Марина Константинова живее и работи в Добрич. Поетическите пристрастия на авторката са изразени в стихосбирките „Нежна гръмотевица”, „Отвесно време”, „С отвързани очи”, „Отблясъци”, „Диви ябълки”, „Вървейки по брега”, „Навръх тишината”.
Нейни са романите „Седемте мъже на Мария”, „Невидимият бряг”, „Златният венец” и сборникът с разкази „Писмо в бутилка”.
Съвместният проект „Меню за душата” тя представи заедно със свои колеги в Братислава. Присъствието й в духовното пространство е заявено по категоричен начин с оригинален почерк, деликатна атмосфера и тънък усет.



* * *

Сънят нехае,
че навън е върла зима
и че пътищата
ледове сковали са.
Във неговото островче е лято...
Жужат разбудени желания,
събират позлатен прашец
от хилядите цветове,
с които грее летният живот...
Изгубени в тревите ноти се издигат
и към хоризонта
протягат своите вратлета и звънят
и тяхната мелодия внезапна
изпълва полето необятно на деня...
И ми е портокалово и сочно на душата...
И нежност някаква се лее в мене
и светлината е река,
в която носи се духът нататък
в този омагьосан свят
на моя сън...
И топъл вятър с южни пръсти
гали тялото ми...
И ставам сладка ягода
в средата на следобеда сънуван...
Потъвам в нечии очи,
от жажда полудели...





ЕДНА ПЕСЕН ТАНЦУВА
по огромния дансинг на въздуха
и аз й пригласям,
потропвам в нейния ритъм
и пръстите сякаш опъват
струните на китара...
Тази песничка е вълшебна,
омагьосва те
и забравяш спомените си,
забравяш мечтите...
Влизаш в просторната й стая,
пълна със светлина,
без покрив и без врата,
с изглед към хълмовете на хоризонта...
И сам се превръщаш в песничка,
която те тананика...





* * *

Изпратих ти писмо по вятъра...
Сложих в него късче от следобедна усмивка,
сияние от загадъчно око привечер,
парченце утринно разсъмване от моите коси,
грам въздишка,
букви от дума неизречена,
единствено почувствана,
капка от сълза, преляла неочаквано,
цвят от ласка,
невидима вибрация на котешкото мъркане
във скута ми...
Снежинка от прозоречния стъклопис
и малка синя молекула
от една мечта недомечтана...
Накрая с устни запечатах го...
И ако Вятърът почука на прозореца,
знай, че писмото е пристигнало.





* * *

Музиката ме настига,
заобикаля ме,
докосва ме,
приближава,
обгръща ме,
превзема ме,
плъзва в кръвта ми,
във всяка клетка,
обсебва ме,
изправя ме,
влива в мене
своята живителна струя...
Ставам неин пленник,
докосвам с възхищение
ефирното й тяло...
Ставам частица от него,
ставам невидим атом от сърцето й...
Ставам музиката...
Ставам теб...
Вселявам се в пръстите ти,
в устните, които докосват хармониката
и създават хармония...
Превръщам се в звук и усмивка,
в блажена, щастлива сълза
на крайчеца на окото ти...





Пространствата между...

Между залеза и утрото
мамят тъмните пътеки на нощта
в наситената звездна бездна
от мастилено мълчание...
Между вятъра и тишината
свети мъничка пролука,
през която само птица
може да провре крило...
Между теб и мен тече реката...
Двата бряга сме, които
мостът от усмивки свързва...





* * *

Следобедът е изненадващо пастелен...
Върху перваза си шушукат два домата...
Очакването ти е сребърна пружина,
върху която момчето в тебе скача...
Конецът бял за зъби, недокоснат,
прилича на въжето на играча,
разсичащ въздуха наполовина...
А срещу тебе
аз жонглирам с думи...