Ванилин Гавраилов е роден през 1955 г. във Вълчи дол, Варненска област. Магистър по български език и литература от ВТУ „Св.Св.Кирил и Методий“ – гр. В.Търново, със следдипломни квалификации по „Връзки с обществеността” и „Протокол и етикет” от СУ ”Св.Климент Охридски”. Публикува свои стихотворения в централни и регионални издания, сред които сп.”Пламък”, сп.”Съвременник”, сп.”Простори”, сп.”Янтра”, в.”Литературен фронт”, в.”Нова България” и др. Негови стихове са превеждани на литовски във Вилнюс (1979 и 1981).
Има издадени три стихосбирки – „Молитва за събуждане“ (1990), „Отговор през рамо“ (2005) и „Серенада против суета“ (2010). Живее със съпругата си в гр. Вълчи дол. Гордост и утеха са двамата им синове, двете снахи и трите внучета, две от които – близначета, избрали да се родят в Бостън.
 „... Опитвам се да старея бавно и с достойнство, но човека, когото бръсна всяка сутрин в огледалото, ме поощрява все по-неубедително. Сега се опитвам да се впиша като възпитател в образователната система, но вече отблизо виждам, че тя е разбита отвсякъде – целенасочено и последователно, с указания „отвън” и със слугинажна изпълнителност – от управляващите...”



ПО ПЛАДНЕ

Тече край него пъстрата река
от минувачи в подлеза по пладне...
Във шепичка присвило е ръка
момиче малко със очички жадни...

Оставям кротко дан против глада
и сядам тъжен в барчето отсреща...
Кафето ми горчи... Ще заведа
това дете да си похапне нещо...

Но виждам мигом – костюмиран тип
без срам изпразва джобчетата детски...
И осъзнавам: работа в екип...
О, много ми дойде това за днеска!...

И колко често нашите мечти
ограбват, без дори да ги описват...
Дали на онзи Господ ще прости?...
Или по пладне ангелите липсват...





ДЕТСКИ СПОМЕН

                      На Стефан Й. Димитров

... Каква прекрасна лятна нощ!... Щурците
надпяват с ревност жабешкия хор...
Река, гора и детство се преплитат
с трендафила във дядовия двор...

Ожулени и прашни са нозете –
от тичане светът е премалял!...
Да хапнеш сили нямаш... – Като цвете,
което в силна жега си засял...

В съня ти по завоите реката
гъмжи от риба... Дъх на джоджен див...
Зелени джанки, прашката в торбата
и къшей хляб... Какъв живот щастлив!...

... Да, детски спомен... Жабите измряха,
реката е канал преобразен...
Живея вече под панелна стряха,
детето бавно си отива в мен...

Но то живее някъде наблизо –
откривам го в гора, край розов храст,
където още скъсаната риза
над спомените има детска власт...

То спи в гнезда на сойки и на свраки,
строи колиби в таен гъсталак...
Заглежда скрито хубавите каки
и трупа още тайничко мерак...





ДУМИТЕ

Казваш ми: думите – твоята първа стихия?...
Смесваш канела със черен пипер и горчица?...
Слепи са думите, щом до целта не открият
път през сърцето... Напразно се взираш за прицел!...

Думите, мило момиче, са мощни куршуми,
щом във целта си попаднат! И връщане няма!...
Флиртът на дребно със тях е съвсем неразумен –
сякаш със лъжеоргазъм преследваш измама...

Търсех куршумите, дълго подбирах ги. Бавно
спусъка мек натоварвах до първия изстрел...
Дълго се учех да стрелям... То беше отдавна...
Днес любовта ми целта си отново избистря...

Казваш, че думите вече за теб са играчка?...
Те са оръжие силно, недей го забравя!...
Думата може да вдигне и може да смачка!...
Както е крехка, тя меч е в десницата здрава!...

Казваш, че вече политаш с Пегаса си буен?
Няма пред тебе прегради и тайни във слога?...
Искал бих своите детски мечти да обуя
и да потичам след тебе... Доколкото мога...





ЕХ, ЛЮБОВ НАРОДНА...

Сцени от пародии на драми,
кукли, разиграни на конци...
Все намират пътя към скръбта ми
нашите народни първенци...

Алчност зее в тъмни интереси –
черен фон зад черен таласъм...
Ех, любов народна, ти къде си?!
Бедна си и спиш балкански сън...

На бермудски твоят ден навява –
пропастно продънен и крадлив...
Кой би давал помощ срещу плява
между САЩ, Москва и Тел Авив?!

Как ли на достойнство да те уча
в крепостта на своите деди,
щом все хвърляш зад стените ключа,
както си го правила преди?!...





ИЗПРАЩАНЕ ОТВЪД ОКЕАНА

                                  На Митко
 
Накукуригаха се пустите петли!...
От час вали... Навън денят просветва...
Дали синът ми още кротко спи?... Дали
будува с мисъл – мила и заветна?...

Или в багажа си е скътал тайно той
възглавничка със песни на щурчета?...
Измамен преди тръгване е тоз покой,
щом в нашите души раздяла шета...

Вземи си, сине, шепа топлина от тук,
че родното огнище е едничко...
Дори и птиците, отлитайки на юг,
не могат да си вземат в полет всичко...

Но ти гнездо отиваш да си свиеш там –
с една любов и с много, много нежност!...
Какво ли мога аз оттука да ти дам –
два-три куплета и една надежда...

...Вали дъждът... В душите ни дъждът вали!...
Да не забрави нещо важно, сине!...
А в мълчаливите усмивки тъй боли! –
Зад хоризонта
                      и зад всички
                                         земни линии!...





НА БАЛКОНА

Ветрец полъхва в тази недозряла,
опалена като пиперка есен.
Покой привиден... Всичко е изпрала
жена ми и простира. За завеса.

Зад ризи и чаршафи ще преглътна
остатъка от тоника и джина –
за нечий гроб – тревясал и прохлътнал;
за грижите си утре, догодина...
Зад кулисите – тъй недосегаем,
припомням си и реплики, и пози
от ролите, които вземах взаем...
Днес този заем моя дух тормози...

Аз просто се боях да се покажа
на сцената. Не знаех и какво съм...
Играх и паж, и шут, и роб прокажен...
Сто пъти – недоотровен, бях на косъм...

В наддавания и залози влизах –
за някого, за себе си – не помня...
Залагах своя дух с висока миза
и губех със пристрастия огромни.

...И ето – на балкона съм отново...
Горчи ми сякаш вече питието
от роля някаква със привкус на отрова, –
по малко през годините поета...

Дали напразно себе си съм лъгал,
залоствайки се в тленни многостишия?...

...В душата ми от всеки прашен ъгъл
една надежда тихичко въздиша...




НЯКОЛКО ЗАЛЪКА ВРЕМЕ

Майка и татко живеят сами.
Аз им доставям надежда...
Тъй и дъждецът напролет ръми,
облака сив щом процежда...

Татко лежи и не става цял ден,
с хора умрели говори...
Аз се усещам предаден и в мен
детство и старост пак спорят...

Ала не чувствам виновност и страх,
даже не нося и бреме.
Те са ми дали предимство пред тях –
няколко залъка време!...





ОЧОВЕЧАВАНЕ НА ФИЛАНТРОП

Простенва в мен човекът непознат –
прострелян с незаслужена обида…
Какво за мен е още този град,
от който тихо днес ще си отида?...

Борба за власт, интриги и воня!...
От хиляди години все така е…
Едва ли ще дочакам жив деня,
във който алчността ще се покае...

Открехвам бавно своята душа…
Вратата ? – без никакви устои…
С какво ли мога да се утеша?...
Сред чуждите да търся вече свои?… –
Каквито имам, имам ги до гроб –
макар и по вселенски надалече…
Живее в мен отчаян филантроп…
И се надявам да се очовечи…





ПОЖИЗНЕНО

                       На Джон Форест

Оредяха ми приятелите вече...
Имам хиляди неведоми познати...
През годините Животът ни изсече...
Тук-там няколко ветрецът още клати...

Близки и роднини оредяха...
Спомени останаха в наследство –
някъде без дом, под чужда стряха...
Имам само тях и свойто детство...

И децата пътя си поеха –
в други градове, зад океани...
Картички и снимки – таз утеха
в албуми безмълвни ще остане...

Ще се срещнем някой ден, навярно –
през пространства, време и неволи...
Капчица роса ли пак ме парна?...
Или е сълза? И за какво ли?...

Не за старостта, която иде!...
Не за младостта, която мина!...
Иска ми се спретната да видя
тук, приживе, своята родина!...

ОБРОК
 
Душата ми изгни във таз държава!...
Децата ни избягаха навън!...
Със мене днес – каквото ще, да става!...
Във краткия живот – случаен трън!...
 
Какво прекрасно място продължава
България да бъде – като сън!...
Какво от мойте сънища остава?!... –
Децата ни заминаха навън!...
 
През целия живот се заблуждавам,
че някога ще светне – ала, не –
тук милата ни, родната държава,
ни тласка бавно – все на колене!...
 
И гледам как от другаде прииждат, –
докрай да ни изкупят, но нима
държавниците наши все не виждат
как тихо си отиваме – с дома?...
 
Как тихичко продаваме земите,
как бавно бий камбаненият звън!?...
Днес Крум го няма, българи… А дните
броят ни все банкерите отвън!...
 
Ювиги хане, колко си високо?!...
И колко нямат българите глас?!...
Живота си полагам във оброка –
да се завърнеш някой ден на власт!...
 
Да върнеш пак законовата сила,
да вдъхнеш дух на българския глас!
И да изчистиш таз държава гнила,
преди да е очистила тя нас!...