Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПОЕТЪТ БОРИС ХРИСТОВ"

ПОЕТЪТ БОРИС ХРИСТОВ

Никола Иванов


Литературният дебют на Борис Христов е в сборника “Трима млади поети” /1975 г./, който включва още поетите Екатерина Томова и Паруш Парушев. Заглавието на неговата стихосбирка е знаково – “На седмия ден”. Със заглавието поетът афишира, че водещи за неговото творчество ще са библейско-притчови мотиви, на основата на които той ще разкрива голямото си дарование на значим и знаков поет в съвременната българска литература. Лирическият универсум на Борис Христов изобилства от библейски образи, свързани с притчи от митологията. Заглавията на следващите му стихосбирки ”Вечерен тромпет” /1977г./ и “Честен кръст” /1982г./ окончателно потвърждават творческото му верую, стиловите му предпочитания, задълбочават мотивната, тематична и жанрова нагласа, дооформят личния му облик на автентичен и физиономичен поет от първата редица на българската литература. В поезията на Борис Христов можем да открием и далечна връзка с майсторите на символистичния стих, със символистичния дискурс.
Едва ли е случаен фактът, че стиховете на Борис Христов от “На седмия ден” са придружени от похвалните думи на Иван Цанев с точната и проникновена характеристика за “ярки метафори с лека романтична обагреност”. Впрочем тези думи могат изцяло да се отнесат и към лириката на самия Иван Цанев, защото те са поети близки по натюрел, от една поетична “кръвна група”.
Интересно е да се поразсъждава върху термина “метафоризъм”, който се подема и откроява около появата на Борис-Христовата поезия. Защо “метафоризъм”? На мен ми изглежда малко излишно подобно определение, защото по принцип изкуството, и по-специално поезията, просто не могат без метафората. Тя е златно нейно оръжие, изконна и неотделима част от лириката, нейна същност. Метафоризмът не е характерен за примитивното и елементарно изкуство. Голямата поезия не търпи яснотата, едноплановите внушения, тя разчита на интелектуалния диалог, на нюанса, на полифонията и оттам на универсалността. На самата висока поезия нещата не са ? изцяло ясни, тя подхвърля и задава въпроси, нейно оръжие е интуицията, тя няма и не разполага с еднозначни и готови отговори. За сериозното изкуство “метафоризмът” е задължителен и тази азбучна истина е изразена още в античността. Изобщо в значителна степен изкуството се крепи на метафората, едва след метафората може да започне поетичната магия. Ортега-и-Гасет казва, че “метафората... е като работен инструмент, забравен от бога във вътрешността на неговите създания, както разсеяният хирург оставя своя инструмент в тялото на оперирания”. След метафората започва изкуството. В съзвучие е казаното от Марин Сореску в есето “Необработеният камък на поезията”: “Следя развитието на лириката в много страни на света и забелязвам една нова тенденция – не към сравнението, а към метафората като отделен образ, към “стихотворението – метафора”.
И в същото време мога да разбера логическия мотив и подтекст на използващите понятието “метафоризъм”. Съзряна е опасността за Борис Христов от очаквани реакции на литературните цербери. Така че в случая аз приемам определението “метафоризъм” като метафора на това, което искат да изразят употребилите го.
Тази поезия се отличава със своя финес, лиризъм и оригинална стилизираност. Борис-Христовата лирика е модерна класика в хубавия и съдържателен смисъл на думата. Борис Христов се появява с първата си стихосбирка в поезията ни преди Христовата си възраст, но някак си библейски мъдър и проникновен. И са много точни и верни стиховете му от “Вик в тишината”:

Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!

Страданията са постоянният му и неотменен спътник и това е споделено в цялата му лирика. Страданието в лириката на Б. Христов е издигнато до вселенски размери, неговият свят е обгърнат от “предвечна печал”. Поетът и неговият дух бродят по грешната земя и непрестанно срещат страдащи, нещастни, оскърбени и унизени хора. Лирическият герой при Борис Христов е странстващ аед, който обикаля по света и сътворява своите тъжни песни. Това е поезия, поставяща големите въпроси на битието, като същевременно е ключ към познанието на човека. Това, разбира се, не може да стане без много размисъл – истински, дълбок, откровен. Самият поет е така предразположен творчески, такъв е по дух и натюрел:

С пети набити Пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели

ще изстене поетът в “Затворено писмо”. Това са неутешимите пътища на човека между греха и Христовата святост.
 Поетът броди по света и го възприема с всичките си усещания, с безпогрешните си антени, с цялата си тънка чувствителност и драматизъм. Тази поезия има своята космогония, която е приземена, неразривно свързана със земята, защото централни са отношенията Богът – човеците. По тия пътища поетът среща прокъсаните “делници жестоки” и въпреки трагедиите надеждата у лирическия герой не умира:

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста – след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

Замрелият живот го притеснява и тревожи, даже реката спира от скука, животът е безжизнен, мъртъв, обезсмислен, всичко е замряло /”Котва на пътя”/. В стиховете му шества и властва тъгата. Поетът вижда в “Корабът” събореното си тяло като “една тъмна купчина от сълзи”. Слънцето обикновено “сипе пламък”, а не топли и милва с нежни лъчи човека, дави го в пот, задушава го, тишината е “съсирена”, въздухът е “запален”, “главите ни са пълни с беззаконие”, защото това сме заслужили. Флората и фауната в тая поезия са белязяни с трагични знаци. Птиците не цвърчат с весели трели. Няма да срещнем лесни решения и еднопланови стихове. Смесва се натуралистичното с високото и поетичното, духовното и тленното са постоянно в конфликт. Човекът е разпасал до край колана на душите, обладан от низки страсти, загърбил е духовното и плаща и ще плаща докато не се вразуми и изтрезнее. Земята се е превърнала в “плаващ ресторант”, където властват коремите вместо главите и душите. Бог ни гледа с укор и непрестанно ни изпраща наказание и възмездие за самозабравата ни в злото. Тази космическа тъга за човешкото битие при Борис Христов е неотменна. Той е тъжен борец. В най-дълбоките пластове на нговата поезия, в образите и метафорите му ще открием скътани историята на земята от библейско време, до философски изведена реалност, белязана от мащабни космически знаци.
И при Борис Христов като при Далчев една от метафорите е прозорецът като поглед към света, към случващото се в живота. Така той постига дистанция и пространственост, които разширяват и задълбочават погледа, като същевременно се разгръща и развихря въображението. Чрез недостигнатия прозорец и невъзможността да види къпещата се женска красота се разпалва слухът и другите сетива, мъжката кръв възвира неудържимо, желанията достигат до екстаз. Както при слепците се развиват в много по-висока степен другите сетива, така и поетичната представа е по-силна в магията на въображението.
Неслучайно прозорецът е символ и във второто стихотворение от “Вечерен тромпет” – “Графика”. Само че тук поетичният ефект е постигнат чрез отдалечаването на вдовишката красота с грация, която събужда възторга и възхищението на старците.
Прозорецът при Борис Христов е натоварен с други символни значения. Не като зазидан зад него човек, а като възможност лирическият герой да развихри въображението си или светът да се огледа в него, както е в случая с вдовицата и старците. Т. е. прозарецът при Б. Христов става активен, докато при Ат. Далчев е статичен. Прозорецът при Далчев навява определени песимистични асоциации, свързани с битието, повече говори за отчужденост, насочва мислите към смъртта. При Далчев преобладава умората, докато Б. Христов е по-жизнен в случая, по-витален, въпреки драматизма е по-хедонистичен.
Всъщност съдбата на вдовицата, вдовишката участ е сред темите в лириката на Борис Христов. От “Графика” тази тема преминава и прелива в следващото стихотворение “Сватбата на мама” – едно от най-хубавите, проникновени философски и представителни стихотворения по темата в българската литература въобще.

Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
 
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Стихотворението покорява със своята синовност и човечност, със способността на лирическия герой да разбере живота в цялата му дълбочина и сложност, да прозре и прости, да оправдае и да се примири, защото животът иска своето. Животът в края на краищата е по-силен от всичко, от всякакъв субективизъм. И колко сила е нужна, колко синовно благородство, за да приемеш новия човек до майката вдовица, вместо отишлия си баща. Поетичната атмосфера е красива, философските внушения са постигнати и чрез музиката на стиховете. В това стихотворение от една страна е уважението към паметта на бащата, а от другата страна на везната е синовното благородно разбиране за естеството на живота, защото трябва да си синовно щедър. Някак си многозвучни са усещанията и внушенията от философската мъдрост и позиция на лирическия герой. Да разбереш, да оправдаеш и да простиш – това е синовната философия на лирическия герой в случая.
Поезията на Борис Христов е изпълнена с тревожна тишина, той знае, че за да баде чут, не е необходимо неистово да крещи, а да говори тихо, но непоколебимо и въздействащо. И го постига категорично, защото няма как да останем безразлични при прочита на неговата поезия.
През 1982 година излиза и третата стихосбирка на Борис Христов “Честен кръст”. Тя съдържа 18 стихотворения и една поема. В “Честен кръст” Борис Христов обогати и вглъби тематиката си, без да се самоповтаря, изчисти и избистри поетиката си от предишните си стихосбирки и окончателно и категорично оформи стилистиката си, така че да не може да бъде сгрешен с други поети. В лексикално отношение също придвижи и усъвършенства поезията си, което доведе до нови нюанси и допълнителна полифония на лириката му. Стиховете от “Честен кръст” са образец на психологическа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафизичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, битийна безнадежност, чува се зовът на трансцеденталното.
Стихотворението “Библейски мотив” започва почти натуралистично и сюреалистично:

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Погубването на мечтите е крайно драматично за лирическия герой, сгъстяват се неприятните и нерадостни картини, за да дойде дълбоко философският и силно експресивен финал на стихотворението:
 
Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

Има ли надежда, когато сме дом и на доброто, и на злото!? Лирическият герой непрестанно се губи и в тези пропадания достига до просветление и изводи, които въздействат със своята дълбочина, стряскат читателя и го озаряват със своята светлина:

Но ние нехаем – далечната смърт ни е чужда

горчиво ще констатира поетът. За да продължи още по-въздействащо:

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят, и ножа е вече в ребрата.

Поетът настойчиво зове да се опомним най-сетне, да помислим с грижа за ближния си, защото само тогава мислим и за себе си. Няма хуманизъм въобще, хуманизмът има конкретни измерения и това трябва да се проявява ежедневно в живота на хората.
Дълбока е драмата на Поета като човек с мисия, която няма възможност да осъществи:

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да скъса фитила към земното царство.

Впрочем Поетът, Творецът като възможен Спасител е чест мотив в лириката на Борис Христов, но вместо това той е като Йона в корема на рибата, защото е принуден “да се кланя на хора по-малки от лешника’’. Спасителят се бави, сякаш е изоставил завинаги човека (“Самолетът закъснява”).
 Почти изцяло автобиографично е стихотворението “Христова възраст”:

Аз не познавам друг човек направен
така набързо – с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.

Тъй както котката, подушила гнездото,
безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.
. . .
Но стиховете са отпадъците на живота –
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.

Метафората за доброто и злото, които като сиамски близнаци са със сраснали глави край човека и у човека, зазвучава съвсем естествено в светоусещането на лирическия Аз в тази поезия. Много силен е и социалният императив в тази лирика.
 Потресаващо е стихотворението “Знак от небето”, в което поетът поставя своите драматични и трагични въпроси към Господ. А отговорът на всевишния е в последната строфа на творбата:

Но Господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже ,
изтече на капки между моите пръсти.

Всичко е на земята, при хората, сред човеците. Поетът не прави “скок в бездната”, в нищото, защото е убеден, че писаните и неписаните, моралните закони нямат никаква стойност извън човека, ако не са станали неотделима и органична част от хората, от тяхната същност. Тази философска поезия и разбиране е още от “Христова възраст”:

… аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.
 
Всички най-трудни екзистенциални отговори трябва да ги намерим ние, хората, човеците, като станем по-хуманни и милостиви и дадем път на Доброто. Иначе следва Страшният съд. Това е генералното послание от поезията на Борис Христов. Предчувствието за скръбта от Христовата смърт е метафора, представяща самата смърт на Исус Христос като преминаване на материалното към по-висшето – духовното. Тялото е временно, а духът е вечен – внушава поетът.
Поезията на Б. Христов излъчва сигнали към Космоса и приема сигнали от Вселената, поставя въпроси и отправя послания към небето и получава послания от него. Понякога се смирява пред Бог, друг път роптае срещу статуквото и нрава на човеците. Поетичните сетива на лирическия Аз са насочени към трансцеденталното, космичното, извънземното. Дарбата му да общува и контактува с божественото е несъмнена. Чрез неговата лирика Космосът някак си слиза на земята, при хората, и така човешкият дух получава възможност да се издига и докосва до космическото. Тази застиналост е с изключтелно силно внушение за необходима тишина и стаена мирова скръб и болка, защото всичко това е изразено тихо, ненатрапчиво, дълбоко.
Стихосбирката на Борис Христов завършва с поемата “Честен кръст”, определила и заглавието на книгата. В българската, пък и не само в нашата национална литература, стойностните поеми са оскъдно малко. Очевидно поемата е труден лирически жанр. В най-новата българска поезия са сътворени само две значими поеми за последния повече от половин век. Това е забележителната “Поема” на Иван Динков и “Честен кръст” на Борис Христов. “Честен кръст” е синтезирала в себе си всичко, което до тук бе споделено за лириката на тоя поет – философия, теми, мотиви, поетика и т.н. Б. Христов дава и характеристика на поезията и Поета:

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Навсякъде в поезията на Борис Христов можем да открием скрит смисъл, различни тълкувателни нива, анализаторски пластове и слоеве, по-явни или по-прикрити кодировки, които позволяват разнопосочни и разнообразни интерпретации. Той извисява своята поезия с обаянието на алегорията, с оригинлната символика, огряващия хуманизъм, с естетическата си и философска глъбина на прозренията, с бликащата от всеки стих нравственост. Срещаме стихове, в които философската метафоричност отвежда читателя в пространства, където човешкият дух докосва тайните на необяснимото и разбулва завесата от мистерии, зад които е скрита магията на божествеността, на живота в неговия висш смисъл. Така поетът се въздига и възвисва над делничното и суетата и стиховете се превръщат в проникновени видения, до които малцина поети са се докоснали. Със силата на думите Борис Христов прониква до недостъпни за обикновения човек понятия. Човешката душа е устроена така, че съхранява своето безсмъртие и остава дори след изпепеляването на физическото тяло.
Борис Христов е поредното доказателство за азбучната истина, доказана по неоспорим начин от Времето, че не количеството на книгите и стихотворенията определят ролята и мястото на един поет в националната му литература.
Рядко български поет е влизал толкова категорично в българската литература още с първата си стихосбирка. Със своя вечерен тромпет Борис Христов зае заслужено място в оркестъра на най-високата българска лирика.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево