Мариана Еклесия


Моля моите приятели в Добруджа да ми простят, че посвещавам този разказ на възрастен човек, роден сред тях, но съзнателно напуснал земята им задълго. Всички ние, останали тук, ставаме възрастни и се връщаме в нея.
30 май 2012 г.


Утринната мотриса от Варна за Добрич олюляваше нивите от двете страни на железопътната линия като вихрушка. Седнал във високото сепаре, възрастен мъж в светли дрехи, с бяла широкопола шапка и много багаж, усети, че лети като лястовица над посевите, а очите му се замъглиха от умиление. Беше средата на май. След благодатния дъжд пръстта дишаше, влюбена в ласката на небето. В тази земя беше роден дядо Радослав преди повече от седемдесет години, та много преди влакчето да стигне първите спирки към Добрич, в ума му просия детството, изскокнало сякаш от разказите на Йовков. Със спомена опипа джоба на дрехата си, в която беше скътал две протрити от времето снимки. На едната бяха майка му Цвета и баща му Михаил Топалов с двамата им синове Мирослав и Радослав. На другата фотография беше семейството на по-големия му брат Мирослав с двете им малки деца. И двете снимки беше направил самият той – Радослав Михайлов, защото вече си беше наумил онова, дето не даваше покой на душата му. Същата пролет на 1960-а забягна с кораб от пристанището на Варна и никога повече не се върна при свои. Беше на двадесет и пет, младеж в силите си. Едва седем години по-късно пак по моряци на български кораби родителите му бяха получили вест, че е стигнал до Ню Йорк, създал е свое семейство, има дом и две малки деца. Но дали беше тъй и каква беше подредбата на живота му, никой не можеше да разбере, защото по това време емигрант нямаше право да са върне на своя земя, а писмата им се проверяваха от специални служби, преди да стигнат до получателя.
На малка селска гара се качиха двайсетина човека в различна възраст и видимо от различно съсловие. Те мярнаха стареца с фина кожа на лицето и на пръстите, и се досетиха, че не е добруджанец. Мъж с дете нарочно го попита кога пристигат в Добрич, а дядо Руди отвърна с акцент: „Не знам, трябва друг да знае по-добре.” До него на седалките седнаха две жени над 60-годишни, тръгнали на погребение. Едната носеше все още топъл хляб, увит в домашна кърпа, а другата държеше в ръката си четири алени цъфнали рози. Пълничката жена с хляба рече, че всяка седмица покачват цените, вече и храната е толкова скъпа, затова станала рано да меси и пече в домашната фурна. Другата допълни, че и нейната пенсия за 40 години труд на полето е 170 лева, но добре, че още може да работи в оранжерията, дето отглеждат цветя и от там си докарва по 15 лева на ден:
— В тези трудни години не е да си пенсионер, но искам да помогна на внучката си, последна година е студентка във Варна.
Дядо Руди уж неволно чу разговора на жените, а от болката на думите им сладката милост, дето пърхаше в сърцето му преди минути, заглъхна. Беше доста чел и слушал, че и работещите хора в България имат трудна съдба, а най-сиромашко било за възрастните на пенсия. Но сега не проумяваше как може такава немара към съдбата на мъже и жени, които до преди двадесетина години са хранили цял народ. Не беше сигурен, че правилно е разбрал жените, затова като се извини, попита:
— За седмица ли получавате 170 лева? – акцентът пак го издаде, че не е местен.
— Вие откъде сте? Ясно е, че не живеете в България и не знаете истината – рече без укор жената с топлия хляб: – Ако вземаме 170 на седмица, ще бъдем милионери и устата си няма да отворим за безпаричието, с което по неволя свикваме. Какво да правим? Търпим като биволи и теглим каиша. Децата ни, дето милеят за златото на тази земя, не искат да тръгнат по чужди страни, макар че в последните години Добрич от сто хиляди жители остана на половина. Човек бяга ли от добро?
Сърцето на дядо Руди се натъжи. Той не искаше да говори повече, за да не се разбере, че е българин, дълги години живял зад граница, но все пак каза:
— Тези дни четох за човешката депресия по време на голямата икономическа криза в Америка през 30-те години на миналия век. Лошо нещо е да не ти зачитат труда и възможностите, но настават такива години комай навсякъде.
— Настават, я! Сестра ми не си купила хаповете за сърце в петък, защото не ? стигнали парите, и ей на, днес я погребваме на 58 години – жената в траур не скри болката си, не поиска да пощади сърцето на непознатия българин, който обърна главата си към прозореца. Отново видя безбрежната земя! Докъдето му стигаше взора, че и отвъд видимото се стелеше благодатно поле за хляба на хората. Той стана на крака, за да види по-далече от високото на хоризонта, ала и така, останал прав, разбра, че не ще види края на синора с изкласили зелени жита. Пътниците край него се умълчаха, децата заспиваха в скута на майките и някак спокойно, бавно, като да бягаше с конски впряг, мотрисата преминаваше край пролетната плодна земя, за да стигне до други малки селца с подновени стари къщи и китни градини. Дядо Руди не сдържа възхитата си:
— Не съм виждал такава хубост! Не знам защо мисля, че друга като тази земя няма! Много свят обиколих и много хора видях, но сега... – той не се доизрече, защото нещо затъкна гърлото му и отново седна. Хората около него като го чуха, обърнаха очи да видят онова, което всеки ден гледаха, но не разбираха защо светлоликият мъж не е виждал по-хубава земя от тази.
Като наближи Добрич, мотрисата още повече забави скоростта, пътниците се надигнаха да вземат багажа си, дядо Руди попита това ли е последната гара и понечи да снеме големия куфар. Млад мъж на близката седалка отвърна, че това е последната гара и го предвари:
— Отивам на работа и нямам личен багаж, затова ще ви помогна да пренесете куфара, вие вземете останалото – той забеляза колко строен и пъргав за възрастта си е непознатият, колко влюбено гледаха неговите очи земята на Добруджа: – Ако имате нужда от помощ, кажете, имам петнадесет минути до служебния автобус.
— Благодаря ви. Помня, че сърцата на хората в родния край са честни и чисти, а сега виждам, че това богатство не се е загубило – рече със своя акцент, после добави: – Ще повикам такси и ще отседна в хотел на центъра. Някои хора ще търся тук, но това не е лесна работа – той пак опипа джоба, в който носеше двете снимки отпреди 52 години и слезе след младия мъж с тежкия му куфар.
Нищо от улиците на стария град не беше на мястото си отпреди, пък и Радослав Михайлов не беше сигурен за онова, което е останало незаличимо в паметта му. Родната му къща не беше далече от гарата, но сега дори не беше сигурен, че това е същата гара. И жилищните блокове в близост с нея нямаха прилика със спомена му. Все пак имаше малка надежда, че ако неизбежните промени на времето не са заличили всичко, то някои местности, пък навярно и хора, ще може да види, да разпознае. Таксито наближи центъра и гостът пожела да отседне в хотел „България“. Разтовари багажа си, на администрацията плати за една седмица и се настани на третия етаж. След час реши да напусне стаята, да излезе на въздух, защото нямаше търпение да върви пеша по площада, да гледа новите сгради, улици, хора. Дежурната администраторка му бе препоръчала да посети улицата на Стария Добрич, Художествената галерия, литературния музей на Йордан Йовков, парка „Свети Георги“, предстоящата „Нощ на музеите“... Гостът обеща да види всичко, но попита близо ли е сградата на общината, за да поиска сведения за хора, с които не се е виждал от много години. Носеше и запазеното писмо на майка си от юни 1973-а, в което му съобщаваше, че преди месец баща му е починал внезапно от мозъчен инсулт, а преди една година брат му Мирослав се е поминал от инфаркт. Там майка му го вестяваше още, че къщата, в която живеят, е отчуждена и предстои да бъде съборена... Това писмо разкъса гърдите на Радослав Михайлов тъй дълбоко, че нито жена му, нито вече четирите му деца успяха да заличат раната. Искаше да тръгне веднага при своите, ала знаеше, че не трябва да поема риск, който да го лиши от новото му семейство – емигрантите от Изтока, намерили подслон на Запад, наистина нямаха право на обратен билет към родината си.
Дядо Руди вървеше пеша из Добрич, седна на пейка край малък фонтан, купи си сладолед и все още не вярваше, че е в родния си град. Знаеше, че вече и майка му е починала. Но двете деца на Мирослав – Цветан и Иванка, които през 1960-а бяха 9 и 7 годишни както на снимката в джоба му, сега макар и на възраст, имаше шанс да намери отново... Далечният гост тръгна към старата част на града и там някъде край чемширите сърцето му трепна като жива камбана, която помни миналото. Влезе в сградата на музея и мирисът на старо дърво го накара да поеме въздух дълбоко. Уредничката го покани да разгледа експозицията, но гостът ? благодари с поклон, каза, че ще направи това до вечерта или през следващите дни. Като наближи сградата на общината, сърцето му започна да бие – какво ще каже на служителите там и как би могъл да обясни причината да се завърне отново след 52 години? Ами ако имат забрана за дадат сведения и точен адрес? Не, разбира се, че нямаше да тръгне от другия край на света, ако нямаше упование, че тук ще намери поне някои наследници на рода си, който не е забравил. На гишето за справки му хрумна да разбере дали неговото име се пази в регистрите. Даде чуждестранния си паспорт и като по чудо разбра, че въпреки дългото му отсъствие, не беше зачеркнат завинаги. Дядо Руди спечели в тревожното си състезание; той остави имената на братовите си деца Цветан и Иванка, и дори показа снимката им като малки. Служителката обеща, че до следващия ден на обед ще намери сведения за наследниците на Мирослав Михайлов, починал през 1972 г. След надеждата, подарена му в общината, дядо Руди тръгна към църквата „Свети Георги“, която помнеше от самото детство. Ала и тук, преди да влезе, отново го настигна въпросът – същата ли беше старата църква? На табелата видя написано, че е строена през 1843 година, но такава ли беше преди половин век? Изглеждаше нова или подновена, а пред оградата видя бюста на Васил Левски. Щом застана пред този герой на България, Радослав Михайлов се поклони със снемане на шапка и продължително размишляваше за пътищата на човешкия живот... В храма запали голяма свещ за бъдещето и здравето на своите деца, внуци, правнуци, разпилени зад земи и морета. Постави свещта там, дето пишеше „за здраве”, а после запали свещ и я постави на мястото „за покойници”. Тази светлинка нарече за жена си, която го следваше предано в целия му земен път и се помина преди повече от година. Дядо Руди пусна голяма банкнота в кутията за дарения на храма, а в ума му се върна утринната среща с жените в мотрисата. Идваше му на сърце ей тъй – да им подари поне по двадесет лева за негова радост, че си е дошъл, но знаеше, че няма да се разбере случайното му дарение, дори може би нямаше да го приемат, затова и не го изпълни. На връщане от църквата, като стигна голямата двуетажна сграда с надпис „Литературен музей Йордан Йовков”, влезе вътре. Попита кое къде се намира и се качи на втория етаж да разгледа книгите, запазените вещи на писателя, да си спомни нещо за него. Като стигна до бюрото, на което писателят е работил в добруджанския край, пристъпи почтително, погали го с ръка, както се гали дете и рече на себе си: „Дано додето я има тази земя, стари и млади да не забравят разказите за нея. Дано помнят името ти!”... Преди да излезе от музея, Радослав Михайлов купи тъничка книжка само с двата Йовкови разказа: „Серафим” и „По жицата”. В хотела прочете първия разказ за бедния несретник Серафим, дал всичките си спестени грошове на непозната жена, чийто мъж лежал тежко болен, а вкъщи нямали пари да го заведат на лекар... В ума на далечния българин отново се върна споменът за починалата сестра на едната от двете жени във влака и така разказът на Йовков се смеси с разказа на живота днес. От тези чувства слабите рамене на стареца потрепериха. Нямаше време да прочете втория разказ, но като разлисти страниците, с почуда разбра, че все още помни за болното момиче в каруцата, тръгнало с родителите си да търсят лечебната сила на бялата лястовица...
Сутринта, преди да се събуди в хотела, на дядо Руди му се присъни, че стои прав пред олтара в добричката църква, в дясната си ръка държи момче в светли дрехи, а от високия купол се чува многогласна песен. Като отвори очи, се досети, че точно такава беше иконата на Божията майка на иконостаса, но защо този сън го споходи, не разбра. Към десет часа по телефона в хотелската стая го потърси служителката от общината да му съобщи подробности по справката, която вчера той пожела. От издирването станало ясно, че братовата му дъщеря Иванка, по мъж Домусчиева, е починала преди три години и в жилището, изградено на мястото на някогашната им бащина къща, сега би трябвало да живее нейната дъщеря със семейството си. Братовият му син Цветан Мирославов, роден през 1951 г. живее в селце на двадесет километра от Добрич, работи в стопанството, има синове Калин и Стефан, може би на работа в същото село. Дядо Руди се въодушеви от справката, обеща да отиде в общината да благодари за благодеянието и попита как се стига до селото. Отговориха му, че от там минава автобус три пъти на ден, а може да се пътува и с такси.

* * *

Автобусът спря в центъра, Радослав Михайлов слезе с малка чанта и веднага попита къде да намери къщата на Цветан Мирославов. Беше неделя по обед, по центъра не се виждаха много хора, а две кучета търсеха нещо за прехрана. Жената, излязла от магазина, го упъти към втората пряка вляво от централното шосе и чуждоземецът продължи натам. По едно време на мястото, дето стигна, видя четири пет къщи близнаци и се зачуди коя от всички тях е на Цветан. Обърна се към един двор, видя млада стопанка под клоните на рано узряла череша и нея запита за дома. Тъмнокосата се засмя, посочи две къщи по-нататък и рече: „Ей го на, оня е, дето копае доматите отвън оградата”. Щом непознатият тръгна, жената го викна да се върне, че да го нагости със скорозрейки череши, първите плодове на дървото им. Очите на дядо Руди се засмяха, той се върна и подаде слабата си ръка, а като получи дара, рече: „Благодаря, виждам сладкия плод на дървото, но виждам и добрите ръце на хората в това село!” После като наближи мъжа в гръб, подмина го, обърна се към него и видя червендалесто лице с очила в старомодна рамка. Косата му беше тръгнала да олисява, а устата му, без да говори, все се смее.
— Добър ден – дядо Руди поздрави, сърцето му се сви от смут, после рече смело: – Търся Цветан Мирославов, към тази къща ме упътиха.
— Аз съм Цветан – върна мотиката в лявата ръка, подаде дясната си и ненадейно продължи: – Знам, че идвате от далечен път, господине. Тази сутрин наяве или на сън ви видях да вървите към нас в светли дрехи и бяла шапка, но не мога да знам откъде сте и кой сте. От речта разбирам, че сте от далече, а от външния вид съдя, че сте почитан.
— От далече съм – дядо Руди отговори направо: – Идвам от толкова далече, че не бихте могъл да допуснете кой съм, пък ако ви кажа, може да не ми повярвате.
— Казвайте да чуя! – засмя се широко лицето на червендалестия: – Ако се спазарим и ви повярвам, ще ви поканя да влезете на гости.
Старецът извади от горния джоб на дрехата си една от протритите черно-бели снимки, подаде я на мъжа и рече:
— Не е от най-новите, но е истинска. Познавате ли тези тук хора?
— Гледай, ти, че откъде имате наша семейна снимка отпреди много години? И ние пазихме до някое време архиви: тук съм на девет години с майка ми, баща ми и сестра ми, вече всичките Бог да ги прости!.. Откакто дойдохме в тази къща преди двадесет години, изхвърлихме старите спомени.
— Човек не може да знае дали като си изхвърли някъде спомените, няма да мине някой друг да ги намери. Ето, намерих ги вашите спомени и дойдох да ви ги донеса. Аз съм Радослав Михайлов – пак подаде ръка старецът, Цветан събра вежди за размисъл, защото не си спомни веднага откъде му беше познато името. Намести с една ръка очилата си и повтори сякаш само на себе си: ”Радослав Михайлов?” После се взря в лицето на незнайния и бързо каза:
— Знам, че с това име беше чичо ми, седем години по-малък брат на баща ми. Онзи на времето избяга от нас и се залута по далечни земи и до ден днешен от него нямаме нито вест, нито кост...
Дядо Руди отвори уста да изговори нещо, но не го каза, защото мъжът продължи да копае градинката си и попита просто:
— Да не сте вие онзи същият мой забягнал чичо?
— Не съм същият, сине, защото тогава бях на 25 години.
— Гледай, ти! – стопанинът спря и пак огледа непознатия: – Как се сети да дойдеш при нас след толкова време?
— Как ли? Че той животът ми вече е на привършване, тази зима станах на 77. Миналата година почина жена ми, децата отдавна се разпиляха по големия свят...
— Влез вътре да поприказваме! – покани го младият племенник на 61 години.
Като премина прага на портата, гостът видя в далечината на големия двор жена, преведена над лехи с посаден пипер, а до тези лехи имаше други с лук и чесън. Дворът и къщата бяха стъкмени тъй, че да не отместиш очите си! Голямо трендафилово дърво цъфтеше в оранжево върху светлата мазилка на външната стена, та хубостта изглеждаше ненадмината. Жената вдигна гърба си, видя двамата, помаха с ръка за поздрав към непознатия, Цветан я повика да дойде, а тя отвърна само:
— След десетина минути, като привърша лехата, че може да завали – и пак се наведе.
Двамата влязоха в къщата, градена навярно по времето, когато младият Радослав напусна Добруджа, но този дом видимо бе подновен. От площадката на коридора домакинът отвори вратата на голямата трапезария, погледна огромния стенен часовник, който показваше двадесет минути до дванадесет, и покани пътника направо до масата:
— Докато пием по една домашна ракия за „Добре дошъл”, жената ми ще дойде тук да се запознаете и ще сервира обяда – той извади от шкафа шише, отвори някакъв буркан със зеленчуци, изсипа ги в чиния, продължи да сервира и да говори: – Това е домът ни. Имаме още три стаи, но вече в тях живеем само с Керанка. Първородният ни син Калин това лято ще стане на четирийсет, със семейството си имат къща в другия край на селото. По-малкият Стефан е във Варна, там отиде да учи и там се задоми – разказваше, сякаш гостът знаеше кой е Калин и кой Стефан: – Аз още работя с машините на стопанството, защото няма по-голяма радост за душата да диша мириса на земя, постлана със слама от новото плодородие. Доволен съм, че Калин пое по моя път и от ранна пролет до края на есента е като безумен – няма сън, няма почивка и развлечения – денонощно бразди, сее, жъне, събира...
Цветан се сети, че не е добре домакинът да говори много за себе си, а гостът да мълчи и да слуша, затова седна до него и прегърна с една ръка раменете му:
— Кажи, чичо, колко път си изминал, че да дойдеш при нас; какъв беше твоят живот през далечното време? Сещам се само, че със сестра ми те наричахме чичо Руди, помниш ли? – рече го, сякаш не се бяха делили, а в сърцето на Радослав Михайлов се разля радост, каквато не беше изпитвал от много години.
— Ако не помнех, сине, щях ли да пазя снимката ви и щях ли да дойда от Нова Зеландия?
— От Нова Зеландия ли? Доколкото помня писмо се беше получило писмо от Америка и разбрахме, че там имаш дом, жена, семейство.
— Не е лъжа, тъй беше близо двадесет години, но като отраснаха децата ни, прочетох, че при добри условия в Нова Зеландия дават дом и земя за хора, които искат да я работят. Все още нямах петдесет години, с двете най-малки деца отидохме в полупланинско градче, където си направихме ферма за коне, по поречието имахме и около 20 декара ливади...
— Браво, значи нашият род не си губи семето, където и да го посееш! – стисна раменете му малкият племенник, после вдигна чашата, за да отпие глътка за чичо Руди и пак да попита: – А нямаше ли такава земя и в Америка? Много нашенци след 90-та година заминаха натам, но вече не са като теб в немилост, а имат право да дойдат тук, да се видят с близки.
— Земя, синко, има навсякъде, стига да можеш да си я купиш. Като отидох буен и непокорен в Ню Йорк, трябваше да работя на смени в завод за автомобилни гуми и да живея на 26-я етаж в общежитие за емигранти. Там се намерихме с моята стопанка, тогава двайсетгодишна, избягала от сръбско село. Двамата с нея се хванахме като удавници в спасителен пояс и не се пускахме, понеже общежитието беше като световен квартал за бежанци – имаше хора с различни съдби от различни раси, възраст, държави... – дядо Руди разтри челото си, за да спре спомените от 26-ия етаж в далечен квартал на световния град, после счете за нужно да продължи: – Не съм забравил един нашенец от София, който скочил от последния етаж. Не се разбра защо, дали си е бил превъртял отпреди или друга мъка го е накарала да премине оттатък, тогава написах на неговите роднини в София. Не знам дали са получили това писмо, но ако някой не е пил горчивата чаша на носталгията, не може да разбере какво е – душата ти е в свободна клетка.
— Хич да не ти е било мъка, на нас да не мислиш, че ни беше лесно и хубаво? – утеши го Цветан и отпи втора глътка за завърналия се чичо.
— Само лесно и хубаво никъде няма. Както ти казах и в Америка, и в Нова Зеландия бях за повече от по двайсет години. Много други страни обиколих само за дни или за седмици. Тъй разбрах, че като тръгваш за нейде, си с вързани очи – не знаеш какво ще намериш там, какво те чака. Ако ме питаш сега, не съжалявам за моя живот и децата, които ме носят в кръвта си. А като слушам теб да говориш за тази наша земя и сина ти Калин, мисля, че ти също има какво да напишеш в книгата на нашия род.
— Какво да напиша аз и кой ще чете написаното от мен, щом вече от ден на ден живеем със страх, че след десетина години може да няма работа за децата ни, че по-натам и за внуците. Но да не се жаля. Не е добро да се оплаква човек, защото като погледнеш в какъв дом живеем и каква градина имаме, ще речеш, че съм алчен за много – докато Цветан се изрече, вратата се отвори и жена му с бяла буйна коса и огромни за жена ръце, влезе засмяна:
— Добър ден и добре дошъл! – рече, сякаш познаваше отпреди дядо Руди и знаеше, че ще дойде: – Извинявам се, че се позабавих, ама гледах облаците да пъплят към нас и си казах да сложа в пръстта онова, което още не сме посадили преди Спасов ден – тя подаде ръката си, гостът я прие и без да изговори името си, рече на Цветан:
— Хубава жена имаш, синко! Хубава и работна като нашата майка Цвета, на която си кръстен.
Керанка не посмя да пита повече кой е този мъж, откъде идва, защо нарича Цветан „синко” и как е дошъл до тях. Цветан свали очилата си, зачуди се как точно да представи човека до себе си, затова изговори просто:
— Кери, това е чичо ми Радослав, който е пристигнал от Нова Зеландия. Помниш ли, че съм ти говорил за него? Има четири големи деца и много внуци, жена му се е поминала миналата година, затова е решил да ни навести.
Стопанката на къщата и градината пак обърна лице към госта:
— Всичко помня за него, жалко е само, че не знаех по-рано за неговото гостуване, щях да приготвя специален обед – тя смъмри мъжа си, че не е предложил добра салата за питието и добави към госта: – Но вие ще поседите при нас и след месец – два може да опитате от зеленчуците ни в градината.
— Не дойдох до тук за обед, нито мисля да остана дълго. Исках да ви намеря, да ви надзърна – рече дядо Руди и пак нещо сви гърлото му от умиление, че хора, които не беше приемал в дома си и не са го виждали, сега го посрещат тъй, все едно че не са се делили. Цветан извади от джоба на ризата си ръчния телефон, набра номер и попита:
— Кога ще дойдеш?... А не може ли да е след десетина минути, че имаме гост и те чакаме за обяд?... Знам, че си точен, тръгвай!
След десетина минути откъм улицата се чу шум на автомобил, входната врата се отвори и влезе висок, слаб мъж с тъмни очи и гъста коса. Тялото му беше силно, калено от много труд, а ръцете му досущ като ръцете на стопанката. Сега тя сипваше храна за четирима в чиниите, а Калин подаде ръката си към госта, изговори името си и съвсем не се впечатли от името Радослав Михайлов. Той съобщи важната новина, че утре жена му ще се върне от Варна, малкият син рита топка с приятели на игрището, големият син е сърдит, че след месец няма да отиде на екскурзия в чужбина, а ще работи по време на жътвата, за да спечели пари за следващата си студентска година. Керанка спести думите на сина си по-натам:
— Ако си забравил, ще ти напомня, че ти беше същият на деветнадесет години. Искаше да живееш свободно, да имаш пари за разходки с любимата, да ? подаряваш цветя, да пътувате... Но да работиш с баща си не те радваше много – тя поднесе порцията на госта, за да добави: – Това е чичо на баща ти, когото не си виждал. Дълги години е живял зад граница, сега е дошъл да види родното място и хората.
— Сега си спомням за него! – Калин вдигна дясната ръка към тавана и като добър дипломат рече: – Вашето име не е забравено в нашия род. Извинявайте, че в първия момент бях разсеян и все говорих за грижите ни, но моите синове сега ми връщат всичките лудории, които някога съм правил на майка си. В нашия род се задомяваме рано, работим много, но... Хайде като последно да кажа, че от много неща не сме доволни!
Кракът на Цветан Мирославов се протегна под масата и настъпи крака на сина си – недоволният да мълчи! И Калин сега се засмя, за да продължи по-меко думите си:
— Знам, че е много лесно да си недоволен, но знам, че където и да отида, ще бъде все същото. Някои мои съученици от Добрич ходиха по чужбина и се върнаха. Други заминаха и въпреки че имат право да си дойдат, не мислят за обратен път. Аз отраснах с дядо, бащата на майка ми. Той гледаше крави, хранеше ме с попара от млякото и като станах голямо момче, двамата сметнахме, че изпивам по три литра мляко на ден. От тогава си мисля, че не мога без тази земя, в която имаме всичко.
— А от какво не си доволен, синко? – протегна слабата си ръка дядо Руди към ръката на младия мъж.
— Страхуваме се, че в близките години новите собственици ще продадат земята ни на чужди фирми, които ще я застроят и така ще я съсипят с отрови. Бунт се надига в душата ми като помисля, че може да осквернят чистотата ? тъй, че от житницата и маслодайния слънчоглед да не остане спомен. Нали пътуваме по страната и гледаме – всички фабрики и заводи в по-малките градове вече са скелети, в които няма нито живот, нито радост. Защо е така? – изговори със страст, която не можеше, пък и не искаше да скрие. Сега ръката на дядо Руди стисна по-силно неговата млада ръка и рече:
— Това няма да се случи, синко, никога! Не измъчвай душата си с празни заблуди и страхове, защото разбрах, че което с едната ръка се отнеме, с другата ще се посее отново. Ако някой прекомерно ламти, той ще получи своето назидание, пък ако някой гради и милее, тъй както милееш за земята си ти, след време и той, и децата му ще получат облаги... – старецът отмести чинията с храната и рече: – Сега не искам да ям, защото съм сит на радости. Знам, че след минути ще имам автобус за града, където съм отседнал в хотела. Но искам да те попитам, ще ме заведеш ли в удобно за тебе време в полето с житата и слънчогледите – ей така, да погазя тревата наоколо, да пипна силните класове...
— Къде ще ходиш в града на хотел, бе човек? Дойде преди час, а сега реши да си тръгваш – прекъсна го Цветан: – Имаме още три стаи в нашата къща, ще останеш да слушаш как пеят птиците сутрин, ще закусим с домашна баница и с мляко от съседската крава, ще отидем на полето, дори да вали. Ако искаш с колата на Калин ще отидем до Черноморския бряг, ще видим градините на двореца в Балчик, може да се разходим до пристанището на Варна, от където си отплавал... Никъде няма да ходиш, докато не събереш всичко, което душата ти е желала в онези изгнанически години.

* * *

„Когато ръката разчупва хляба, знае ли от колко семена,
посети в пръстта и издигнати в житните класове, е изпълнен?
Когато гладни устни докосват хляба, знаят ли
колко ръце са го носили, преди ние да го целунем?”

Тези думи сякаш прочете върху земята дядо Руди, когато колата на Калин Цветанов спря на шосето до полето за нови сортове, а сред него, въпреки ромонещия дъждец, на трийсетина метра се виждаха четирима под открито небе. Висок мъж с бяла коса вървеше между редовете с тетрадка и така се беше вглъбил в житата, че не виждаше и не чуваше никого. Калин вървеше бързо и високо каза:
— Сеят се по два реда семена. Сега се отбират най-добрите от тях, за да се кръстосат и да се получат нови сортове... Всяка година местата на посевите се сменят. Мъжът с тетрадката ги наблюдава и описва най-силните класове, за да има гаранция, че новият сорт ще даде в бъдеще високи добиви пшеница – той се обърна към спътника си, изостанал десетина крачки назад, понеже обувките му се нариваха с мокра пръст и беше трудно да върви:
— Тъй е, синко. Разбирам, че вашата работа е наука, която сега не мога напълно да разбера, но ако ми дадеш книгата, от която си учил, и която онзи мъж майсторски е изучил, ще се просветля – отвърна му, спря и задържа погледа си на агронома, който се свеждаше над класовете, разглеждаше ги дълго и съсредоточено, после като учител записваше в тефтера и продължаваше. Дядо Руди също се наведе над зелените стъбла до нозете си, погали ги като деца, притисна ги леко в пръстите си, сякаш се боеше да не ги нарани и добави: – Тази наука за хляба е по-голяма от моята, затова чинно се кланям на всичко, което работят и онези жени сред житата. Нали знаеш, че земята е вечна. Ние идваме на нея и отминаваме; можем да я превръщаме в райски градини или да я опетняваме с лоши дела, но тя ни търпи и остава вечна! Утре по тези места синовете ти ще орат и ще сеят...
Като стигнаха малките къщички за подслон и почивка на работниците в полето, възрастният гост надникна в едната от тях и рече:
— Тези дюшеци на пода са като за деца и столчетата са малки, ама като завали силно, пак има къде да се скрият хората. Ако ме доведеш при тях утре заран, може повече да науча, да поработя с тях – не скри желанието си: – Като гледам полето отблизо, иска ми се да посея нещо, да оплевя, да направя потребното за човешкия хляб. Иначе как да седя напразно и няма да знам какво ще разкажа на внука си, щом се върна.
— И таз добра, дошъл си ни на гости, а искаш да работиш по нивите! – спря копнежите му Калин и рече: – Прочетох, че утре в читалището ще се играят стари народни танци, каквито не си виждал от години. Знам, че ще се разтупти сърцето ти и какъвто си пъргав, може да поиграеш нашето дунавско хоро с младите... Нали разбираш, че ние тук не сме като Рим, Париж, или Рио де Жанейро. Най-хубавото в Добрич видяхме, тук нямаме кой знае какви забележителности, затова детската група за народни песни и танци ще те зарадва.
— Ще ме зарадва, разбира се. Ако искаш в тези дни да ми създаваш развлечения, не е нужно. Не съм дошъл тук за разнообразие, а да ви видя, да правя с ръцете си нещо, както работех и с дядо ти, лека му пръст.
— Щом искаш работа, ще ти намеря. Но досега не съм те питал защо реши да оставиш тази земя, като я обичаш? – Калин не се смути от въпроса си. Тези дни искаше да разбере истината, която понякога надига и неговата глава, но не я споделяше с никого – мислеше да замине в друга страна, където ще има по-добър живот и ще печели повече за семейството си.
— Щом ме питаш, ще ти отвърна, макар че много вода изтече от онова време и сега в душата ми не е същото. Все още помня случки, които тогава не ми даваха покой и през деня, и през нощта. Първият тежък жребий беше, когато трябваше да дадем земите и добитъка на стопанството, за да се създаде едно цяло. Тогава майка ми, баща ми, брат ми и аз страдахме, като че се разделяхме с живи хора. Имаше някаква дълбока тъга, която човекът не може да промени или да забрави, защото от него се е откъснал насъщният му живот.
— Сега е същото. Нали видя срутените покриви на обори и жилища отпреди двайсет години. Млад съм, а ме боли и се питам защо ние самите рушим това, което нашите родители някога са създавали? Няма кой да ми отговори дали новото, дето сега се гради, е по-добро от миналото – Калин наведе глава пред недоверието си, а дядо Руди спокойно се опита да каже туй, в което вярва:
— Ако не е тъй, ние все още ще орем с волски рала нивите и ще носим със стомни вода от кладенците на центъра. Но човек не може да види и стигне в бъдещето тъй бързо, колкото му се иска. Той дори да го види във въображението си, ако го сподели с другите хора, те няма да му повярват. Освен тази тегоба отпреди шейсет години, забягнах и заради едно незабравено приключение. Бях млад, обичах да се обличам модерно в тесни дрехи като „зози и суинги” и исках да имам дълга до раменете коса... Една вечер, когато се бях облякъл в светлите, тесни дрехи, а косата ми стигаше под ушите, кварталният милиционер ме заведе в бръснарницата, поръча да ме подстрижат ниско и ме предупреди, че ако ме види отново с тези дрехи, ще съжалявам за бъдещето си! Помня, че исках да му запуша устата със сила, но се въздържах – в мен вече беше необратимо решението да избягам; повече никога да не се върна в тази страна!
— Виждаш ли? Сега си тук, вече си на свободно в светлите дрехи, с дългата бяла коса вървиш по своята земя, а милиционера го няма...
— Така е. Ако думата щастие съществува в пълнота, тя е с мен в този момент, защото доживях да видя свободното бъдеще, в което преди не съм вярвал. Но точно тук и сега искам да ти призная, че през тези години извън родния край още много пъти съм искал да затворя със сила устата на някой, който ме унижава или подценява като човек. Не забравяй, синко – където и да си, ти ще вървиш винаги към желаното твое, а над теб ще има закон, който ще ти го забранява. Затова се учи да претърпиш, иначе пак ще страдаш!
Тази вечер дядо Руди за първи път остана в дома на Калин и Румяна с техните синове, и до късно си говориха като баща със свои деца. То беше така, защото сърцето му се изпълваше с онази радост, която не може да се намери дори в прочути световни музеи, понеже там не можеш да имаш усещането, че макар и неканен, ти си желан, незабравен, почитан, приет.
На другия ден гостът пожела да работи в голямата градина със зеленчуците на Цветан и Керанка, а по обед тръгна по безлюдните улици. Тревога притисна сърцето му като мина край училището. Бяха му казали вече, че от три години то е заключено, а десетина местни деца всяка сутрин отиват в училищата на града, където се учат с деца от други обезлюдяващи селски училища. Много от къщите в края на селото отдавна пустееха, защото младите бяха напуснали стрехите, а възрастните – отдавна починали. Към запустелите обори в северния край на селото на дървена пейка пред вратата на неголяма къща видя мъж над седемдесетте. Седеше си той там, сякаш глух и невиждащ всичко наоколо. В едната ръка държеше хляб, чупеше залци и хранеше куче – я неговото, я бездомно, останало без стопани. Дядо Руди поздрави непознатия, попита го с кого живее, а той се обърна към портата, където се виждаше некролог – жена му починала преди две години. После самотникът с думи добави, че след смъртта ? никой от децата и внуците му, тръгнали по големия свят, не е идвал; само в неделя по телефона се чували... Неканен, странникът седна до него; искаше да разбере стигат ли му парите на пенсията, може ли да си купи храна и лекарства, а мъжът безучастно отвърна:
— Че за какво са ми на мене пари? И това, дето е зад гърба ми, не знам на кого да дам, щом никой не мисли да се завръща...
Радослав Михайлов разбра откъде идва мъката на Калин и Цветан. Но какво би могъл да направи той в този момент, дори да е най-богатият на имоти и на спестени пари? И като гледаше мълчаливото мъждукане на стария добруджанец, дядо Руди за първи път видя себе си в него. Затова го прегърна лекичко и поиска да утеши душата му. Знаеше вече от дългия си живот, че когато някъде запустява стряха, майстори правят стрехи в другия край на града. Когато нейде пръстта лежи незасята и пуста, в другия край се издига бъдещ хляб. Знаеше, че когато някъде с трусове, урагани, войни се потопява и се убива земята, в другия край на света се издига Нова Земя. И цялата тази земя е създадена за едно – да се населява от хората с радост и честен възход; да се раждат на нея деца, които от веки до века да наследяват плодовете й...
Сградата на читалището в центъра на селото беше от неговите младини, но подновена, тя приличаше на невеста в силни години. Тази вечер сцената с дълга завеса бе осветена с прожектори, а когато на нея излязоха момичета и момчета в народни носии, когато гайди засвириха и тъпаните забиха, сърцето на дядо Руди се подмлади тъй, че не искаше да мисли за годините си извън България. Единственият му копнеж в този момент беше да има толкова много имоти и състояние, че да ги дари на земляците тук! Но навреме разбра, че и този негов порив е сантиментален, невъдворим. Как може един човек да нахрани, да развесели сърцата на хиляди, ако това не е устрем на всекиго, упътен да ходи със своите сили по отредените друмища? По някое време, докато гледаше децата на сцената, реши, че те са неговите внуци и правнуци, пристигнали от всички места. Първородната му дъщеря Мария, омъжена за африканец, живееше с мъжа си и трите деца в Нова Гвинея. Когато почина майка й, тя доведе своя 20-годишен син при баща си, за да остане в конефермата, да му помага. Другата му дъщеря има две деца и живее със семейството си в Ню Йорк. Малкият син Горан е конструктор във Франция, а по-големият е със семейството си в Монреал... И всички тези тук, дето тропаха по сцената и пееха от час, имаше като свои деца, родени в земята на неговите родители. Тук се беше родил и той. А след ден трябваше да тръгне за далечния обратен полет.
Заранта, като пътуваха с колата към Добрич, Калин го попита като равносметка за двама:
— Доволен ли си, че не си останал в Добруджа като нас, дето не сме опознали големия свят като теб, подобно на твоите деца и внуци?
Старецът вдигна лекичко рамене и отвърна според сърцето си:
— Това е съдба. В моя път, както и във вашите пътища по земята, има всичко, положено за човека. Сега, ако те попитам колко пари ти трябват, за да си доволен и да останеш тук, знаеш ли?
— Не знам. Но съм сигурен, че не искам лесни пари, защото няма да направят мен и семейството ми щастливи. Предлагаха ми да работя в Гърция, там щях да печеля по-добре, ала отказах. Не съм като теб по далечните пътища.
— Честно ти казвам, че не ми се връща обратно, но имам билет и ще ме чакат. Оставям ти своя адрес и телефони; ако някога искаш да дойдеш – ела! Ще те приема както вий ме приехте.
— Аз искам ти отново да дойдеш следващата година и тогава заедно ще тръгнем за Нова Зеландия – засмя се, взе ръката му, положена на коляното и натисна педала на газта.
— Мисля, че ако дойда още веднъж, никога повече няма да тръгна към друга земя – не скри чувството си.
Като спряха пред хотела в Добрич, Калин подари на дядо Радослав стара селска престилка с мирис на нафталин, пазена в ракли и гардероби повече от сто години. Даде му бутилка отлежала домашна ракия да се почерпят с внука си в Нова Зеландия. Заръча му също щом пристигне да се обади на всяка цена! Двамата се прегръщаха силно и продължително, преди дядо Руди да влезе във фоайето и да остане за последната си нощувка на родна земя. На администрацията, като поиска ключа за стаята, той поръча на дежурната администраторка събуждане утре в осем часа, за да тръгне с мотрисата преди 10.

* * *

В осем часа от администрацията няколко пъти звъниха в стаята на Радослав Михайлов, но той не отговаряше. Към десет, когато вече трябваше да поръча такси и да тръгне с багажа към гарата, служителите дълго чукаха на вратата, ала отново никой не отваряше. Дори не успяха да отключат с резервния ключ, защото отвътре беше заключено. Като повикаха служители на реда и властта, вратата все пак беше отворена, за да видят всички, че дядо Руди спи непробудно. Лицето и тялото му бяха студени, очите затворени, ръцете молитвено свити върху гърдите... До вечерта медицинската експертиза в болницата потвърди, че смъртта е настъпила неочаквано и без насилие; без опит за убийство или самоубийство. След полунощ човекът неусетно се е разделил с живота, защото е искал да остане завинаги в своята земя.
И остана.