Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЛАБОРАТОРНИ УПРАЖНЕНИЯ ПО ПИСАНЕ"

ЛАБОРАТОРНИ УПРАЖНЕНИЯ ПО ПИСАНЕ

Дияна Иванова Боева е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист и учител по литература. Има публикации във в. „Литературен вестник“, в. „Култура“ и в няколко он-лайн издания, както и в различни сборници от научни конференции. Обича да пише разкази. Нейни са вторите места, от първото и петото (в съавторство) издание, в конкурса за кратка проза на LiterNet и eRunsMagazine. Aвтор е на сборника с разкази „Вселенските улици на мълчанието“ (2010), както и на образователни помагала (в съавторство) по български език и литература за ХII клас. Трайно харесва двама български автори – Павел Вежинов и Виктор Пасков. С удоволствие чете сръбските разказвачи – учи се да разбира американските творци, а от съвременните френски предпочита Анна Гавалда. Има амбицията да популяризира в национален мащаб поета Йордан Кръчмаров, създавайки Културен център с неговото име. Опитва се да открие сподвижници за тази идея. Поддържа лична страница за изкуство: http://diyanaboeva.blogspot.com/.


Идеи за писане на свой текст,
проблеми в образователната ни система


Има няколко основни неща в българското образование, които трябва да бъдат изречени директно и да звучат директно. Тези проблеми имат политическа, социална и стратегическа насока. Изискват полезрение и решение. Първият проблем е обвързан с важното питане: Какви хора искаме да излязат от нашето училище? От този отговор-питане започва цяла плеяда от умозрителни въпроси в бъдеще време. Проблем са и кадрите в българското училище, както и липсата на обновяване и приемственост. Едва ли има институция с толкова застаряващи служители. По последни данни на фондацията „Заедно в час”, под три процента са учителите до трийсет години.
Проблемът с учебниците не е на трето място. Той предхожда света – имам чувството! Мога да говоря само и единствено за учебниците по литература и български език. Българският език в гимназиален курс няма нищо общо с матурата. Не мога да разбера от кого зависи тънката книжка с граматика да се въведе или чии интереси се настъпват? Чела съм почти всички учебници по литература – всички, за които знам. Тук искам да замълча многозначително. Питане нямам, имам възмущение. Учебниците по литература са методически единици в помощ, а не в затруднение. И с тази цел трябва да се пренапишат с излишната „забрана” към университетските преподаватели да нe използват опцията copy-paste от своите статии (които иначе са интересни), пренасяйки ги в ученическото помагало. Учебник по литература се създава с мисъл за ученика, а не с мисъл за „своето”. Струва ми се, че учебниците са писани от един и същ начинаещ автор с първа книга, който иска да събере всички битийни дилеми и проблеми заедно. Ако нещо се пропуснe от цялото необятно знание на човечеството, това не означава, че авторът не го знае. Учебниците са неадекватна мяра за обучение – чрез своята невъзможност за четене от ученика. Иначе опитът ми показва, че изучаваните автори са подбрани с проекция. Макар претрупано и тежко. (Цялата световна класика плюс възрожденската литература се преподава в 10. клас.) Класиката си е класика – отстъпване от емоционалната памет на човечеството не може да има. Камо ли от добрия стар Вазов! Който учениците приемат и знаят, че е част от мярата за българщината. Да не подценяваме новите „версии” човеци, които, освен че са по-съвършени физически, могат и да разбират, отсяват и основополагащо да поставят нещата по местата им. Вярно, без много задълбочаване и емоция. И какво от това. Работата с (и за) младите хора изисква известно отделяне от собствените представи за нещата и малко повече вслушване. Това с Вазов съм го проверила лично.
Подходът на преподаване на класика просто трябва да е друг. И тук са на ход така пренебрегваните методисти. Защото да знаеш много по литературни въпроси е едно, но да откриеш метод на преподаване и тактика за провокация – е друго.Това се нарича творчество, пилотаж, креативност, енергия, ако щете емоционалност и нагласа да представиш някого, който вече го няма, но всъщност е останал във времето. Въпросът е с какво и как да се представи авторът адекватно и съобразно необходимостите на новия вид и тип ученик – мобилен, не толкова задълбочаващ се, но пък е себе си в своята непознаваемост.
Колегите от „трудните” училища или тези, които работят с малцинства, са абсолютно пренебрегвани. В българската образователна система успехът е свързан с това да имаш отличници на олимпиада и състезание. Старо и допотопно схващане. Почти Мойсеево. А някой запитвал ли се е как се обучават на български деца, които не могат да говорят езика ни? Никога няма да видим такъв учител да получи награда отнякъде. А вероятно това е къртовски труд. И незабележим, както всички стойностни и добри неща. Особено е разбирането, че ако се говори за проблемите, е срамно и неудобно. По-лесно е да се отхвърлят или премълчават нещата – пак заради прословутата отчетност „на калпак”. Колкото по-малко проблематични човеци в отчетността, толкова по-добре.
Едва ли.

В настоящата статия ще се спра на няколко метода на обучение, които съм използвала в своята практика през последните години. Ще опиша стратегическата обвързаност на литературното с новите медии – страховете и предразсъдъците около това. И най-вече практически методи за обучение в областта. Ще представя и нещо, което в момента осъществявам в гимназията, в която работя: Лаборатория за четене и писане.
Съсредоточия и словесност

Опитът за “подреждане” и обяснение на виртуалното, е трудна и амбициозна задача, за да не кажа невъзможна, многостранна и противоречива. Изправени сме пред един важен въпрос: “Как да разбираме виртуалната реалност и да се възползваме от нея в работата си на преподаватели, читатели или просто на комуникиращи хора?”. (Оставам настрана разноречивия спор за разликите между сърфирането и четенето.) Отговорът е лесен и теоретично не-обоснован (изхожда от практиката понеже) – виртуалното не е “мярка”, която можем да сложим в рамка, да подредим и изложим на показ. То (виртуалното) не прилича на нагласените “открити уроци” от моето детство, за които трябваше да наизустявам ред думи от малки листчета и да се напрягам да разбера дали е дошъл моят ред. Така и не успявах да схвана “хронологията” и логиката на откъсната хартия… Вероятно, защото несъществуващата “рамка” в мен ми подсказваше, че стъкмените и раздробени “парчета” не са еклектика, не са фрагменти, не са фантазия… А просто показват нечии чужди липси.

Знайно е, че културната среда се определя от съществуването на една обща за човешкия колектив система от ценности, благодарение на която този колектив се сплотява, укрепва връзките си между отделните индивиди, изгражда представа за общност, единство и родство между тях. Когато обаче затвореността прерасне в самозатвореност и липса за реалност, се загубва кодът за четене, възможността за “сричане” и нуждата да се разбира другият (изводът е oт гледна точка на съвременния освободен човек). Вероятно виртуалното се намира на границата между т. нар. “затворени” и “отворени” общества и култури. Относителната свобода и право на избор, които притежава човекът от нашата съвременност, са съчетани с една колективност и вариативност – с правото да се легитимираш или да избереш да останеш анонимен. Традиционните култури признават единствено собствената си ценностна система – виртуалното налага свои “правила” и кодове на комуникация и в същото време ги шаржира и раздвоява. Можеш да се появиш някъде в мрежата с фрак и вратовръзка и да поискаш да поиграеш бейзбол или футбол… Защо пък не? Видимостта е измамна и прилича на малките листчета, които държах в ръка и се чудех защо никога не идва редът ми… По-късно разбрах, че това не е моят начин на комуникация и представяне пред другите и че не е възможно да се легитимирам така и дори се надявам да ме пропуснат. Важно е да разберем как учениците в час по литература, искат да се легитимират и да им дадем възможност да го сторят! Когато прочетох за “изгонените преподаватели” (Лиотар), пожелах да стана учител, проверявайки собствената си издръжливост и възможност за обяснителност пред другите. Дали е възможно банките с информация “да ме изгонят” зад стените на училищната стая? А хипертекстът да изземе правото ми да прочета на глас част от първа песен на “Илиада”? Кой всъщност се нуждае от мен в часа по литература и как да се вмъкна в новия модул на четене, сърфиране, линк-действителност? Едно е важно – не съм незаменима, но от мен (като учител) все още има някаква нужда, а и вписвайки се в общата атмосфера (не като жрец сред непосветени) съм в състояние да преведа група ученици по магистралата на виртуалните библиотеки (да речем), пропускайки опасните места и превантивно, споделяйки мисли за литературата…
Съобразявайки се с новите реалности, които не ме стресират, а по-скоро провокират, ще отмина и няма да задам въпроса: “ Може ли литературата да се консервира, запазвайки се “непокътната”, и да избегне миража на световната паяжина?”. Отговорът е ясен – литературата не може да страни от отвореността, динамичността, другостта, спонтанността и… логиката на мрежата. Важно е обаче преподавателят (все още “неизгонен”) да маркира знаците по пътя и да не раздава готови малки листчета… книжни и никому ненужни отговори…

Истинска история и виртуалност

До скоро преобладаваше мнението, че литературата в Интернет е само вид информационна дейност, че може да се приема набързо и че екранът пречи за възприемането на по-големи текстови цялости. Не бих могла в рамките на отделеното ми “време” да навляза в този интересен и многолик спор. Целта на мащабния хипертекст сякаш е до край да обърка и “задоволи” потребностите, а сайтовете, линковете и препратките са безумие, ако човек няма своя логика и съсредоточеност към предмета на търсене. Вечните електронни полета осигуряват бърз достъп, бързо пътуване, комуникация и шанс за всеки непредубеден. Мрежата дава възможност за алтернативни проекти, неприложими в задръстеното от конвенции и структури физическо пространство. Тя не търпи авторитети; не допуска привилегии; гаври се с предразсъдъците. Също така среща съдби и възможности – прикрива болка и озлобление, а друг път просто ги извежда на показ.
Наскоро попаднах в един литературен сайт за средношколци – възползвах се от възможността на форума и написах няколко реда под разказа на един ученик. После забравих за това. Текстът ме впечатли с “чернилката” и загадъчния достъп до задгробното. Усетих не инфантилна злоба и разочарование, а по-скоро мисленето, търсенето и присъствието на „зрял” в писането човек.
Малко след това получих по е-mail писмо от майката на момчето. Писмото прилагам като сменям само имената.

Здравей, Дияна!
Трудно ми е накратко да опиша проблемите на Ерхан, но ще се опитам. Като човек, който работи по 12-13 часа на ден, не съумях да вместя и майчинските си задължения, затова за Ерхан винаги са се грижили моите родители. В 7 клас почна да бяга от училище, но късно регистрирахме това. Напусна училище, една година не беше ученик и от 8 клас учи като частен ученик – по самостоятелна програма. Психолозите, включително и психиатрите, определено считат, че той е човек, който е попаднал в изключително агресивна среда, не е постигнал амбициите си, не е издържал на натиска на обкръжението и е “избягал”. Никога с него не сме се занимавали допълнително с уроци, не е посещавал частни уроци, ние самите сме имали по отношение на него по-малки амбиции, отколкото той, пропуснали сме момента, в който е трябвало да получи допълнително помощ… Каквото и да казвам, ще е излишно, а може би и невярно. Той самият загатва за силна агресия на етническа основа. Но, в общи линии, Ерхан непрекъснато иска всички да го обичат, да го харесват, а и това, което прави.
В много труден момент, когато се престраши да “покаже” своите творби, беше важно някой да го поощри. От теб получи повече от поощрение. Ти, литераторът, писателят, го оцени високо и това за него означаваше всичко. Това е втори негов опит в този сайт, преди това написа 3 произведения с друг псевдоним, като не получи никакъв коментар, близо година не искаше да пише. Зная, че най-добрата помощ не означава непременно добра оценка, а понякога – и критика, и съвети. Но за него беше много важно да получи признание. Аз самата се притеснявах, че моята положителна оценка е изключително субективна. Той пише много импулсивно, много рядко обмисля изреченията.
Та, това са причините, поради които съм ти изключително благодарна. Помощ навреме е два пъти помощ, казва една латинска поговорка. На теб пожелавам здраве и добра сполука, щастие и много късмет!

Мира

Моята оценка на любопитен и четящо-импулсивен човек, ме накараха да напиша един коментар в един средношколски сайт… и така виртуално навлязох в неприкосновен чужд свят… Подкрепих литературния опит на едно непознато момче и провокирах майка му да сподели за проблемите около него. Историята има своето продължение – младият човек започна да се среща със свои връстници и успя до известна степен да преодолее затвореността си. По “веригата” от впечатления и мисли аз станах добра приятелка на едно семейство. Причината е една – липсва ми предубеденост, а и отдавна съм изхвърлила малките книжни отговори, написани с дребен шрифт… не стискам “истини” в шепите си…

Новите медии запълват един емоционален вакуум за младите хора – това твърдят психолозите. Ерхан е емблематичен случай с добър край – имало е кой да го поощри да пише, да показва опитите си и дори да бъде коментиран. Не можем да оставим децата си да се ровят на воля и безметежно в необятните електронни полета, не можем и да им забраним това – можем да им покажем обаче начини за изява и възможности за четене и писане във виртуалното… А общуването? Това вече е въпрос на индивидуалност, личен подход и възможности… Там е важен опитът – същото е със срещите, първите приятелства, любови и книги. Някак не се виждам като морализатор, затова и не се страхувам, че ще ме “изгонят” от класната стая (последното го казвам не без усмивка…).

Книжни библиотеки – Виртуални библиотеки

Обучението по литература е дългосрочен и неедностранчив процес. То позволява интерактивност и вариативност от страна на преподавателя. Вместването в „разпределението“ е част от общата и необходима рамка за задължително взети часове, но не и шаблон, по който е нужно да се води преподавателят. Стара истина е, че литература не се преподава по учебник. Днес има достатъчно учебници и помагала, които могат да се ползват, но нещото, което остава (или трябва да остане) е интересът към книгата… Електронното тяло е провокация – готова съм да използвам и такива методи в практиката си. По-важно от всичко е да се чете (и пише), а не да се спазва традицията или да се съблюдават скрупули и авторитети.
В своята интересна статия “Изнесете книжното тяло – ерата на дигиталния дамаскин” Алек Попов описва своя хипотетичен и ваканционно настроен читател така: “Ами какво да ви кажа? Заминавам на ваканция, цели две седмици и трябва да се заредя с подходящи четива. В туй CD има още малко памет, която смятам да натъпча до дупка. Йе! Ето така, click! влизаме в каталога на новите заглавия. Отбираме десетина кратки истории от този и този, които минават за добри разказвачи. click! Два тлъстички романа на Нора Гроув за черни дни. click! click! Един сриозен трильр – обезателно на английски, за поддържане на формата, click! Я туй есенце на французина (intellectual – impostir* ) и него вътре, click! Още една кримка от неизвестен автор, click! Животът на Чарлз Менсън, оновно преработено издание, click! “От пъпа надолу”, click! Сметка $9,35. click! Платено, бай, бай!“.
За мировия учител по литература (и не само) това е ужас, прозрение извън границите, вандалщина или просто… страх. Според Алек Попов така конструираната електронна книга на хипотетичния читател е напълно уникална и разбира се фантастично дебела – невъзможна за възпроизвеждане при никакви други обстоятелства. Единственият далечен аналог на произведение от такъв характер се явява средновековният дамаскин – прототипът на вечно отворената книга, способна да обеме всички написани досега текстове. Една хаотична фолклорна структура, която се противопоставя на интелектуалната концепция на библиотеката. Защото този нов читател няма библиотека, той има една единствена книга. Уникална и същевременно универсална.
Целта на заниманията ми с учениците е да не противопоставям книжно и електронно тяло. А да ги подготвя за избор (ако все още не са го направили). Те трябва да знаят, че литературата не е просто информация или зубрене за часа, и най-вече, че в определени моменти от живота си и при различни условия, могат да ползват типове текстове на различни носители, да си поръчват книги по разни пътища или да отидат до библиотеката за хартиено “тяло” на нещо свое любимо… Иначе казано се опитвам да градя читатели.

Няма такова място на света, където човек може да започне отначало – обречени сме да живеем, съобразявайки се с минало, настояще, предразсъдъци, питания, носталгии, разочарования, надежди за бъдещето… Възможностите на човек да променя своите представи за околните и света, съобразно индивидуалните си нагласи, спомага на личността да “излиза” от културните рамки на своя колектив и да “отваря” своя светоглед и към въздействието на ценностите на други колективи… Учениците са определено, “други колективи”, с друга динамика и друг светоглед, не бих могла да остана встрани от забързаността на времето, в което живея и да не проявя интерес към новите медии и комуникации, към дигиталните “съкровища” и заплитащите въпроси за целесъобразността на новото и начина му на използване в работата ми…
Печатното произведение (такова, каквото го знаем) принципно е за една универсална публика. Отделно всеки текст си създава нови и нови публики. Според Пол Рикьор книгата се откъсва от тиранията на абсолютното “тук” и “сега” и разширява хоризонта на съществуващото и екзистенцията. Вероятно се повтарям, но желанието ми е да примиря (или по-скоро да не противопоставям) книжно и дигитално тяло. Водена от традицията, но не и от предубеденост, решавам, че учениците ми трябва да се “подчинят” на добрата стара традиция и оставям библиотекарят да говори за видовете каталози и речници, видовете енциклопедии, затова че “библиотеките са паметта на човечеството”, за най-старата библиотека, за глинените плочки с клинообразно писмо. И аз самата се заслушвам и си спомням за малкото турско градче Пергама, в което тамошната библиотека разполага с около 200 хиляди папирусови свитъка. А египетският владетел Птоломей 1 започнал строителството на Александрийската библиотека около 295 г. п.н.е…

Виртуалната класна стая
 
Проектът за виртуална класна стая в реални условия изисква голяма доза въображение, но и определени компетентности от страна на учителя – в случая по литература. Интернет е популярна и динамична медия, затова и начинът ѝ на използване в училище трябва да е такъв – динамичен и постоянен, и още – да е сведен до масовия добър ученик. Сайтовете на старофренски в някои учебниците са неприложими.
След като ми липсва методика, по която да се ръководя при ползването на Интернет в часовете по литература – си измислям такава, съобразявайки се със задължителните образователни стандарти, естествено. Разбира се, че употребявам лексемата “измислих” пресилено, но понякога условията са такива, че учителят по литература преди всичко трябва да разчита на гъвкавостта на своя ум, на своята лична компетентност и най-вече на желанието си за самообучение.
Та, една Литературна мрежа / LiterNet (http://liternet.bg) се превърна във виртуална класна стая за по-голяма част от учениците в една гимназия. Тук ще опиша някои от начините за работа с конкретния сайт – издателство, електронно списание, място със зони за интерактивно действие… Тези начини включват онова, което сме правили заедно с учениците, и онова, което искаме да направим.
Много важна особеност е, поне в обучението по литература, учителят да създаде усещане у своите ученици, че върши нещо заедно с тях – че мисли с тях, че приема идеи и дори забележки от своите възпитаници, казано накратко – такъв учител търпи развитие и като личност, и като обучаващ субект. Първото нещо, което преподавателят трябва да разбере, “посягайки” към Интернет е, че във виртуалното всички сме равни. Така желаната йерархия у някои от нас, там просто не съществува.
Сътрудничеството на средношколците с LiterNet започна от писането на есе на тема: “Моите четиридесет дни в пустинята”. Тогава предложихме на редакторите на сайта да обявят конкурс по нашата тема. Доброжелателността и експериментаторското начало надделяха – издателство LiterNet постави началото на своя първи самостоятелен конкурс, търсейки таланти по цял свят, провокирани от “пустинната” тема. Част от тогавашните деветокласници се превърнаха в стимул за мнозина участници, защото есетата им бяха обособени в “Пустинна приказка” и отделени в рубрика: “Само за вдъхновение”. Друга част от учениците пък участваха в конкурса. Не резултатите са важни в случая, а съприкосновението на средношколците с Интернет и уменията, които придобиват за писане на самостоятелен текст. Защото тези умения са едни от най-важните в процеса на обучение по български език и литература. Всички теоретични познания се свеждат до едно – създаването на текст – оценностен и оцелостен, завършен и творчески. В случая новата медия ми помогна в едно – първо, да провокирам писането на по-добри есета (в случая), които евентуално биха могли да се класират в един такъв голям форум, какъвто е електронният конкурс. И второ, да създам усещането в учениците си, че техните текстове са истински, че това, което те правят, заслужава внимание и е оценено подобаващо. Двама от учениците ми спечелиха награда в конкурса и по този повод, бяха поканени за участие в радиопредаване. Изпреварвайки нас големите, средношколците говориха за литературата в Интернет, за собственото си присъствие в нея, за контекста, в който попадат и за това, че тяхната тема е провокирала толкова много участници – между четиринадесет и тридесет и пет години. Продължението на тази “история” е естествено – електронните конкурси в LiterNet продължават да бъдат една от атракциите във виртуалното. Днес вече трансформирани в „състезание” за кратка проза.
Едно от модерните “неща”, за които теоретиците много обичат да говорят, са междупредметните връзки в училище. И пак никой не се наема да каже как наяве могат да се осъществят тези връзки, какъв е механизмът им. Някой в състояние ли е да създаде базата, върху която може да се стъпи, за да се осъществят въпросните междупредметни връзки?
Казано направо – изобретателността на човека-учител е най-голяма, когато трябва да измисли нещо сам. Колегата по изобразително изкуство е и преподавател по информатика. Случайността понякога събира учители със сходни възгледи. Групата по изобразително изкуство създаде за деня на Франция най-страхотния батик, който някога съм виждала! Темата беше естествено – “Франция”. Учениците изрисуваха петела, топката, френската жена (стилизирана на това отгоре)… и всичко това върху неподатливия плат. Рецензията за изложбата бе моя. Творенията бяха снимани, сканирани и изпратени заедно с рецензията за участие в рубриката “Школска муза” в Литературна мрежа / LiterNet.
Не е в моята компетентност да анализирам как средношколците приемат своите литературни и други прояви в Интернет – как това влияе на лично(стно)то им самочувствие и как създава усещането им за значимост. Това е една бъдеща работа с колега по психология, да речем. Може би най-притеснителна за мен бе ролята на водещ в импровизирания “Сблъсък”, който си устроихме в училище с групите по ЗИП в десети клас. Десети “А” и десети “Б” спориха на тема: “Да мислиш или да действаш – това е въпросът?”. Т.е. да бъдеш Хамлет или да си Дон Кихот – да съзерцаваш или да се бориш наистина с вятърните мелници. Ама тях – мелниците – всъщност има ли ги или понякога сами си измисляме такива? Учениците се превърнаха в homo ludens – играещи хора и заснеха на видеокасета тази своя игра, решиха да опитат различни роли – да сложат различни маски, да бъдат различни хора. Интересна за наблюдение бе играта с идентичностите, играта със себе си и с мястото в света, което десетокласниците определено търсеха. Да противоречиш – означава да си наясно с твоите и чуждите аргументи. Видеокасетата с литературния спор ще се ползва за дистанционното обучение на колеги филолози. Така може би част от размишленията ни ще достигнат и до учители, ученици, завършващи студенти или просто до любителите на атракции. В случая се развива усетът към аналитичност в учениците, увеличава се и тяхната мисловна продуктивност.
Опитът в Мрежата развива у учениците и умението за селективност – за подбор на доброто и стойностното, на позитивното, на онова, което в един момент може да се превърне в необходимост, в жизнено важно за развитието на личността. Възползвайки се от доверието, което имат към мен учениците (и възпитание, което е част от традицията) – мога да си позволя да експериментирам и с “манипулативни техники” на обучение. Затова и се опитвам да докажа: истинските зони в световната паяжина са зоните на литературата, науката, музиката, изкуството, хуманитаристиката, дори приемливото забавление…, но не и зоните на порно и геймър агресията. Показвайки добрата, истинската, приемливата страна на Мрежата – виртуалната класна стая LiterNet се превръща (или може да се превърне) във вид превантивна дейност. Превантивна дейност, която съм осъществявала в моите часове и която за момента е част не от някакъв предварително зададен проект (или нечия загриженост), а част от доброволните усилия – моите и на учениците.
В крайна сметка, усилията си заслужават, защото две са целите на подобен род обучение и сътрудничество чрез Интернет: първо – важен е пътят към хуманитаристиката и литературата (който е на полюсната страна на агресията в Мрежата) и – второ: умението на учениците да сърфират (чисто функционален момент) в една среда, която им е неимоверно близка. (Може пък учителят по литература да се превърне и в добър помощник на колегите си по информатика!)
Така младият човек трябва да бъде научен как да открива и отстоява своя начин на писане и четене (литературното обучение е част от това – за кой ли път го повтарям). Ученикът може да бъде мрежови автор – това е осъществимо и реално, а не е само в полето на въображаемото и на това, което евентуално някой ден, някой ще позволи на мен и учениците ми да правим. Вече споменах, че случването в Интернет е подчинено на една динамика.
Проблемът за четенето в Интернет е разискван неведнъж, а изводите са различни и противоречиви. Литературна мрежа / LiterNet предлага своя успешен вариант, от който учениците (а и не само те) – могат да се възползват. Формата на библиотеката в LiterNet e близка до библиотечния каталог – различни текстове, от различни жанрове на българската (и чуждата) литература и култура са обединени. Интересни са и електронните книги, които Издателството представя. Библиотека LiterNet има и приложими раздели. Библиографирано е и сп. „Български език и литература”.

Най-елементарната задача, която може да се постави на учениците, е да конспектират отделна статия за даден автор. “Критика за авторите” ни представя в електронен вариант повече от възловите литературни интерпретации за класическите текстове, изучавани в училище. Така че скъпите хартиени издания могат да отстъпят на електронния им вариант. (В Издателство LiterNet например са публикувани почти всички критически текстове на Никола Георгиев, а всеки студент-филолог, учител по литература и ученик преминава през тази школа).
Обучението/самообучение е доживотен процес. Ако държа средношколците от гимназията, в която работя и след като завършват да четат литературни текстове (електронни ли не), трябва да задам постоянния ход на тази недотам елементарна “дейност”, защото четенето е свързано с определена компетентност, с определено разбиране и мисъл, които човек трябва да вложи и да придобие. Измислено е твърдението, че на едни им се отдава да четат, а на други не, всеки може да бъде научен в подходящ момент. Запознаването на младите хора с библиотеката на LiterNet е нещо особено интересно – това е “спускане” в един хипертекст – линковете, отпратките увличат като подводно течение, но и в същото време същинският текст предизвиква любопитството – държи те здраво и те кара да продължиш четенето там, където си спрял. Приятно е да знаеш, че група ученици се губят не къде да е, а в литературните линкове, влизайки в един web–диалог с различни текстове. Диалог, който не може да се рамкира и постави под надзор.

Лабораторни упражнения по писане. Ателие за четене и писане

Лабораторните упражнение по писане, които провеждам с учениците в ЕГ „Гео Милев” – гр. Добрич, са част от националния проект „Успех”. Конкретен бенефициент на безвъзмездна финансова помощ по процедура за директно предоставяне „Да направим училището привлекателно за младите хора” по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд за финансовата рамка 2007 – 2013 година, е Министерството на образованието, младежта и науката.
За отбелязване е, че добрите практики в българското училище вече се търсят и провокират. Идеята ми е да обвържа стратегически четенето с писането. Залагайки на ясни и провокативни упражнения, да проверя как и дали учениците ще съумеят да се справят с конкретни задачи, като описания на обекти, хора, ситуации, абстракции и теми. За целта съм създала специален блог със затворени функции, в който помествам упражненията, а учениците – своите текстове. Така дигиталното и творческото начало съществуват успоредно. Открит е и форум, в който аз и учениците коментираме написаното и прочетеното. Нещото, което провокира особено средношколците и техните приятели (на възраст между петнадесет и деветнадесет години), е фактът, че и аз изпълнявам собствените си упражнения. Така се включвам в общата стратегия за „учене през целия живот”. Скъсявам границите и не съм само човекът, който стои от другата страна. Без да загубвам авторитета си на учител, някак подлежа на „санкция”. Обвързвам обучението с общите правила на комуникация и зачитане на другия.
В групата по творческо писане се акцентира върху развитието на персонажите, сюжета, структурата и темите. В този уъркшоп се учим как да четем с повече разбиране своите, а и чуждите творби. Наясно съм, че добрият преподавател по писане насърчава желанието на учениците си да се посветят на изкуството, дава им пример за постоянство и скромност, препоръчва полезни и вдъхновяващи четива, предлага добронамерена, но директна критика, помага им да създадат помежду си истинска общност. Такива са и моите стремежи.
Предвидила съм различни теми. Ето някои от тях. Техники на писане и вариации в писането. Четенето като предхождащо писането. Обзор на съвременната европейска проза. Виртуалните полета като възможност за изява. Съвременна румънска, турска, сръбска (балканска) проза. Практикуми от рода: „на ръба на асоциацията”, които отключват представи и смисли. Идеята ми е, че всеки може да бъде научен да пише (не става дума да изграждам писатели), а по-скоро да провокирам мислещи и можещи хора, които могат да се научат да създават свои текстове. Да имат своя визия, не само в писането, а и в живота при следване на целите си. Работилницата, която създадох, не преподава творчество – това е невъзможно. По-скоро се стреми да отключи творчески потенциал.
Изграждането на представи за реален и фикционален свят, е друг аспект на ателието ни. Белетристиката винаги предполага съчетаване на факти и фикция (художествена измислица). Дали е случайно това, че самите думи факт – fact, и фикция – fiction, са толкова сходни? Този въпрос задавам на учениците си.
Tворецът е свободен и мислещ човек. Това е нашата максима, която използваме без патос. Надявам се, че и догодина ще пишем, редувайки впечатления, идеи и измислица, в търсене на своя стил и почерк.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево