Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИЗГНАНИК"

ИЗГНАНИК

Рада Въртунинска


::НЕПОЗНАТИ И ЗАБРАВЕНИ::


УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛЮ!

През тези три години в рубриката „Непознати и забравени” най-малко място отделихме на българските автори. Не успяхме да прехвърлим океана, а там има много непознати нам поети и писатели. Някои от тях са известни повече като учени-откриватели или държавници, отколкото като майстори на творящото перо. Поради това, че сме ограничени от периодичността на списанието, може би за младия читател още дълго ще останат непознати българските поети като Трифон Кунев, Николай Ракитин и по-назад във времето Григор Пърличев – може би единствен български носител на Олимпийския Атински лавров венец за поемата „Арматолос”, или прекрасните песни на Димитър и Константин Миладинови. За мнозина от младите читатели ще останат непознати приказниците Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Асен Босев, повестите на Тодор Влайков и идилиите на П.Ю Тодоров, легендите на Николай Райнов, а така също и многотомникът на български народни песни в цялото му жанрово многообразие от трудови, епични, любовни и битови песни.Те не са РАП или негърски спиричуъли, а дълбоките пластове на българската фолклорна и културна традиция. Към тях може би ще се върнат идващите поколения, когато им омръзнат компютърните игри и прегърнат книгата.
Затова побързах, преди да е минал в дълбока забрава, да ви представя един български поет и белетрист, избрал доброволното изгнание, пред пошлостта и „простащината” /негов израз/ на собствените ни съотечественици и събратя по перо – Кирил Христов.
Като изреждам в паметта си имената на нашите класици, не намирам някого, който да е с по-богати познания в областта на световната литература от Кирил Христов. Фактът, че владее основните западноевропейски езици, и едва 5-6 годишен е проговорил на руски, му дава усещане за същината на чуждия език и неговата многозначност. Иначе как би се осмелил да прави съпоставки между български плагиати и да критикува превода на „Ад”, направен не от кой да е, а от министъра на просвещението Константин Величков; да проявява взискателност към детайлите и да не прощава каквато и да е било проява на делничност и измъчени рими в поезията. Но кой днес чете Кирил Христов? Той е твърде сложен като концепция, макар и ясен като мислене и израз. Популярен и недолюбван, заради своята непримиримост към овчедушието на своя народ, известен с острите си филипики, насочени срещу „слабоумието на българската интелигенция” /Дим. Аврамов, сп. „Септември”, бр. 5 от 1986 г., стр. 183/. Няма друг поет, който да е посветил толкова изпълнени с красота, обич и тъга стихове и статии на българския фолклор, на родната природа, за чедата на Балкана, за любовта, „флорални”, както ги нарича Дим. Аврамов.
Не е за всяка уста лъжица да прави оценки на най-хваления в началото на 20 в. и най-хуления български поет както Кирил Христов. Аз нямам намерение да правя анализи на неговото творчество, защото вече са направени професионално от Георги Цанев, Димитър Аврамов, Кръстьо Куюмджиев и други по-ранни и по-съвременни литературни критици. Бих искала да нашепна само за човека, неспокойната бунтарска натура на поета и белетриста К. Христов. Ако вникнем, а не повърхностно да четем поезията и дневниците „Време и съвременници” на този невъздържан, до жестокост точен в оценките си писател, непримирим с посредствеността във всяка човешка дейност, в скудоумието и дребнавото остроумие на българина; ако усетим неговата критична до болезненост гражданска и морална позиция, ще разберем колко правдива, колко актуална е всяка негова мисъл; как звучи в унисон с обърканото ни съвремие, с цялата безнравственост /той използва думата „разврат”/ на псевдодемократичното ни общество, в което моралните, художествените и духовните ценности стоят плахи и мирни пред могъществото на всесилната „паричка”. Някои от неговите текстове са прокобни, проницателни за онова, което очаква българския народ, ”бездната”, над която виси и която не иска да види.
Ще представя фрагменти и цитати, стихове и проза от творчеството на Кирил Христов, а читателят нека сам направи своите изводи. Нека сравни остротата и страстта, с която този непокорен поет порицава плагиатството и несъвършенствата на своите именити съвременници, класиците в българската литература и да ги съпостави със съвременната ни беззъба, абстрактна, неангажирана „писоарна” поезия, която щедро хвалим, за да не ни мислят за прости, че не разбираме дълбоката авторова мисъл, която я има, я няма и която той сам едва ли разбира.
Кирил Христов, познайник и приятел на цвета на българската и европейската творяща интелигенция, ни учи как да се борим с посредствеността, нагаждачеството, с мътния поток от еротични бестселъри, развращаващи младото поколение и ерзац съчинения на изникнали от нищото „автори-плагиати”, гръмко наричани изследователи, толерирани и покровителствани от върха, до последния, както би казал Кирил Христов, „бавно и оскъдно мислещ читател”.
Драги читателю, разсъждавай, размишлявай, не се примирявай, а въставай срещу всичко пошло и безнравствено, всичко, което накърнява човешкото ни достойнство, чувството ни за справедливост, красота и хармония. От теб, от твоята мъдрост зависи истинските ценности, а не сурогати да заемат своето място, да надделеят над преходни, модерни увлечения. Опълчвай се срещу фалша и принизения естетичен вкус. Твоята инертност, безразличие, съглашателство, равнодушие, към грозното, което минава за оригинално, и откраднатото за авторско, е предателство към самия тебе, отстъпление от дълга ти към паметта на твоите деди и собствения ти народ.
Такова послание носи цялото творчество на Кирил Христов.

Август, септември 2012 г.



СРЕЩА В ПОЛЕТО

Вървя самотен, тих. Около мен
градини и ливади зеленеят.
Звънци на стадо татък нейде пеят.
Загасва в облаците душний ден.
 
Аз чакам те. Изглеждат се очи ми.
Сърцето ту замира, ту трепти,
и ангелът хранител в мен шепти
като молитва чудна твойто име.
 
Но ето, идеш! Зърнал те едвам –
и дивна светлина небето рони,
и дишам аз вълшебно благовоне,
и целий свят превръща се във храм.




ОТРОВЕНА РАДОСТ

Тез джуджета край мен!
А лудеят за власт –
ако ще би за ден!
Ако ще би за час!

Аз ги гледам с тъга:
Кой по-властен в света
 е от мене сега?
О, родино света!




БЕЗПОМОЩНА

Тя беше толкоз нежна, че през нея
като да светеше. И всеки ден
по-бледна бе. Аз тръпнех, без да смея
да мисля що би станало със мен...
 
Нощя не спеше тя, а щом зората
във нашите прозорци заблести,
затваряше очи си, светлината
да не прогони шеметни мечти.
 
Тя струна бе под моите милувки.
И плач, и смях безумен беше тя.
Живееше тя само от целувки,
от песни и от мирисни цветя.
 
И все пак с власти неизповедими
туй крехко до безпомощност дете
сломи у мене сили несломими
и като волна птичка отлете.




ИЗ ЦИКЪЛА „ЧЕМЕРИКА”


І.

Поетът Пенчо не избира – крадне,
каквото под ръцете му попадни:
От чуждия шопар
и четиня е кяр.


VІІІ.

С пет-десет песни проглуши цял свет:
Узна и глухий поп, че бил поет.
За пет пари ракия –
три гроша за чалгия.




ИЗ ЦИКЪЛА „СОМОДИВСКА КИТКА”

Канят ме, мамо, на тежка сватба...
Канят ме, мамо, на тежка сватба –
под було, майко, либе да вида;
още ме канят коня да вода,
на първо либе млад кум да бида.
 
Я научи ме, стара-ле майко,
на първо либе как да кумувам:
со кои очи да го погледна,
со кои уста да му продумам?




ИЗ ЦИКЪЛА „ХИМНИ НА ЗОРАТА”

Живата песен

Те свързват бездните със небесата –
безбройни струни, арфа от лучи.
Докосвам се – и мракът на съдбата
започва като химна да звучи.
 
Но късно... Вгледам ли се в теб унесен –
и глъхнат звукове един след друг:
Изпята е най-хубавата песен,
изтръгнат е от всяка струна звук.




ИЗ „ВРЕМЕ И СЪВРЕМЕННИЦИ”

Кирил Христов за…

За българския език:
 „Ако има българин нещо, с което може справедливо да се гордее, това е езикът.
Да оставим настрана богатият език; да оставим настрана суеверната свобода в постройката на фразите – свобода, която ни позволява да изразим най-неуловимите отсенки на мисълта и която е непозната на много от най-обработените езици; да оставим настрана разнообразието в ударенията – преимущество, на което също малко европейски и славянски езици се радват; да оставим чудната игра на представките, особено при глаголите и пр.; нека се вслушаме само в мелодията на тоя дивен език, който малцина и от нашите писатели познават и с който не умеят да си служат.
Каква безконечна скала от звукове! Почни от най-нежния шум на копринен плат, па свърши с това мощно ъ, за което един от най-мъдрите французи, като говори за английския език, що също има тоя звук, дълбоко съжалява, че липсва в родния му.”

За вестниците:
„Истински великите дела – ония, върху които се съзижда културната история на народите – нямат никаква обща точка на съприкосновение с гръмките обществени събития, що всяка минута създават и погребват тълпи от жалки герои. Такива събития, които дневната преса моментално прави известни на тълпите по всички краища на света, каквото историческо значение и да имат, се преценят почти изведнъж и после бързо-бързо се забравят или остават като безформени исторически окаменелости – в най-щастлив случай.”

За българската аристокрация:
„Старите са наричали аристократи избраните свои хора „най-добрите”. В днешно време има три вида аристокрация: аристокрация по произхождение, аристокрация парична и аристокрация духовна.
Всеки може да разбере, че за съвременния човек третата аристокрация е най-важната и най-истинската. В първите редове на тази аристокрация стоят художниците на словото и философите.”
„В България за първите два вида аристокрация не може и дума да става. Домогванията на нашите военни да създават военна власт за щастие пропаднаха. Техните нозе не можаха да се измиришат тъй лесно от цървули и гърбовете им от овчи кожуси. Милионерите ни пък са само чорбаджии в турски смисъл на думата, но не и аристократи. Нито в техния живот, нито в техните възгледи и вкусове има нещо аристократическо. Напротив даже: те често стоят във всяко отношение по-долу от чистокръвния честен плебей, защото са забогатели най-вече с престъпления.”

За държавниците:
„Аз имам непосредствени наблюдения над повечето български държавници и свидетелствам пред идните поколения, че България в мое време се е управлявала в повечето случаи от съвсем посредствени хора, а често от големи простаци и глупаци, на които несъзнателно народът е сътрудничил в разрушителната за нацията работа. Мястото на способните хора, чиято работа не може да бъде извършена от когото и да е, още по-малко от некадърници, е било по мое време – зад вратата.”

За българския народ:
„Ако искаме да излезе нещо от този народ, ние трябва с всички средства да го учим да бъде недоволен не от съседите си, а от себе си.”

За поета Панайот Станчев – Чорна:
Но румънски поет ли е Панайот Станчев? С други думи, тъй много ли важи езикът, на който пише един поет? Не трябва ли да поставим над всичко оня расов апарат в душата, с която се възприемат световните явления и с който се реагира? Аз мисля, че това е по-важно и че по отношение на него езикът е нещо много случайно и несъществено. Ако това е тъй, когато Панайот Станчев намери своя конгенитален преводач на български, той ще престане да бъде румънски поет и ще се върне към своето истинско отечество.”

Шарж от Александър Жендов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево