван Атанасов чувала ли си?
Ето от къде идеше познатото лице – имаше снимка на една от стихосбирките му. Поех десницата му, беше грапава, груба, но колко топлина имаше в нея! Харесах и погледа му – гледаше ме открито, без грам снизхождение, както, за съжаление, ме гледаха повечето хора, имайки предвид състоянието ми.
— Разбрах, че си писала нещо за бай Георги – гласът му звучеше по същия начин, малко грубоват, някак дрезгав, но ми подейства невероятно. – Ще ми го дадеш ли да го прочета?
— Ето, вземете това, а аз на чичо Гошо още утре ще му донеса друг екземпляр, – на което шапкарят кимна съучастнически.
Не изчакахме да го прочете, тръгнахме си с баща ми, защото иначе щяхме да попречим на компанията.
Повече не го видях. Не ми беше удобно да питам чичо Гошо дали е прочел материала ми.
Но на мене ми стигаше само допира на дланите му, които още топлеха пръстите на ръцете ми и погледа на очите му, които сякаш още галеха косите ми. Стигаше ми и това, че още чувах гласа му.
Бог да го прости!
Атанас Пеев
РЕКВИЕМ ЗА ПРИЯТЕЛЯ
Отиде си от този свят поетът Иван Атанасов. В края на май тази година беше навършил шейсет и пет години. Някои го определят за един от най-големите поети на Добруджа, а други го поставят на едно от първите места в Добричка област. За посветените в стойностната поезия е все едно кое място ще му бъде отредено, защото той си остана талантлив творец, който можеше и знаеше как се пише истинска поезия.
Иван обичаше родния си добруджански край и неговите работливи стопани. Посвети им много от стиховете си. Обичахме се с него и се уважавахме взаимно. Посветил ми бе две или три от стихотворенията си. Познавах го от далечната 1962 година, когато току-що прохождаше в поезията. Създали бяхме в Добрич Клуб на младия творец. В него членуваха младите тогава поети Драгни Драгнев, Кольо Чалъков, Йордан Трухчев, учителят Петър Петров от Каварна и разбира се, Иван Атанасов от Генерал Тошево. Той току-що беше навършил 15 години. Беше най-младият в Клуба. Обичахме го всички, нещо повече – радвахме му се и на таланта, и на напоритостта да блесне, да му ръкопляскат. Това му приличаше, заради крехката му още детска възраст. От обич го наричахме Иванчо.
Иван Атанасов остана голям патриот и доказан родолюбец. Не афишираше тези свои качества, но ги показваше в стиховете си. Рядко се отпускаше да разказва за сериозните си здравословни проблеми – той толкова силно беше влюбен в поезията, че ги „забравяше”. За тях не му оставаше време да мисли. Живееше бедно и самотно. Почти никога обаче не оставаше сам. Заобиколен беше от верни приятели, колеги и почитатели. Но беше отшелник. Често ни говореше за близостта си с най-емблематичните личности на Тошево – за харизматичния Георги Иванов /Бай Жоро/, за всестранно надарения творец Георги Шивачев, за талантливия самодеен художник Никола Кюлевчелиев, за автографите си от големия български актьор Константин Кисимов, който в края на живота си се бе сближил освен с малкия добруджански град Генерал Тошево и с неговия духовен елит, в това число и със съвсем младия тогава Иван Атанасов.
Природата бе надарила Иван с талант и обичливост. Обичаха го и хората. Той ще липсва на Добруджа.
Мая Златева
* * *
Познавам Иван Атанасов от 1993 г., но най-хубавите ми разговори с него са в периода 1995 – 1996 година, когато е идвал при мен в ателието ми в лабораторния комплекс на Института по пшеницата и слънчогледа, днес Добруджански земеделски институт. Разговорите ни траеха часове и никога не ни омръзваше. Това бяха мигове на вдъхновение и философско съзерцание.
После Иван Атанасов с неповторим жест беляза съдбата ми на две. Това навярно ще провокира скептични усмивки, но аз го споделям с вас с цялата отговорност на думите. Става въпрос за решението ми на моите тогава тридесет и седем години да запиша да уча висше образование. Той ме подтикна да направя този избор и към днешна дата съм му дълбоко благодарна. Нещо повече, за да мога да се подготвя за приемния изпит, Иван Атанасов ме разбра с половин дума. Бях му споменала, че имам един дълъг списък с български автори, които трябва да изчета и да се подготвя само в рамките на две седмици. „Нямаш време, но за книгите не мисли! Аз имам всичките.” На другият ден той дойде в ателието ми с два огромни тежки сака с цялата литература. Гледката беше потресаваща. Цяла библиотека. Не знаех какво да мисля – от огромния обем за четене ли да се плаша или от краткото време за подготовката. Та нали бяха само две седмици. Иван ме успокои с думите: „Аз вярвам, че ще се справиш.”
Така и стана. Записах и завърших Великотърновския университет. После така се подредиха нещата, че подготвях илюстрации по негови стихове и когато на премиерата Сашо Серафимов отправи въпрос към мен какви образи съм използвала и как съм била вдъхновена за илюстрациите, си спомням, че отвърнах само с думите: „Поезията на Иван трудно се илюстрира, защото той не борави с образи, а със състояния.”
Да, за мен Иван Атанасов просто ще си остане в моето съзнание като една уникална проява на състоянието на духа.
С дълбоко уважение...
Валентина Добринчева
* * *
Иван Атанасов ни напусна само на 65, но за мен той изглеждаше на много повече още като се запознах с него – преди около 10 години, защото излъчваше мъдрост. Беше стар дух на нашата земя, много знаещ. Помнеше наизуст не само своите творби и рецитираше величаво, мощно и с любов към думите. Изглеждаше като страдалец и аскет, като човек, обрекъл се на вярата, на кауза. В Тошево го познаваха и кучетата, защото не веднъж е изказвал на висок глас пред сградата на общината искането си за по-светъл живот. Сигурно се е радвал и на чиновническото признание, но го носеше достойно и заслужено – с талант, а не с поклони. Носеше го дистанцирано – стоейки си високо в колесницата на творчеството. Винаги обясняваше, че творецът е равен на Господ – както се отнасят към надарените и в източните страни – заради вярването, че всичко, което излиза от тях, се спуска от боговете... Иван пишеше протести срещу битовизма, но в същото време търсеше светлината в мрака и студа на съня, в тъмните домашни и душевни кътчета, беседваше с живелите преди столетия герои на Стария завет, призоваваше за патриотизъм, непокорство, свобода и уникалност. Пишеше наелектризирано и за любов. Беше изключително изтънчен и кавалер. Ходеше винаги с костюм с елече и вратовръзка, макар и една и съща, и беше аристократ в общуването. Докато дойдеше за собствената си премиера в Добрич, книгите му, издадени в някакъв много малък тираж, все бяха свършили, а мнозина искаха да си ги купят...
Дано си на по-хубаво място, поете!
Красимира Обретенова
ЗА ИВАН…
Не помня кога и по какъв повод бяхме на някакво четене в Ген.Тошево... Няколко човека, сред които помня Иван и... останалите не помня... Не помня дали преди или след събитието, чакахме нещо да започне или да свърши..., май да свърши и някой предложи всеки от нас да напише нещо, посветено на Иван..., дори не помня дали посвещението беше за него...
И аз написах следното:
На Иван А.
Не съм Лора, не съм Месалина,
а по мене въздишат мъжете...
И си имат хиляда причини
подир мен да осъмват поети.
А аз без капчица свян
мечтая за път май че стотен,
един светъл и мъдър Иван
да ми посвети не стиха, а живота си...
Мисля, че този „бисер“ беше в отговор на Иванова закачка по мой адрес... Ще ми се някой от колегите, който е бил с нас тогава, да си спомни повече за тази ни среща…
Да са му светли селенията на Иван, там, където е!
Амин!
Сашо Серафимов
* * *
Много думи изгубихме, много чувства и представи за света няма вече да се появят, защото си замина той – мечтателят. Пепелта от цигарата му падаше сама, забравена в ръката, когато рецитираше стихове. А той знаеше много стихове – на Есенин, на Блок, на Лермонтов, Пеньо Пенев... Беше чел много по пътя на своите странствания в живота. Гневен и нежен, мъдър и саркастичен в своите стихове, той оставяше много драматична тишина след тях. Сега, навярно ще е в компанията на Йордан Кръчмаров, там в небето, който не успя да види в нашия свят, и за който често говореше с възхищение и болка че никога не го е срещнал.
Читателю, в следващия брой на списанието ще отпечатаме част от литературна анкета правена с Иван Атанасов, приживе, от журналистката Мариана Иванова, защото мъдрите думи на поета винаги са за предпочитане.
ДУМИ ЗА ИВАН АТАНАСОВ
Той носеше в душата си сто стихии – слънчеви сияния и снежни бури, пролетен възторг и есенна пастелна мекота, болка и гняв, огън и вода, усмивка и тъга... Раним като дете и в същото време – мъдрец, вглъбен във вечните въпроси на живота. Живееше така, сякаш хем стъпва по земята, хем се носи над човешката река със своята невидима «колекция от криле». Над всичко това, обаче, беше благословен с удивителната дарба да създава нови светове и вселени от думите, за които в едноименното си стихотворение признава:
Думите са тайна съкровена.
Метеори. Урагани мощни.
Думите са паметни Вселени.
Думите се раждат само нощем.
/кн. „Жар-птица“, изд. „Матадор“, 2006 г./
В неговата поезия има всичко... Беше жаден за красота и любов. Не прости на лъжата и фалша. Беше влюбен в свободата и в светлината и смирен пред величието на природата. Написа пророчески стихове за най-съкровените мигове в човешкия живот, белязани от тайнството на раждането и смъртта, на греха и на прошката, на творчеството и духовното извисяване. Да си призная, някак е странно, че говоря за приятеля, за поета Иван Атанасов, в това тъжно минало глаголно време. Но съм сигурна – за поезията му и за неговите книги тепърва ще се говори.
Драгни Драгнев
В ПАМЕТ НА ИВАН АТАНАСОВ
Родено сред пшениците, момчето
като жътвар пристъпва между нас.
По стълба се изкачва на небето
и там със сърп изписва своя глас.
Във люлката на вятъра се спуска
луната да целуне – със сълзи
да я напълни и със жадни устни
едно момиче да я улови…
Жътварката на дните му не спира
да пее – тъжни песни да реди…
В душата ? момчето не умира,
а крачи сред небесните бразди…
Пшениците ще зреят, ще издигат
във знойните си пазви луд въртоп.
Една звездица в нощите ни мига –
жътварят се завръща с тежък сноп.
От своя хляб с любов ще ни нахрани
и песен ще налее за из път…
Той слиза на земята най-накрая
в сърцето си да събере светът…
Красимир Бачков
СПОМЕН ЗА ВАНКАТА
След една разходка из центъра на Добрич случайно срещнах Иван Атанасов. Отиваше към автогарата, за да се прибере в Генерал Тошево. Беше късна есен, късен следобед и вече бе мръкнало. – Как си Ванка? – питам го, а той, засипан по вехтия костюм от вечната си цигара в устата, отвръща: – Абе, щом си виждам сянката, значи съм добре! – и притеснено, макар да бяхме само двамата, прошепна – Да ти се намират два-три лева, приятелю? Нещо съм я закъсал пак. Той Сашо Серафимов ми даде някой лев преди обяд, но се срещнах с приятели, почерпихме се и парите отидоха. Той милият, вечно бе закъсал за пари, защото живееше изключително скромно от малката си пенсия. Самият аз бях пред заплата и му обясних, че не съм по-добре от него във финансово положение. – Обаче ако искаш, мога да ти дам две кутии цигари! Прибрах ги от учениците си, щото пушеха в училище. – Ей, братле! Голям подарък ще ми направиш! – зарадва се той, повече отколкото можех да предположа. Като стигнахме до блока, в който живеех, го поканих да дойде да хапне от гювеча, правен от мен предния ден. – А, не! – отказа той – Неудобно ми е. Жена ти, децата ти са в къщи. – И какво от това? – питам, но той пристъпва от крак на крак и пепелта от цигарата пак се сипе по дрехите му. – Виж, ако ми сипеш малко в една найлонова торбичка, няма да е лошо! – Той остана да ме чака пред блока, а аз се качих в апартамента ми на четиринадесетия етаж. Насипах му от гювеча в една пластмасова кутия, прибавих цигарите и завързах найлоновата торбичка. Слязох долу, дадох му ги и се сбогувахме. Като се прибрах у дома, се наложи да изляза за нещо на терасата. Погледнах машинално към колата долу на паркинга и съзрях седнал на пейката пред блока Иван. Беше отворил кутията с гювеча и си хапваше направо с пръсти от него. На силната светлина от лампата пред входа се виждаше колко гладен е той. Видях и как към него приближи една от многото улични котки, скитащи наоколо. Той спря да се храни, взе малко храна и я подаде на котката. Животинчето бавно приближи, приседна и заедно продължиха да похапват. Стана ми доста настъпано и реших да му дам и кутията „Кент“, която пазех за гости. Взех я, прибавих и едно бурканче маринована лично от мен риба, и пак слязох. Оказа се обаче, че бях закъснял. До пейката стояха две-три събрали се вече котки и дояждаха гювеча от кутията. На светлината на уличните лампи, по посока на автогарата, отдалечена вече се клатушкаше фигурата на Ванката. Отпуснах се на пейката и макар да не пушех, запалих цигара. Трябваше да преглътна някак вината и факта, че един тъй талантлив поет и читав човек, едва оцелява в абсурдното общество, в което живеехме.
Генчо Златев
РЕКВИЕМ ЗА ПОЕТА
Замина си, няма го Иван Атанасов.
Тъгува полето със клас и бразда.
На Добруджа златна в небето угасна
една поетична голяма звезда.
Защо ни напусна, къде си Иване? –
питам-разпитвам със мокри очи.
Без тебе гнездото ни празно остана.
Със черна забрадка Сара мълчи.
Мъчи ни мъка, душите ни трови.
Кръвта ни сковава арктически мраз.
Но тука са твоите ангелски строфи,
а щом те са тук, и ти си при нас.
Кремена Желязкова
МОЯТА СРЕЩА С ИВАН АТАНАСОВ
Трябва да е било края на март 2010 година. Разхождайки се из Стария Добрич, решихме с баща ми да минем през шапкарницата, за да покажа на чичо Гошо шап-каря материала, който бях написала за него. Вътре, освен домакина, бяха насядали и още трима-четирима мъже, с някои от които се познавах.
— Креми, този човек познаваш ли го? – попита ме чичо Гошо и посочи с глава седналия най-близо до него. Човекът беше слаб, стори ми се доста висок, със светло карирано сако и пъстра вратовръзка.
Загледах се в лицето му, съсухрено, състарено вероятно от грижи и болести. Стори ми се познато – високо чело, леко небрежно поддържана брада, очила, но определено нямах представа кой е той.
— За поета Иван Атанасов чувала ли си?
Ето от къде идеше познатото лице – имаше снимка на една от стихосбирките му. Поех десницата му, беше грапава, груба, но колко топлина имаше в нея! Харесах и погледа му – гледаше ме открито, без грам снизхождение, както, за съжаление, ме гледаха повечето хора, имайки предвид състоянието ми.
— Разбрах, че си писала нещо за бай Георги – гласът му звучеше по същия начин, малко грубоват, някак дрезгав, но ми подейства невероятно. – Ще ми го дадеш ли да го прочета?
— Ето, вземете това, а аз на чичо Гошо още утре ще му донеса друг екземпляр, – на което шапкарят кимна съучастнически.
Не изчакахме да го прочете, тръгнахме си с баща ми, защото иначе щяхме да попречим на компанията.
Повече не го видях. Не ми беше удобно да питам чичо Гошо дали е прочел материала ми.
Но на мене ми стигаше само допира на дланите му, които още топлеха пръстите на ръцете ми и погледа на очите му, които сякаш още галеха косите ми. Стигаше ми и това, че още чувах гласа му.
Бог да го прости!
Атанас Пеев
РЕКВИЕМ ЗА ПРИЯТЕЛЯ
Отиде си от този свят поетът Иван Атанасов. В края на май тази година беше навършил шейсет и пет години. Някои го определят за един от най-големите поети на Добруджа, а други го поставят на едно от първите места в Добричка област. За посветените в стойностната поезия е все едно кое място ще му бъде отредено, защото той си остана талантлив творец, който можеше и знаеше как се пише истинска поезия.
Иван обичаше родния си добруджански край и неговите работливи стопани. Посвети им много от стиховете си. Обичахме се с него и се уважавахме взаимно. Посветил ми бе две или три от стихотворенията си. Познавах го от далечната 1962 година, когато току-що прохождаше в поезията. Създали бяхме в Добрич Клуб на младия творец. В него членуваха младите тогава поети Драгни Драгнев, Кольо Чалъков, Йордан Трухчев, учителят Петър Петров от Каварна и разбира се, Иван Атанасов от Генерал Тошево. Той току-що беше навършил 15 години. Беше най-младият в Клуба. Обичахме го всички, нещо повече – радвахме му се и на таланта, и на напоритостта да блесне, да му ръкопляскат. Това му приличаше, заради крехката му още детска възраст. От обич го наричахме Иванчо.
Иван Атанасов остана голям патриот и доказан родолюбец. Не афишираше тези свои качества, но ги показваше в стиховете си. Рядко се отпускаше да разказва за сериозните си здравословни проблеми – той толкова силно беше влюбен в поезията, че ги „забравяше”. За тях не му оставаше време да мисли. Живееше бедно и самотно. Почти никога обаче не оставаше сам. Заобиколен беше от верни приятели, колеги и почитатели. Но беше отшелник. Често ни говореше за близостта си с най-емблематичните личности на Тошево – за харизматичния Георги Иванов /Бай Жоро/, за всестранно надарения творец Георги Шивачев, за талантливия самодеен художник Никола Кюлевчелиев, за автографите си от големия български актьор Константин Кисимов, който в края на живота си се бе сближил освен с малкия добруджански град Генерал Тошево и с неговия духовен елит, в това число и със съвсем младия тогава Иван Атанасов.
Природата бе надарила Иван с талант и обичливост. Обичаха го и хората. Той ще липсва на Добруджа.
Мая Златева
* * *
Познавам Иван Атанасов от 1993 г., но най-хубавите ми разговори с него са в периода 1995 – 1996 година, когато е идвал при мен в ателието ми в лабораторния комплекс на Института по пшеницата и слънчогледа, днес Добруджански земеделски институт. Разговорите ни траеха часове и никога не ни омръзваше. Това бяха мигове на вдъхновение и философско съзерцание.
После Иван Атанасов с неповторим жест беляза съдбата ми на две. Това навярно ще провокира скептични усмивки, но аз го споделям с вас с цялата отговорност на думите. Става въпрос за решението ми на моите тогава тридесет и седем години да запиша да уча висше образование. Той ме подтикна да направя този избор и към днешна дата съм му дълбоко благодарна. Нещо повече, за да мога да се подготвя за приемния изпит, Иван Атанасов ме разбра с половин дума. Бях му споменала, че имам един дълъг списък с български автори, които трябва да изчета и да се подготвя само в рамките на две седмици. „Нямаш време, но за книгите не мисли! Аз имам всичките.” На другият ден той дойде в ателието ми с два огромни тежки сака с цялата литература. Гледката беше потресаваща. Цяла библиотека. Не знаех какво да мисля – от огромния обем за четене ли да се плаша или от краткото време за подготовката. Та нали бяха само две седмици. Иван ме успокои с думите: „Аз вярвам, че ще се справиш.”
Така и стана. Записах и завърших Великотърновския университет. После така се подредиха нещата, че подготвях илюстрации по негови стихове и когато на премиерата Сашо Серафимов отправи въпрос към мен какви образи съм използвала и как съм била вдъхновена за илюстрациите, си спомням, че отвърнах само с думите: „Поезията на Иван трудно се илюстрира, защото той не борави с образи, а със състояния.”
Да, за мен Иван Атанасов просто ще си остане в моето съзнание като една уникална проява на състоянието на духа.
С дълбоко уважение...
Валентина Добринчева
* * *
Иван Атанасов ни напусна само на 65, но за мен той изглеждаше на много повече още като се запознах с него – преди около 10 години, защото излъчваше мъдрост. Беше стар дух на нашата земя, много знаещ. Помнеше наизуст не само своите творби и рецитираше величаво, мощно и с любов към думите. Изглеждаше като страдалец и аскет, като човек, обрекъл се на вярата, на кауза. В Тошево го познаваха и кучетата, защото не веднъж е изказвал на висок глас пред сградата на общината искането си за по-светъл живот. Сигурно се е радвал и на чиновническото признание, но го носеше достойно и заслужено – с талант, а не с поклони. Носеше го дистанцирано – стоейки си високо в колесницата на творчеството. Винаги обясняваше, че творецът е равен на Господ – както се отнасят към надарените и в източните страни – заради вярването, че всичко, което излиза от тях, се спуска от боговете... Иван пишеше протести срещу битовизма, но в същото време търсеше светлината в мрака и студа на съня, в тъмните домашни и душевни кътчета, беседваше с живелите преди столетия герои на Стария завет, призоваваше за патриотизъм, непокорство, свобода и уникалност. Пишеше наелектризирано и за любов. Беше изключително изтънчен и кавалер. Ходеше винаги с костюм с елече и вратовръзка, макар и една и съща, и беше аристократ в общуването. Докато дойдеше за собствената си премиера в Добрич, книгите му, издадени в някакъв много малък тираж, все бяха свършили, а мнозина искаха да си ги купят...
Дано си на по-хубаво място, поете!
Красимира Обретенова
ЗА ИВАН…
Не помня кога и по какъв повод бяхме на някакво четене в Ген.Тошево... Няколко човека, сред които помня Иван и... останалите не помня... Не помня дали преди или след събитието, чакахме нещо да започне или да свърши..., май да свърши и някой предложи всеки от нас да напише нещо, посветено на Иван..., дори не помня дали посвещението беше за него...
И аз написах следното:
На Иван А.
Не съм Лора, не съм Месалина,
а по мене въздишат мъжете...
И си имат хиляда причини
подир мен да осъмват поети.
А аз без капчица свян
мечтая за път май че стотен,
един светъл и мъдър Иван
да ми посвети не стиха, а живота си...
Мисля, че този „бисер“ беше в отговор на Иванова закачка по мой адрес... Ще ми се някой от колегите, който е бил с нас тогава, да си спомни повече за тази ни среща…
Да са му светли селенията на Иван, там, където е!
Амин!
Сашо Серафимов
* * *
Много думи изгубихме, много чувства и представи за света няма вече да се появят, защото си замина той – мечтателят. Пепелта от цигарата му падаше сама, забравена в ръката, когато рецитираше стихове. А той знаеше много стихове – на Есенин, на Блок, на Лермонтов, Пеньо Пенев... Беше чел много по пътя на своите странствания в живота. Гневен и нежен, мъдър и саркастичен в своите стихове, той оставяше много драматична тишина след тях. Сега, навярно ще е в компанията на Йордан Кръчмаров, там в небето, който не успя да види в нашия свят, и за който често говореше с възхищение и болка че никога не го е срещнал.
Читателю, в следващия брой на списанието ще отпечатаме част от литературна анкета правена с Иван Атанасов, приживе, от журналистката Мариана Иванова, защото мъдрите думи на поета винаги са за предпочитане.
