Драгомил Георгиев


Нашият приятел вече прекрачи в отвъдното и там ще бъде заедно с любимите си поети от Омир и Сафо през Гьоте и Шилер, Пушкин и Лермонтов до Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев, а и до нашето добруджанско ято Дора Габе и Ивайло Петров, Йордан Кръчмаров, Георги Давидов и приятелите Атанас Стоев и Иван Манолов. Там той ще е на дълга и сладка раздумка с учителя си по творческо писане Йордан Дачев, с който обичаше да се заседява и да разговарят за Йовков и за Михаил Садовяну. За отвъдното той тръгна с достойнството на поет на красотата и любовта, на тревогата и самотата, на мечтата за края на социалните драми и за повече човечност в отношенията ни. За него творчеството остана на висотата на националната ни класика, т.е. да бъде ботевски вик и тревога, но и дебеляновско нашепване в тишината на спомена.
Иван Атанасов е поет на Живота в цялото му богатство от възходи и падения, надежди и трудности, с магията на неповторимостта и жаждата на богочовека да надникне в непознатото и далечното чрез творческата си уникалност. Някои от любимите му теми са за чудото на любовта и за красотата на жената, за природата и безкрая на света, за тайнството на равнината като цветове, багри и звуци и за непознатите бездни на Водата, Земята, Звездите, Душата, за да стигнем до мъките на твореца в самотата на рождеството на другия, на фикционалния свят. За Иван няма непознати пътеки в пространствата на метафоричността, стихосложението, в „занаята” на изповедното начало. Това го прави национален поет, който „иде с дъжда” и чрез даровитата си „гълъбова песен” овладя и влезе през избрания от него „път през огледалото. ”
Много сме неговите съвременници и приятели през годините, които носим в душите си своята различна, друга представа за човека и за твореца Иван Атанасов. В житейския си план той бе в ролята на особняка, на целунатия от Бога с голяма дарба, но и с труден, мъчителен път. Във визията му с любимите шапка, брадичка, елече, вратовръзка, подпрял се на бастуна, с димящата цигара, чашката коняче и кафе той по-скоро носеше от спомена за световните поети от края на ХIХ век от поколението на модернистите, символистите като Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо с този отказ от еснафското в името на музиката на живота, словото и мечтата. Иван бе упорито четящият човек, винаги с книга или пакет с нови стихосбирки в ръка и като Паисий или Софроний посвещава и просвещава другите, с болните и мрачните души. Ще го срещнеш в библиотеката, вглъбен е в Стария или Новия завет, в текстовете на Ницше и Шопенхауер. Прочетеното бушува и кипи в душата му, необходим е приятел, за да започне трескавата изповед за земетръсите и дъгата, която е осветила съзнанието и въображението му. Разговорите с него са винаги на високите етажи и пространствата на другите светове и на виденията. Усещал съм го като житейско превъплъщение на Дон Кихот на Сервантес с този стремеж за „изкореняване на неправдите”, на княз Мишкин на Достоевски, не толкова с еднаквата им болест, колкото с изгарящата любов към жени – с „участ и съдба” /Н.Вапцаров/ като Настася Филиповна, на Малкия принц на Екзюпери с любовта към розата на живота ни, а при Иван това бе лириката като „дневник за изгаряне” /Л.Левчев/, а и на Йордан-Йовковия Люцкан, защото техните души са създадени за „свърталище на любовта.” Ако беше актьор, той щеше с небивал успех да изиграе на сцената всяка от тези роли, понеже бе до болка в тях, тъй като такава е същността му – на идеалист и мечтател, на неприспособенец и поет с високите художествени критерии за извисяване на духа чрез красотата на финото и богато слово на българския ни език.
Сред многото фактори в оформянето и израстването на поета Иван Атанасов са семейството, родното село Градини, провинциалният градец Генерал Тошево, равнината, учителите, читалището с библиотеката, институтът, националната и световната литература, философията, езотериката, професията на учителя, журналистиката, книгите, приятелите, общината и други като фолклора с народните песни, легенди и предания, както е при много наши класици и съвременни творци на Балканите, в Европа и по света. Нека да се спрем на три „съкровищници” от тях – националните класици, приятелите творци и грижовните стопани от Община Генерал Тошево.
Трудно е да си представим богатия художествен свят на Иван Атанасов без задълбоченото му и упорито школуване при националните творци, който той боготвореше като свои учители „по пътя” /Джак Керуак / на израстването си като поет. Това бяха познанията му върху народния фолклор с добруджанската народна песен, която той обича да слуша още като дете от малкото добруджанско село Градини. От народния певец той се учи на изящност и яснота, на простота в изказа и богатство в преживяванията на човека /„ Пролет”, „ Трева”, „Синева”, „Невъзможното чудо” и др./. Гениалният Ботев бе за него високият връх, колосът, в чийто песни звучи силният и достоен мъжки глас на хайдутина, на бъдещия свободен българин. Оттук в заговарянето на лирическия говорител при Иван звучат радостта от историческата победа „за правда, за правда и за свобода”, викът на яростта и гнева в закрилата на човешкото право на живот /”Яростни дни”, „ Бедняк”, „ Въпроси”, „Отчаяние” и др./. Голяма школа бе за него Яворов с метежното мятане на душата между ангелското и демонското, в океана от съмнения и болезнени видения на подсъзнанието. Така се стигна закономерно до белия стих и апосиопезите, които накъсват говоренето и са маркери на скъсаните струни, за да зазвучи дисхармоничното, както е в музиката на Бетовен /„ Сара”, „ Душата ми върви”, „ Аз ида със дъжда”, „Бунтовната вода”, „Маските” и други./. С поета на младостта на човечеството, на „тълпите” и „братчетата на Гаврош” го свързва библейската любов към бедните, болните, гладните и страдащите. Поетите от Кукуш и от равнината имат общ хуманистичен патос да предупредят властниците и времето, че грешките в социалната политика нямат давност и като бумеранг ще се върнат грубостта и пренебрежението към онеправданите върху бъдещето на нацията и родината. Къде е добруджанският поет без любимия си Димчо, без света на детството, родителите, спомените, дома, омаята и тайнството на равнината. От своя учител в изящното той се учи на нежност, топлота и на красотата на любовта /„ Среща”, „ Молитва”, „ Разсъмване”, „ Роден край”, „Лицето на тати”, „ Соната”, „Жена” и т.н./. Нашият приятел говореше с признателност за „моите университети”/Максим Горки/, а това бяха лириката на Никола Вапцаров и Пеньо Пенев, защото при тях той откриваше дегероизацията и деромантизацията като метод, за да се стигне чрез нов път до душата на хората, историята и паметта на епохата. Такива „навъсени и къси стихове” написа поетът от Генерал Тошево през годините, които са гордост за всеки поет и за всяка национална литература като „Свобода”, „ Стара песен”, „ Данъчна държава”, „Накъде върви България ?”, „ Болка”, „ Театър” и т.н. В традициите на Иван Вазов, Йордан Йовков и Елин Пелин той през целия си живот продължаваше да се учи, да спори и да надгражда класиците ни като диалогизираше с техните светове и мечти.
Подобно на Софроний Врачански и Иван Атанасов е от щастливците на нашето време и епоха, защото съдбата го направи добър приятел, заслушан към радостите и болките на другите, на съвременниците си. Тази атмосфера го определи като обичан творец, събеседник, душеприказчик на толкова различни като интелект, чувства, светоглед хора и съдби като Елка и Валери Пощарови, Живка и Сашо Серафимови, Петранка Божкова и Ирина Янкова, Уляна Андреенко и Красимира Обретенова, Генка Петрова, Камелия Кондова, Марина Константинова и Мая Златева, Иван Ставрев и Красимир Бачков, Пламен Лакеров и Александър Белчев, Деян Димитров и Ангел Веселинов, Атанас Стоев, Валери Станков и Иван Манолов, Марин Кадиев и Любомир Кънчев, Мариана Иванова и Рада Въртунинска, Драгни Драгнев, Генчо Златев и Пенчо Иванов. Сигурно съм пропуснал много обичани от него скъпи приятели, но той бе в земното си живеене фин и по рицарски елегантен кавалер, който за всички бе скътал „добрата вест” /Красимира Обретенова/. Познаваха и го спираха да разговарят хората на книгата, на земята и на труда – библиотекарки, журналисти, земеделци, земляци, столичани, защото голямо бе любопитството ни към този нов Серафим на Йовков, който беше винаги с книга в ръка и със стотици стихове в душата, с готовност да превърне улицата, кафенето, кабинета, офиса в театрална сцена и да заискри въздухът с чистотата на духовността и красотата на изящното богатство на словото.
Община Генерал Тошево, в лицето на кмета Димитър Михайлов, заместник-кмета по образование и култура Георги Георгиев, завеждащите образование и култура през годините Маргарита Великова и Христо Христов, общинските съветници Валентин Димитров и Стоян Стоянов, а и редица други общественици от няколко поредни мандата, а и цялата общественост на това красиво и китно провинциално градче, постави началото на нещо хубаво, което е добре да прерасне в заразителен пример за другите. В 2001 година те избраха нежния поет, песенника, недоволника, скиталеца Иван Атанасов за Почетен гражданин, а това е толкова значимо и е поклон пред българския гений на словото, пред паметта и историята на душата в нашето съвремие. За Иван през годините никога не прекъсват грижите на общината и добрите стопани като помощи, спонсорства, финансиране на книги, представяния на написаното в столицата и много градове на страната. Този избор доказа, че човекът – „бяла лястовица” трябва да се открива, съхранява и обгрижва, тъй като той е с друга и крехка душа като щурчето, но без тези „птички божии” /Недялко Йорданов/ закъде е човечеството. Дано и други общини да видят, да оценят и да открият значимото приживе и да кажат добра дума за хората на изкуството, за тези великомъченици на духа.
Лириката на този певец на дъжда, на сълзите от нежност и на жестоките ласки е болезнена и трескава кардиограма на човека „между два свята”, на кръстопътя между два антихуманни строя. Това е уникална авторова притча за захвърления някъде на Балканите нов „малък принц”, който носи мечтата да показва на хората своето богатство, а това е скъпата „колекция от криле” на полети и възходи, на мечтания и на изпепеляваща жажда за полет, както е от мита за Икар до „юношата” на Христо Смирненски. Героят на Иван Атанасов е българският недоволник от типа на класическия неспокоен дух на Ботев и Яворов, на Дебелянов и Гео Милев, който като нов Христос носи на гърба си болката „на тоя свят” /„Боли” /. В него има от енергията, силата, мъжеството и красотата от Мартин Идън на Джек Лондон и Печорин на Лермонтов с виталността, с жаждата за голямото и мъчително движение в магическия „ път през огледалото” в търсенето на „Шифъра на Леонардо” /Дан Браун /. Този наш съвременник обича истината и свободата, доброто и красотата, което го прави силен мъжки характер, волева натура, която променя света, другите и себе си: ” Винаги нежен./ Вечно скандален./ Винаги спорен./ Никога сив!” Това не е страхливецът, самодоволният и мекушав приспособенец. Пред нас се извисява вестителят на свадите, бурите и „съдбата нелека” /„Автобиографично”/, за когото нестинарството е традиция, но и стил на живеене в света на хуманистичното. При мечтането за човека при Иван е доминиращо рицарското като поведение, култура и артистичност, както е при учителя му Пейо Яворов. Мъченическо е сгъстяването на преживяванията, емоциите и чувствата, но без страданието няма да се преоткрият големите и свети истини за Вярата, Надеждата и Любовта, за Пътя, Истината и Живота. Неговият човек е богат със сетивата да улавя скритото, далечното и непознатото /„Зимна приказка”, „ Музика”, „Театър”, „Чудо”, „Песен” и други/. Такива мъжествени натури, хора на мечтите и делото, рицари на доброто и красотата днес винаги светът ще търси като пратеници от вечността.
В естетическия оазис на фикционалното Иван Атанасов вгради тайнството на любовта като емоции и чувства, красота и вечност, топлота и живот, доброта и святост, рождество и сътворение, изкуство и величие. Човекът на поета носи скътани в душага си иконите на Месалина и Сара, на вечните жени на Сафо, за които няма тайни от изпепеляващите страсти на тялото до възвишените светове на красотата. Неговата Сара е „Сърце и Царица. Скиптър/ и просто жена”, тя е разпъната като разблудната царкиня на Димчо Дебелянов, Албена на Йовков, Катерина на Димитър Талев между порока, греха и вечността на необятното в хармонията между дух и материя. Поантата звучи по философски дръзко и откривателски: ”Ако плътта не е свята/ Господ не е съвършен!” Обобщението носи в себе си съзнанието и естетиката на новите модерни времена от Ренесанса на Бокачо и Петрарка през Просвещението и романтизма, за да се стигне до символизма и постмодернизма, до светоусещането на Блага Димитрова, Павел Матев, Евтим Евтимов или на Владо Любенов и Александър Белчев. Жената в тази лирика е с модерното съзнание на любимата, любовницата, майката, съпругата, с цялото богатство от роли в живота, което я прави тайнство и чудо, защото тя носи в себе си величието на живота, на красотата и бъдещето.
Интимната лирика на Иван е най-близка до тази на поета от Чирпан, защото е изповед през мъжкото страстно начало на демоничното, а и разрушителното, на любовта като страст и изгаряне /„Любовна песен”, „ Любовен сън”, „ Мечта”, „ Проклятие”, „Статуя”, Пожелай ме през нощта” и т.н./ Сънят носи греховното, това изгарящо усещане за изтичащото време, което ще прекъсне насладата на взаимността, както е в новелите от „Декамерон” на Бокачо или в стиховете още от Данте и Петрарка. Тя е „странен сън”, „чуден свят” като Беатриче и Месалина, Сара и Мадона древна като света и безкрая с „Гърди-опали./ И корали./ Бедра от мрамор./ И кристал... /”Статуя”/. Жената в тази лирика има своите посестрими от мадоните на Леонардо да Винчи и Рафаело през сонетите на Шекспир, за да се стигне до „Пред мен скандално се съблича/ една скандална красота.....” /”Статуя”/ през Шарл Бодлер и Пол Верлен и Яворовите „царици на нощта” и „осъдените души” на Димитър Димов. Той е универсалният носител на мъжкото грабливо и разрушително начало, властникът на нощта и на съня, на подземното царство на сенките и виденията. Неговият максимализъм носи устрема от древния Адам ”Мечтая/ да обичам с луда страст.” /” Мечта”/, но и видението за победата над раздвояването и оттук тази увереност за хармония в любовта и чувствата на изгарянето: ”И ако изгоря/ от обич аз/ поне паничка пепел/ да остане...”. Такава е любовта при добруджанския рицар – магическа, разтърсваща и изпепеляваща като тайфун и чудо, а не е тиха, приглушена и укротена.
Лириката на Иван Атанасов е от интелектуален тип, тя е в диалогичност с философските терзания за смислите на живота и света, за нестихващото противоборство между Разума и Духа, между Тялото и Душата, за противоречията и конфликтите между Живота и Смъртта, т.е. с екзистенциалните „въпроси, които никой век не разреши” / П.К.Яворов/. Националната ни традиция във философското има завоювани територии при сина Славейков и автора на „Нощ”, при Атанас Далчев и Веселин Ханчев, Александър Геров, Стефан Цанев и други майстори на перото. Големият въпрос на екзистенцията е за смисъла на човешкия живот, за това противопоставяне на байганьовщината, на потребителското съзнание в глобализирания свят, което като ракови клетки унищожава здравото и жизненото. Новаторството в изкуството не е толкова в откриването на други брегове и „кули от слонова кост”, а е активиране на древни или по-близки светилища, за да им се възбуди енергията и силата в нашето време. Често добре забравеното старо засиява със светлината на откривателството и на потребното. В стихотворението „Одисей” е изведена максимата за възраждането на силата на мита за душата на съвременния човек, тъй като без тази „жива вода” ще пресъхнат корените ни и тогава ще осъзнаем, че „адът не е място – адът е време” / Христо Карастоянов/. Героят на Иван достига до мъдростта, че „Нали на всеки,/ просто да живее/ му трябва/ някой мит/ да го крепи?”, а в тази максима са дълбоко убедени големите творци на времето ни от Марсел Пруст до Умберто Еко, Джордж Лукас и Стефани Майър и те го илюстрират в творбите си върху белия лист или на екрана.
В пространствата на стихотворението „ На гроба на баща ми” се срещаме с универсалния въпрос за вечното противостоене между камъка и душата при Атанас Далчев /„Камък”/, между тленното и вечното. Корените в световната философия и литература на това противоборство са твърде дълбоки и здрави, вероятно от Мита за Сътворението и Стария завет. При нашия творец е предпочетена изповедната форма, която носи в себе си активната, скритата диалогичност с другите, с опонентите, както е при „Фауст” на Й. Гьоте. Синовните откровения на скритите гласове нежно нашепват: ”Ах, няма смърт/ за свидните неща!” и на крилете на спомените „душата върви” „към бесарабските земи” и „най-красивите моми” от баладичните светове на Христо Ботев. Иван беше ценител на философската идея за паралелните светове, за преражданията на душата и в стихотворението откриваме културните препратки към младия Славейков и класическата му творба „Баща ми в мен”, но това е близост по-скоро на светогледи и на ценностни системи.
Отиде си от белия свят поетът, великомъченикът, приятелят Иван Атанасов, за когото изкуството бе като живота енигма, тайнство и любов, но което е радост и удоволствие да се посветиш. Той го направи пристрастно и с чувство на дълг, но и на радост, защото това е историята на вечния странник, който доброволно се отказва от еснафското самодоволство в името на небесното царство. Той вече прекрачи и влезе Там, където ще открие любимите си паралелни светове на тайните на вечността, на Големите, който също го обичат и очакват.

Поклон пред светлата Ти памет,
пред написаното и оставеното от Теб за поколенията, Поете!