Петранка Божкова


СПЕШНО!

Личен план за действие:

Да тръгна през тревата. Боса.
Като дете след пеперуда.
Да грабна няколко въпроса,
които по среднощ ме будят;
да ги запратя вдън горите,
зад девет хълма. И – оттатък…
Да стопля сянката в очите,
да ми намигне светлината;
да се усмихна без причина
/какво че се задава есен?/;
да оцветя деня във синьо;
да си припомня стара песен;
да си открадна нещо дребно
от панаира на живота;
да хукна като за последно
с хлапашка дързост и охота…
Усетя ли, че ми е тежко
/когато чашата прелее/,
да си простя за всички грешки;
на глас да изкрещя: “Живея!”





МАЛКА ЛЯТНА РИСУНКА

Върху платното на юлския ден,
преливащ в синьо, от тук до безкрая,
замислен за нещо, самотно вглъбен,
художникът с четката махна нехайно.
В миг се разсипаха куп цветове –
шарена черга под синевата:
златисто-меден сноп класове;
до него сгушена,
мълчи тревата.
Сребърна нишка простира криле –
ручей лениво пълзи към полето;
сияйно-слънчев смях на дете,
плясък на весели боси крачета.
Теменужен копнеж и дъх на шибой,
оранжево-огнен спомен от залез,
далечни пътища, стръмен завой...
Вятър
и ехо от плач на кавали.

Внезапна буря. Светкавица. Гръм.
Сянка от облак лети над платното.
Прилича на песен. Прилича на сън.

Най-много прилича на миг от живота.




НОКТЮРНО

Отмиляха ми късните думи.
Хоризонтът си тръгна, далечен...
Едно щурче неразумно
разплака самотната вечер.
Тревите за миг се снишиха,
обърнали гръб на вятъра.
Небето прописа стихове.
И влезе трънче в душата ми.
Кълбо от спомени стари
нощта ми подхвърли на прага.
Болката се повтаря,
но няма къде да избягам.
Ще размотая кълбото.
До нишка ще го разнищя –
да си огледам живота,
преди да дойде Нищото.
Ще си представя, че някой
ми пише писмо без думи
и пали светулки в мрака –
на светло да ме целуне.





ЕСЕН

   “Какво е всъщност лятото, какво е?”
                                   Иван Вълев


Какво е всъщност есента, какво е?
Един очакван листопад от думи –
натрупани и тъжни, неспокойни,
като река без лодка помежду ни.
И уж брегът се вижда през мъглата,
а не намирам сили да погледна.
Страхувам се да тръгна през водата –
да не потъна в думите безследно.


Какво е всъщност есента, какво е –
една затихваща любима песен
за лятното море и за прибоя.
Къде са едрите звезди, къде са
онези невъзможни летни нощи
с написаните приказки без думи?
Как искам да протегна длан за прошка,
но се задава зима помежду ни…


Какво е всъщност есента, какво е?
Копнеж по нещо, дето си отива.
А зимата наднича зад завоя,
ще ни посипе скреж, ще е красиво…
Така върви светът от памтивека –
летят сезоните като на кино.
Сега вървя по есенна пътека
към зимните вихрушки и пъртини.





ЦИГАНСКО ЛЯТО

То с боси стъпки спира пред вратата.
Навярно иска нещо да попита.
И се усмихва – циганското лято...
Като рефрен от сбъдната молитва.

То носи в шепи спомени златисти
за някакво море, за път безкраен....
И сякаш силно, много силно иска
да поговори с нас, да влезе в стаята.

За да ни стопли, както си умее,
да ни даде пред зимата отсрочка.
Октомври е сърдит и дъжд се лее.
Прогнозата /уви!/ излезе точна.

Като сълзи на влюбено момиче,
по мокрия асфалт листата падат.
И циганското лято се затича –
да пощади оранжевите клади.

Да задържи поне за малко още
златистата фиеста на душите –
напук на дългите студени нощи,
напук на облаците и мъглите!





КОНТРАПУНКТ

Спрях да се усмихвам напоследък.
Стана без да искам. Не нарочно.
Някак все към стъпките си гледам.
Страх ме е, че няма да прескоча

някоя съвсем невинна локва –
като из ведро вали от вчера...
Улиците са безумно мокри,
а походката ми – неуверена.

Страх ме е, че може да подмина
моята пътека под дърветата.
Посивя небето през годините.
В клоните треперят две врабчета.

Спрях да се учудвам напоследък –
всичко ми изглежда повторимо:
вечните ремонти у съседите,
чувството, че се задава зима...

Страх ме е, че мога да позная
кой ще ме посрещне тази вечер –
тъжно огледало, празна стая
и едно ухание далечно.

Сякаш съм живяла двеста века...
А дъждът нехайно продължава.

Стъпвам в локвата. Нарочно. Нека!
Кой твърди, че вече остарявам?





ПО ПЪТЯ

Да повървим. Какъв разкошен залез!
Ще си говорим простички неща.
Ще капят думите като кристали
върху килим от есенни листа.
Ще ти призная всичките си тайни,
заключени в графата "свръхбагаж".
Ще ми олекне...И съвсем нехайно
ще се усмихне тъжният пейзаж.
А ти ще ми разказваш за живота,
изплетен от сезони и съдби,
понесъл към поредната Голгота
невидим кръст от минали вини.
Ще слушам жадно, без да те прекъсвам –
сънувах сто години твоя глас.
Не съжалявам, че те срещнах късно.
Знам, нямаме над миналото власт.
И няма път към изгрева обратно.
Не ме е страх.Към залеза вървим.
Денят се случи хубав, но – за кратко.
Да поговорим. И да продължим...




 
МОДЕРНИ ВРЕМЕНА

     Или разговор с кварталния пощальон

Къде си тръгнал в този студ, човече?
Не виждаш ли – небето се разкъсва?.
Кому раздаваш вести отдалече,
понесъл сякаш не писма, а – кръста?
Не е за вярване, че някой още
посяга с трепетна ръка към листа,
за да изпрати своя вик „по пощата”,
или да го надпише „До поискване”.
Във интернет-лавината от думи,
която ни връхлита повсеместно,
витае нещо тъжно помежду ни
и някак много бързо, много лесно
отричаме, признаваме, играем,
надбягваме се с времето, но всъщност
в магията на интернет-безкрая
тя, самотата, бавно ни обгръща.
Модерни времена? Съвсем логично
животът си върви еднопосочно.
И е безсмислено да се отрича,
и невъзможно е да сложим точка...
Но ми се иска някой ден внезапно
звънецът на вратата да ме стресне
с писмо, изпратено от стар приятел:
„Здравей! Наблизо съм. А ти къде си?...”





NOTA BENE

И понеже не съм от камък –
да оцелявам след всичко,
искам да знаеш само,
че ослепях от тичане.
Бързах по стръмните улици
на делничната Голгота.
Обичам бели люляци.
Трънче ми влезе в окото.
На едно кръстовище старо
преди да светне зеленото,
се спънах на тротоара
между мечти и съмнения.
С ожулено слепоочие
и с търпелива усмивка
пак хукнах по сивите плочи
и си повтарях:”Ще свикна…”
Тичах – да те настигна,
да повървим под звездите.
Вятърът ми намигна
и хвърли пепел в очите ми.
Бързах да изпреваря
всеки твой поглед накриво.
Мълния ме удари.
Нищо. Нали съм жива?
Но понеже не съм от желязо –
да не ми пука от нищо,
тръгвам си. Незабелязана.
Болката ме разнищи.
След всяка твоя прищявка
който иска – да тича.
Аз си подавам оставката
от поста “Точно момиче!”





ГРАНИЧНА ЛИНИЯ

Когато всичко свърши, ще е тихо –
като във храм, забравен и от Бога.
Един откъснат лист и два-три стиха –
това ще е останало след огъня.
И белег ще си имам във душата,
закътан тайно, слънце да не види.
Е, хайде, тръгвай, чака те вратата...
Повярвай ми, дори не съм обидена.
Да можех...
Но не мога да заплача.
По-лесно ще е, знам, като на кино.
Сега ми трябва сила – да прекрача
невидимата сянка на пустинята.
Защото знам – след теб ще е пустиня,
безкрайно суха, безнадеждно сива.
Над мен небето ще е ясно синьо,
но пясъкът под мен ще ме убива...
Побързай! Виж, отворих ти вратата.
За “сбогом!” чаша вино ще налея.
Отказвам прелестите на лъжата.

Избирам болката, за да живея!





РЕПЛИКА

 Живот ли бе да го опишеш?”
   Н. Вапцаров

Той често е несправедлив
и ни наказва твърде строго.
Понякога изглежда сив,
и ни съсипва от тревоги.
Той често е несъвършен
и нещо все не му достига –
усмивка за дъждовен ден,
небе – за песен на авлига…
Той много често е сърдит
и ни притиска до стената –
дребнав и делничен на вид,
когато ни е нужно лято.
Люлее ни с една ръка
между небето и земята
под нас е зейнала река,
над нас светлее синевата.
И безсърдечен, и суров,
съвсем внезапно ни връхлита
с една убийствена любов,
която ни съсича дните.
Така, оголени до кост,
душите ни изгарят в огън,
и сричат вечния въпрос:
“Дали ще издържа, за Бога?”
 Той всъщност е неповторим.
Животът.
         Как да го опишеш?…

Не можем да го задържим –
по-кратък е и от въздишка.