ЗА ПРИНЦЕСА НАВЯРНО СЪМ СЛАБА
Ники Комедвенска
Нещичко за мен
Родена съм в Сливен в жежкото лято на 1971 г и до ден днешен си живея тук. Навярно, когато за пръв път съм изплакала под нощното небе, всички добри феи отдавна са спели, затова мен ме е орисала някоя вещица, та ми дала остър език и магарешки инат. Но не се оплаквам – нося си ги с гордост, защото те са ми едничкото богатство. Иначе си живея почти нормален живот: повечето с две, по-рядко с двеста. Понякога, ако успея да си открадна време, ходя за риба. Гледам как водата се изнизва край мене и си мисля, че все някой ден може и да текне златна, като в оная стара бабина приказка... По-често обикалям из гората – тя ми е на един хвърлей място. Заравям се в ланшната шума, затварям очи и чувам как животът пъпли наоколо като паяче, пъха се под ръкавите ми и сякаш изпълва тленното ми тяло до последната клетка... В такива моменти се чувствам цяла, смислена и завършена. И вярвам, че да си жив, всъщност не е чак толкова трудно.
СЕГА МЕ ОБИЧАЙ
Вземи ми душата! Сега те обичам!
И нищо не искам, а всичко ти давам.
Сега съм магия – красива, различна,
забулена в нощи безлунни жарава.
Събличам се бавно. Не плача. Не моля.
Разлиствам се тихо под твоите длани.
Душата ми тръпне – безсрамна и гола,
сама пожелала при теб да остане.
Докосвай ме с пръсти, с очи и със устни!
Сега ме докосвай! Безумно! Отново!
Защото съм твоя. И страшно съм вкусна –
омесена с обич любовна отрова.
Сега ме обичай! За теб съм красива!
Целувай! Разкъсвай! Изпивай ме цяла!
Че утре ще хукна – от вятър по-дива,
и тройно ще взема, каквото съм дала.
ЗАПОМНИ МЕ, ЛЮБОВ
Запомни ме такава, една –
как със устни по тебе рисувам –
малко дявол и малко жена,
дето с вещици нощем танцува.
Запомни ме с ръце – кадифе
и с очи, разпилени на вятър.
Запомни как ти правя кафе
със сметана и две бучки захар.
Как те чакам и как ми горчи
от вкуса на солените думи.
Как зад маски и грим не личи
пропастта от лъжи помежду ни.
С този спомен – велик чародей,
като огън в съня ти ще вляза.
Щом не можеш със обич, недей!
Запомни ме тогава с омраза.
Запомни ме и зла, и добра –
как с последния дъх те целувам!
И тогава, дори да умра,
всяка глътка живот ще си струва...
ДЮЛИ
Намери ме, дявол да те вземе!
Трето лято вече се търкули
и изтича лудналото време
в сока на набъбналите дюли.
А пък няма кой да ги откъсне
и за трета есен ще презреят,
и до късно вечер ще ги блъска
в голнатите клони суховеят.
А додето дните си отмятам,
първата слана ще ги посипе
и между небето и земята
ще се пръсне крехката им ципа.
И какво като си тъй далече –
още зреят сипкавите дюли
и припяват нежно всяка вечер:
– Намери я! Чу ли, чу ли, чу ли...
КОГАТО СИ РОДЕН ДА БЪДЕШ
Това е положението, брате!
Харесваш, не харесваш – няма друго:
на Хектор му отрязаха главата,
че брат му спа със чуждата съпруга.
Не беше и съвсем по правилата
за Ланселот да води чужди битки,
преди да е приключила играта,
да се удави в локвите на плитко.
Дали на Хамлет трябва да му дреме
за кризата на рицарските нрави,
но чака разнебитеното време
един самотник луд да го поправи.
Отдавна ми е ясна тази мода –
светът убива своите герои.
И сигурно издига ешафода
за нас, непобедените при Троя.
Но все едно – усмихва се съдбата
в беззъбата уста на някой Санчо
и хукваме да гоним свободата
по камъните остри на Ла Манча.
И няма как да бъде другояче,
когато си роден да бъдеш струна.
Една китара нищичко не значи,
додето някой луд не я целуне.
ЗА ПРИНЦЕСА НАВЯРНО СЪМ СЛАБА
И какво да ти кажа, магьоснико,
явно тъй е редът на нещата:
оцелявам, вълшебно докосната,
точно в трийсет и осем квадрата.
Всяка вечер вися над огнището –
вярно, газов котлон, ама огън.
Къкри бобец, а аз съм изприщена
все от приказно-сладки тревоги.
В полунощ ще ми звънне по жицата,
не по-малко от час ще се вайка
мойта мила свекърва – царицата
и на принца прекрасната майка.
Точно в седем излизам от тиквата
да забъркам закуски, кафета...
Следва здраво юнашко надвикване
с мойте две мързеливи джуджета.
Но се питам къде е уловката –
пак е приказка, дето се вика:
Пепеляшка си пробва пантофката,
аз нахлузвам на босо терлика.
И ти казвам, магьоснико, писна ми!
За принцеса изглежда съм слаба.
Затова си поръчвам отписване –
превърни ме отново във жаба!
РОЗА НА РАЗСЪМВАНЕ
Погледни ме! Цяла нощ цъфтях,
лист по лист за тебе се разтварях...
Ти не знаеш колко ме е страх –
слънцето до смърт ще ме попари.
Но си струва, та дори за ден,
в твоите очи да бъда жива.
Розобер е... Погледни към мен!
Направи ме твоя... и красива!
Даже да те одера до кръв,
в дланите ти корени да пусна,
скъсай ме, за да отпиеш пръв
сутрешна роса от мойте устни.
Да съм оня влюбен аромат,
дето сто врати ще ти открехне.
Нищо че съм само стръкче цвят
и до залез слънце ще повехна.
Откъсни ме! Нека да си лош!
цялата до край разсъблечи ме!
Аз цъфтях за тебе цяла нощ...
... а Любов е второто ми име.
МОЯТ МИХАЛ
Животът, пак за нещо крив,
дори за ден не ме пожали –
посочи само път трънлив
и каза: „Беж подир Михаля!“
И аз, като един абдал,
дори забравих да попитам
защо ли ми е след Михал
по пътищата да се скитам
със поглед, в бъдното забит,
нагоре все да се катеря –
по-луда от пиян джигит
и по-самотна от Венера.
Но кой до край е оцелял
между любови и омрази,
додето тича след Михал?
Животът нищичко не каза...
Отдавна знам, че съм абдал,
но друго май не ми остана,
освен да вярвам, че Михал
е спрял. И чака да го хвана...
МОНОЛОГ НА ЛУДИЯ
Дали съм луд? А може и да съм,
щом в лудницата някой ме е вписал
и пазят ме с решетки, че навън
за социума просто съм артисал.
Обаче е предимство да съм луд,
да се държа дивашки и скандално
и щом ми каже някой „темерут“,
да го наплюя най-първосигнално.
Ако поискам, мога да съм скот
или ферари новичко в гаража,
или пък друга форма на живот...
И Баба Яга мога да съм даже.
За мене няма ред и правила,
спокойно мога всеки да пердаша.
И да ме съдят – вятър и мъгла!
Със лудница дали ще ме уплашат?
Да бъда луд е хубав вариант –
дори и без паспорт международен
и без да имам никакъв талант,
за всичко и навсякъде съм годен.
Дали съм луд? Добре де! И да бях
доказан идиот първосигнален,
защо от мойта лудост ви е страх,
щом целият ви свят е ненормален!
Нещичко за мен
Родена съм в Сливен в жежкото лято на 1971 г и до ден днешен си живея тук. Навярно, когато за пръв път съм изплакала под нощното небе, всички добри феи отдавна са спели, затова мен ме е орисала някоя вещица, та ми дала остър език и магарешки инат. Но не се оплаквам – нося си ги с гордост, защото те са ми едничкото богатство. Иначе си живея почти нормален живот: повечето с две, по-рядко с двеста. Понякога, ако успея да си открадна време, ходя за риба. Гледам как водата се изнизва край мене и си мисля, че все някой ден може и да текне златна, като в оная стара бабина приказка... По-често обикалям из гората – тя ми е на един хвърлей място. Заравям се в ланшната шума, затварям очи и чувам как животът пъпли наоколо като паяче, пъха се под ръкавите ми и сякаш изпълва тленното ми тяло до последната клетка... В такива моменти се чувствам цяла, смислена и завършена. И вярвам, че да си жив, всъщност не е чак толкова трудно.
СЕГА МЕ ОБИЧАЙ
Вземи ми душата! Сега те обичам!
И нищо не искам, а всичко ти давам.
Сега съм магия – красива, различна,
забулена в нощи безлунни жарава.
Събличам се бавно. Не плача. Не моля.
Разлиствам се тихо под твоите длани.
Душата ми тръпне – безсрамна и гола,
сама пожелала при теб да остане.
Докосвай ме с пръсти, с очи и със устни!
Сега ме докосвай! Безумно! Отново!
Защото съм твоя. И страшно съм вкусна –
омесена с обич любовна отрова.
Сега ме обичай! За теб съм красива!
Целувай! Разкъсвай! Изпивай ме цяла!
Че утре ще хукна – от вятър по-дива,
и тройно ще взема, каквото съм дала.
ЗАПОМНИ МЕ, ЛЮБОВ
Запомни ме такава, една –
как със устни по тебе рисувам –
малко дявол и малко жена,
дето с вещици нощем танцува.
Запомни ме с ръце – кадифе
и с очи, разпилени на вятър.
Запомни как ти правя кафе
със сметана и две бучки захар.
Как те чакам и как ми горчи
от вкуса на солените думи.
Как зад маски и грим не личи
пропастта от лъжи помежду ни.
С този спомен – велик чародей,
като огън в съня ти ще вляза.
Щом не можеш със обич, недей!
Запомни ме тогава с омраза.
Запомни ме и зла, и добра –
как с последния дъх те целувам!
И тогава, дори да умра,
всяка глътка живот ще си струва...
ДЮЛИ
Намери ме, дявол да те вземе!
Трето лято вече се търкули
и изтича лудналото време
в сока на набъбналите дюли.
А пък няма кой да ги откъсне
и за трета есен ще презреят,
и до късно вечер ще ги блъска
в голнатите клони суховеят.
А додето дните си отмятам,
първата слана ще ги посипе
и между небето и земята
ще се пръсне крехката им ципа.
И какво като си тъй далече –
още зреят сипкавите дюли
и припяват нежно всяка вечер:
– Намери я! Чу ли, чу ли, чу ли...
КОГАТО СИ РОДЕН ДА БЪДЕШ
Това е положението, брате!
Харесваш, не харесваш – няма друго:
на Хектор му отрязаха главата,
че брат му спа със чуждата съпруга.
Не беше и съвсем по правилата
за Ланселот да води чужди битки,
преди да е приключила играта,
да се удави в локвите на плитко.
Дали на Хамлет трябва да му дреме
за кризата на рицарските нрави,
но чака разнебитеното време
един самотник луд да го поправи.
Отдавна ми е ясна тази мода –
светът убива своите герои.
И сигурно издига ешафода
за нас, непобедените при Троя.
Но все едно – усмихва се съдбата
в беззъбата уста на някой Санчо
и хукваме да гоним свободата
по камъните остри на Ла Манча.
И няма как да бъде другояче,
когато си роден да бъдеш струна.
Една китара нищичко не значи,
додето някой луд не я целуне.
ЗА ПРИНЦЕСА НАВЯРНО СЪМ СЛАБА
И какво да ти кажа, магьоснико,
явно тъй е редът на нещата:
оцелявам, вълшебно докосната,
точно в трийсет и осем квадрата.
Всяка вечер вися над огнището –
вярно, газов котлон, ама огън.
Къкри бобец, а аз съм изприщена
все от приказно-сладки тревоги.
В полунощ ще ми звънне по жицата,
не по-малко от час ще се вайка
мойта мила свекърва – царицата
и на принца прекрасната майка.
Точно в седем излизам от тиквата
да забъркам закуски, кафета...
Следва здраво юнашко надвикване
с мойте две мързеливи джуджета.
Но се питам къде е уловката –
пак е приказка, дето се вика:
Пепеляшка си пробва пантофката,
аз нахлузвам на босо терлика.
И ти казвам, магьоснико, писна ми!
За принцеса изглежда съм слаба.
Затова си поръчвам отписване –
превърни ме отново във жаба!
РОЗА НА РАЗСЪМВАНЕ
Погледни ме! Цяла нощ цъфтях,
лист по лист за тебе се разтварях...
Ти не знаеш колко ме е страх –
слънцето до смърт ще ме попари.
Но си струва, та дори за ден,
в твоите очи да бъда жива.
Розобер е... Погледни към мен!
Направи ме твоя... и красива!
Даже да те одера до кръв,
в дланите ти корени да пусна,
скъсай ме, за да отпиеш пръв
сутрешна роса от мойте устни.
Да съм оня влюбен аромат,
дето сто врати ще ти открехне.
Нищо че съм само стръкче цвят
и до залез слънце ще повехна.
Откъсни ме! Нека да си лош!
цялата до край разсъблечи ме!
Аз цъфтях за тебе цяла нощ...
... а Любов е второто ми име.
МОЯТ МИХАЛ
Животът, пак за нещо крив,
дори за ден не ме пожали –
посочи само път трънлив
и каза: „Беж подир Михаля!“
И аз, като един абдал,
дори забравих да попитам
защо ли ми е след Михал
по пътищата да се скитам
със поглед, в бъдното забит,
нагоре все да се катеря –
по-луда от пиян джигит
и по-самотна от Венера.
Но кой до край е оцелял
между любови и омрази,
додето тича след Михал?
Животът нищичко не каза...
Отдавна знам, че съм абдал,
но друго май не ми остана,
освен да вярвам, че Михал
е спрял. И чака да го хвана...
МОНОЛОГ НА ЛУДИЯ
Дали съм луд? А може и да съм,
щом в лудницата някой ме е вписал
и пазят ме с решетки, че навън
за социума просто съм артисал.
Обаче е предимство да съм луд,
да се държа дивашки и скандално
и щом ми каже някой „темерут“,
да го наплюя най-първосигнално.
Ако поискам, мога да съм скот
или ферари новичко в гаража,
или пък друга форма на живот...
И Баба Яга мога да съм даже.
За мене няма ред и правила,
спокойно мога всеки да пердаша.
И да ме съдят – вятър и мъгла!
Със лудница дали ще ме уплашат?
Да бъда луд е хубав вариант –
дори и без паспорт международен
и без да имам никакъв талант,
за всичко и навсякъде съм годен.
Дали съм луд? Добре де! И да бях
доказан идиот първосигнален,
защо от мойта лудост ви е страх,
щом целият ви свят е ненормален!
