Ангел Веселинов е роден на 1 юни 1959 г. в село Долни Лом, Белоградчишко. Завършил е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност българска филология. Работил е като журналист и преподавател по български език и литература. Автор е на стихосбирките „Ранени гълъби“/1995/ и „Вендета“/1997/, романа „Мътни времена“/1997 г., второ издание 1999/ , книга с разкази и публицистика „Така беше“/2000/, на пиесата „Приказка за свободата”и на поетично-белетристичната повест “Не плачете моля ви за мен” /2006/. През 2009 г. издава двутомник избрани съчинения, лирика и проза – „От гняв и обич изнемогвам” и „Мили роде”. Предложените стихове са от подготвената му поетична книга „59”.


НОЩ КРАЙ МОРЕТО

Някакви младежи със щурците се надвикват.
Морето се е сляло със нощта и тихо стенат.
Бризът спи след кратката привечерна молитва.
Стъпват плахо в тъмнината непрочетени поети.
Недолюбени жени проклинат младостта си.
Незаплували моряци в ром яда си давят.
Паяжини вежат златни нишки за украси.
Точи вятърът за буря острата си сабя.
Спомня стъпките върху гърба си още топъл плажът.
Мида в светлината на светулка ще проблесне.
Нощ е край морето, хубава и страстна.
Колкото позната, толкова и неизвестна.

Аз си лягам място да отстъпя,
утрото да дойде и денят да тръгне.





РАЗБИТИТЕ НАДЕЖДИ

Счупих делвата с най-хубавото вино, Дионисе.
Потече като кръв от прясна отворена рана.
Сега стоя над нея ненужен и безсмислен
и наникъде пътища нямам...

Голяма и тежка бе твоята делва за мен, Дионисе,
но ароматът ме хвърляше в жар и безумие.
Да я погълна с неистова жажда поисках,
а тя като миг се катурна.

И се счупи,
и изтече...
Делвата с най-хубавото вино, Дионисе...
И да ми простиш сега, аз вече
няма да замръквам в твоя пристан
улисан във мечти за вечност.

Счупих делвата с най-хубавото вино, Дионисе,
а жаден си останах, така и ненапих се...





27 ЕСЕНИ СЛЕД МЕНДЕЛСОН

Понякога с безразсъдна любов,
понякога с много по-малка,
понякога с чанти напълнени
с път без посока,
без милост към всичко било,
но винаги в злобата с прошката –
да не бъдем
един за друг жалки,
вървяхме живот до живот
и смърт до смъртта,
умирахме и оцелявахме,
и сякаш сбъднахме една обща мечта –
вече не с безразсъдна любов,
но не и с много по-малка,
да продължаваме заедно,
въпреки всичко било.





РАФЕ,

понякога нещата се стичат така,
че поетът се дави в най-плиткия стих,
а актьорът внезапно излиза от роля.
Противен, почти отвратителен факт.

Просто се спускат отвсякъде сиви мъгли
от завист, омраза и болести.
И тогава, дори виртуозен да си,
изведнъж –
вече не си Ти,
вече нямаш и собствено Аз...
И започваш от гняв да крещиш!
И започваш отчаян да молиш!
Но някой ден просто става така,
че стихът ти отново се връща,
а ролята пръква и гола, и твоя.
И ти се прераждаш отново
в предишната вечна и пъклена пролет.





БОГ И АНГЕЛ
 
               На Ачето

Бяло ангелче, едва на две –
пеперуда лекокрила във простора,
позатича, поослуша се и спре,
с птиците започва да говори.

Спускат се от небесата те
и в мъничкото му сърце се приютявят.
Бяло ангелче, едва на две,
от душата си трошици рони да ги храни.

Гледа Бог и се усмихва ведро,
взорът му се пълни с благодат,
че такава рожба ще го следва,
макар сега да е на две едва.

И сипе от небето щедрост.
И пръска нежна светлина.





ИЗБОРЪТ

Не ме кори за нищо.
И не страдай.
На теб подарих най-пищните
си мигове.
А ти –
средата на хляба си.
И бяхме едно.
Не защото трябваше.
Защото беше любов.
И защото още е останала.
И защото ще бъде до гроб.





ЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ

Не ми разказвай за съпруга си.
На теб ще ти отива всеки принц или велможа.
Аз искам да позная другата,
която улицата и звездите е тревожила.

Онова тънкокрако момиче
с ефирната прозираща рокля на мама,
дето бризът с ласка и обич е тичал
по крехкото му вито рамо.

Не ми разказвай за мъжете си,
сигурно най-силните си заслужавала,
а петли са кацали по плета на сърцето ти.
Дано все пак нещо и за мен да е останало...





ЗВЕЗДЕН ТАНЦ

Госпожо, каня ви на танц,
нищо че оркестърът не свири.
Нека всички се кокорят в нас
и себе си във вихъра да дирят.

Хайде, знам, че си вълшебна,
на траките любима дъщеря!
Накрая ще ти падна на колене
и ще докосна с устни твоята ръка,

също както Дон Кихот на Дулцинея
преди да яхне Росинант.
Една звезда в сърцето ми едрее.
Госпожо, каня ви на танц!





ЛЮБОВНО

Като пролет се втурна в кръвта ми
и ме разлисти
точно, когато в дълбоките рани
ровех с езика си

и мечтаех пътека към гребена.
Ти тогава дойде.
Прегърнала най-нежните си демони,
ми посади криле.

Колко обич лъхаше от твоя благослов
и какво смирение!
И вместо да политна, тежък от любов,
пред тебе паднах на колене.





ТЪЖНА ПЕСНИЧКА

Проклета нощ внезапно ме застигна
по пътя ми през преспите към теб,
задуха вятър и без капка милост
помете песни, стихове и светове.
Останах сам – премръзнал и безсмислен
сред преспите, на път към теб поел.





НА ЕДНА НЕПОЗНАТА ХУДОЖНИЧКА

Какво нарисува
с вълшебната четка,
чаровнице?
Четка от твоите мигли
в утро
със билки
поръсени,
потопена в палитра
от светли
потайности,
скрити свещици
в душите
дори и на мъртвите?
Недей да рисуваш
с омайната четка,
вълшебнице,
душите на другите,
спретнали китка
за вечери
пълни с безсъници!
Погледни пеперудите
в лудия танц на страстта
пренебрегнали
всички съвети на мъдрите!
За да видиш най-сетне и
себе си.





РАЗПЛАТА

Дъждовно ми е. Както е навън.
Нелепо е. Точно след празника.
Не съм прекалено набожен. Но и съм.
Не зная защо на мене се падна късмета от баницата.

Зима ме стяга. И молитви редя за всички нещастници.
И не ме застига сън.
И пронизва ме вятърът.
Както е навън.

О, Боже, раздай свободата ми
на всички лишени от път!
А за отплатата? –
Все някога...
Когато се видим...
Отвъд...