Ивайло Иванов е роден на 4 септември 1972 г. в гр. Троян. Завършил е Българска филология, във Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения. Автор е на книгите: „Хензел и Гретел” /поема / 1995, „Искри от воденичните ми камъни” /сатири/ 1997, „Очи на дете” /ранни стихове/ 2006, „Филологически поеми” 2007, „Пастирът на мухи” 2008 и на излязлата наскоро „Песен за бащите на прехода”.
Негови стихове са превеждани на немски, руски, литовски и унгарски език. Член е на Сдружение на българските писатели.



* * *

Тревица е изящната ти плът,
щом тялото ти, гъвкаво и леко,
достига до самата тъмна глъб
на болката, стаена у човека.

Страхувам се, че двете ми ръце,
като гнездо, ти утре ще напуснеш.
И дълго ще се лутат твойте устни
като перце, политнало без цел.




* * *

Ти, зрънце чуруликащо, което сея
в браздите на ронливата си памет,
кога успя да бликнеш и узрееш
в стъбло и плод?
Или очите мамят?...

Спотайваш се във тишината вяла,
а днеска от сокове ще прелееш ти!
Сияещ портокал е твойто тяло:
разпуква се
под пръстите ми пеещи!...

* * *

Подобно купчина от пръст
нощта внезапно ни затрупва.
Дълбоко, в насипа ѝ гъст,
ний търсим през съня пролука.

И проходи дълбаем всяка
минута, да допрем телата си.
Като къртици, победили мрака
със слепотата си.




* * *

Разхождам се по летните алеи
на тялото ти. /Вечер те са пусти!/
А зъбите ти, като лайкучки, се смеят
зад розовия зид на твоите устни.

Къде е тази обетована земя
/аз ще намеря във зида пролука!/,
където лъкатуши и бълбука
в тревите извора на бистрия ти смях.




* * *

Валят над мен листа и аз съм сам
обезсмислен двойник на дървото.
Зъзне мисълта – като Адам,
преди Бог да претвори реброто му

в Ева!... Тъй от мене си отиваш ти,
а не съм те още доизмислил.
И валят над мен листа, прикриващи
греховността на голите ми мисли.




* * *

По кея вече час тя скита
и силуета ѝ се мярка,
като блуждаеща в мъглите
самотна мъничка ключалка.

През роклята ѝ прошумяват
вечерните лъчи оскъдни.
И тя – пронизана – сродява,
брега реален със отвъдното

море!... Ще натежава здрача.
На спомена в мъглите тъмни
ще бродиш ти, все тъй прозрачна,
там, по брега на паметта ми,

като ключалката, която
е всъщност липса – празнота е.
Но пази тя на Необята
недооткрехнатите стаи.




* * *

Ти от восък, и вопъл,
в спомена ми и в представите.
Чувствам как дъха ми топъл
лекомислено стопява те.

Как се стича, мокро, рамото,
скута, скулите префинени.
Докато остане само тя –
малка локва парафинена.

И с печата си от восък
запечата, без значения,
всички бъдещи посоки,
всички бивши изречения.

* * *

Двойната ни самота бе непосилен казус!...
Завръщаш се при стадото. /Инстинктът стаден!/
Сега се чувствам – точно както казват
криминолозите във любовта – ограбен.

Остава само в мрака да светлее –
от времето, полирана до бяло –
плътта, ламперията на нездравото ми тяло,
и спомените, отпечатъци от пръсти върху нея.




* * *

Стъпвай в моите стъпки, виж колко дълбок
е снегът – ще натрупа и още.
Стъпвай в моите стъпки. Щом няма какво,
ходилата поне да са общи.

Ще замръзне пътеката. Наште следи –
вкаменелости – тук ще останат.
Всяка стъпка ще пази по къс от „преди”.
И снегът има право на памет.

А в студените нощи звезди ще лежат
във следите на стъпките-белези.
И ще бъде пътеката малка лъжа,
че един, а не двама вървели са.