ЗЕЛЕНО
Генка Петрова е родена е на 4 ноември 1952 г. в гр. Добрич. Завършила е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на 9 поетични книги. Ръководител на литературните клубове „Николай Хайтов” и „Петя Дубарова” в Добрич. Член на Славянска литературна и артистична академия.
Съставител и редактор е на първия литературен сборник в памет на Н. Хайтов – „Пътека за утре. Добруджанци за Н. Хайтов” – 2003 г. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град. Талантливата българска поетеса през тази година има юбилей. Нека и пожелаем много радости и нови поетични замъци за нас читателите.
ЗИМНО МОРЕ
Опашата лъжа е морето,
което тъгува през зимата.
Черна приказка като тази за старата мащеха
по брега на морето скита нощем.
Какво ли не стори морето за нея,
разсъблече я, усмихна ѝ слънцето,
шестстотин хиляди километра ѝ гря на отиване
и шестстотин назад ѝ се врича;
обеща ѝ най-дългото изречение
за безсмъртната млада царкиня,
във иличе на бялата риза на момък,
на зимните дънки във капсата
изписала знакове тайни
и утрешни знакове за любов,
за златни води и ковчеже със златни бои
за художника,
който утре любов ще рисува на брега на морето,
и слънца със усмивка от
шестстотин хиляди километра море до нея,
единствена.
Опашата лъжа е морето,
което тъгува през зимата.
Морето през зимата е поет,
който рине снега от думите, навалели
от приказка побеляла
за момиче, иличе и капса на дънки –
знакове за безкрайност в словесна задача,
знакове за любов през зимата.
Морето през зимата е художник на далечни слънца,
на вълни посребрени, във чашата вино кипнали.
Морето през зимата е билет за концерт
на Ал Бано, Азнавур и Бочели.
Не е лъжа всичко казано за морето
през зимата.
ТЪГА ПО РАВЕЛ
Когато го мисля,
улиците на Париж прииждат любопитно,
разлистват дърветата на Шанз Елизе,
слънцето над Монмартър изтегля лъка
на хиляда цигулки Stradivarius
и въздухът диша музика,
шансоните на Един Пиаф
теглят въздуха над Сена,
платноходките обръщат платна
към четките на художниците,
четките рисуват вятъра и дъжда по тях,
който сълзи в шансоните на Париж,
Париж разказва с носово „р“
последната си любов,
Париж скандализира Париж
с най-успешния филм на Бертолучи,
когато дишам Париж и не мога без него,
си измислям либрето за Болеро на Равел,
а Равел ми се усмихва съучастнически
на по-малко от стотина години
далече от любовта ми.
Какво са стотина години за едно начало.
ФЕЙСБУК-ИСТОРИЯ 1
На Ивайло Балабанов
Неговите удивителни
режисират добрата половина на света.
Светът се подрежда
под възторзите на душата му.
Тя е торнадо
срещу бронираните мълчания
на дясната половина.
Тя ги разбива
с ляво око, с ляв пръст, с ляво крило,
на живота си с лявата половина.
Метнал бяло платно
върху купчинката остатъчност на дясната,
светът расте ли, расте
в графиката на петте удивителни.
Направо си е късмет
да ти се случат на Стената!
Начало и гвоздей на деня ти.
ФЕЙСБУК-ИСТОРИЯ 2
На Виолета Воева
и нейните Разлистени думи
Те се катерят по покривите,
по комините,
в опушените зимни мълчания на небето
влизат.
Те дочакват придошлата зелена вода,
Те се гмуркат, зеленооки и млади след нея,
и дописват
стародавните птичи анали
за щъркелици, гнезда и време за щъркели
в разлистени думи.
ЗЕЛЕНО
„Зеленото дава сила,
синьото обещава”…
Н.Хайтов – „Халища”
Все по това време е пролет.
Тогава нахлуват зелени нощи,
зелени пътеки, зелени треви.
Тогава прозорецът си спомня
езика на тревите,
тревите нахлуват на юнашко доверие
от върха на вълните, от ръба на синьото,
от голите му зимни обещания
за вълшебната планина, за зелената планина.
Сила е зеленото,
със плещи на Атлас повдига земята,
земята не знае силата си,
развива знамето на хайдушка песен
и тя се ветрее в душата на леса.
Зелени са мислите на пролетта тогава.
Все по това време е пролет,
когато крехко си мисля,
че пътят е мой и ме вика,
зелен и силен.
ЗА ЖИВОТА МЪЛЧАНИЕ
„ …толкова много мъже, а нито един войвода.”
Елка Няголова
Стройно си, мълчание,
еталон на всички времена,
на всеки род, пол, и възраст.
Вита е снагата ти –
манекен на свитата твои сподвижници
от висшата лига на меланхолиците,
от тази на „толкова много мъже,
а нито един войвода”.
С голям корен излезе, мълчание,
не те изтръгват тежки думи, бели думи,
пролетни – вързани, развързани,
думи с повод и без повод,
яхнали бели атове, червени – все тая.
Вярно на допотопния си мазохизъм,
напук на себе си, на думите и апостроф на действията,
мълчиш, че мълчиш.
Как ли пък траеш на такива гръмки децибели,
мълчание,
разцепи стените, таваните,
изкачи покривите на лятото,
прегази дъждовете на есента,
пързалката остарели листа те понесе
в суматохата – тъжен празник на млада палитра,
колко пъти се пребоядиса,
керемидено си вече, мълчание, от мълчание,
проектирано слънцестоене върху раменете ти грее,
гривата ти – ат че ат,
зад решетките – шумни полета, елисейски,
на древни ездачи, на дюдюканията на вятъра
и хълми от хъс, да прескочиш
бариерата на дългото бягане със препятствия,
на страха – уморените коне ги убиват, нали,
и с финеса на слънчев отскок да пресечеш финала,
победител в разядката,
похитител във същността
и победен в същината си,
дълго, мъчително, многозначително мълчание,
Живот!
Колко е да свърна на другия ти тротоар,
но инати се идеята с дясното рамо напред –
къде срещу движението на аутобаните,
на самозваните,
точно вдясно, успоредно на
възпитанието за правилата на уличното движение,
на извечното вавилонско стълпотворение…
Знам, ще те срещна един ден различно,
/ще те срещна ли!/,
разлистило първите признаци на другия живот-
откровение,
претопено във мелницата за многознайници,
мълчание.
Премерени думи те чакат на изгрев престрашаването,
в дълбокото дишане, втората чакра на малкия живот,
на големия, пълен с очакване!
Съставител и редактор е на първия литературен сборник в памет на Н. Хайтов – „Пътека за утре. Добруджанци за Н. Хайтов” – 2003 г. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град. Талантливата българска поетеса през тази година има юбилей. Нека и пожелаем много радости и нови поетични замъци за нас читателите.
ЗИМНО МОРЕ
Опашата лъжа е морето,
което тъгува през зимата.
Черна приказка като тази за старата мащеха
по брега на морето скита нощем.
Какво ли не стори морето за нея,
разсъблече я, усмихна ѝ слънцето,
шестстотин хиляди километра ѝ гря на отиване
и шестстотин назад ѝ се врича;
обеща ѝ най-дългото изречение
за безсмъртната млада царкиня,
във иличе на бялата риза на момък,
на зимните дънки във капсата
изписала знакове тайни
и утрешни знакове за любов,
за златни води и ковчеже със златни бои
за художника,
който утре любов ще рисува на брега на морето,
и слънца със усмивка от
шестстотин хиляди километра море до нея,
единствена.
Опашата лъжа е морето,
което тъгува през зимата.
Морето през зимата е поет,
който рине снега от думите, навалели
от приказка побеляла
за момиче, иличе и капса на дънки –
знакове за безкрайност в словесна задача,
знакове за любов през зимата.
Морето през зимата е художник на далечни слънца,
на вълни посребрени, във чашата вино кипнали.
Морето през зимата е билет за концерт
на Ал Бано, Азнавур и Бочели.
Не е лъжа всичко казано за морето
през зимата.
ТЪГА ПО РАВЕЛ
Когато го мисля,
улиците на Париж прииждат любопитно,
разлистват дърветата на Шанз Елизе,
слънцето над Монмартър изтегля лъка
на хиляда цигулки Stradivarius
и въздухът диша музика,
шансоните на Един Пиаф
теглят въздуха над Сена,
платноходките обръщат платна
към четките на художниците,
четките рисуват вятъра и дъжда по тях,
който сълзи в шансоните на Париж,
Париж разказва с носово „р“
последната си любов,
Париж скандализира Париж
с най-успешния филм на Бертолучи,
когато дишам Париж и не мога без него,
си измислям либрето за Болеро на Равел,
а Равел ми се усмихва съучастнически
на по-малко от стотина години
далече от любовта ми.
Какво са стотина години за едно начало.
ФЕЙСБУК-ИСТОРИЯ 1
На Ивайло Балабанов
Неговите удивителни
режисират добрата половина на света.
Светът се подрежда
под възторзите на душата му.
Тя е торнадо
срещу бронираните мълчания
на дясната половина.
Тя ги разбива
с ляво око, с ляв пръст, с ляво крило,
на живота си с лявата половина.
Метнал бяло платно
върху купчинката остатъчност на дясната,
светът расте ли, расте
в графиката на петте удивителни.
Направо си е късмет
да ти се случат на Стената!
Начало и гвоздей на деня ти.
ФЕЙСБУК-ИСТОРИЯ 2
На Виолета Воева
и нейните Разлистени думи
Те се катерят по покривите,
по комините,
в опушените зимни мълчания на небето
влизат.
Те дочакват придошлата зелена вода,
Те се гмуркат, зеленооки и млади след нея,
и дописват
стародавните птичи анали
за щъркелици, гнезда и време за щъркели
в разлистени думи.
ЗЕЛЕНО
„Зеленото дава сила,
синьото обещава”…
Н.Хайтов – „Халища”
Все по това време е пролет.
Тогава нахлуват зелени нощи,
зелени пътеки, зелени треви.
Тогава прозорецът си спомня
езика на тревите,
тревите нахлуват на юнашко доверие
от върха на вълните, от ръба на синьото,
от голите му зимни обещания
за вълшебната планина, за зелената планина.
Сила е зеленото,
със плещи на Атлас повдига земята,
земята не знае силата си,
развива знамето на хайдушка песен
и тя се ветрее в душата на леса.
Зелени са мислите на пролетта тогава.
Все по това време е пролет,
когато крехко си мисля,
че пътят е мой и ме вика,
зелен и силен.
ЗА ЖИВОТА МЪЛЧАНИЕ
„ …толкова много мъже, а нито един войвода.”
Елка Няголова
Стройно си, мълчание,
еталон на всички времена,
на всеки род, пол, и възраст.
Вита е снагата ти –
манекен на свитата твои сподвижници
от висшата лига на меланхолиците,
от тази на „толкова много мъже,
а нито един войвода”.
С голям корен излезе, мълчание,
не те изтръгват тежки думи, бели думи,
пролетни – вързани, развързани,
думи с повод и без повод,
яхнали бели атове, червени – все тая.
Вярно на допотопния си мазохизъм,
напук на себе си, на думите и апостроф на действията,
мълчиш, че мълчиш.
Как ли пък траеш на такива гръмки децибели,
мълчание,
разцепи стените, таваните,
изкачи покривите на лятото,
прегази дъждовете на есента,
пързалката остарели листа те понесе
в суматохата – тъжен празник на млада палитра,
колко пъти се пребоядиса,
керемидено си вече, мълчание, от мълчание,
проектирано слънцестоене върху раменете ти грее,
гривата ти – ат че ат,
зад решетките – шумни полета, елисейски,
на древни ездачи, на дюдюканията на вятъра
и хълми от хъс, да прескочиш
бариерата на дългото бягане със препятствия,
на страха – уморените коне ги убиват, нали,
и с финеса на слънчев отскок да пресечеш финала,
победител в разядката,
похитител във същността
и победен в същината си,
дълго, мъчително, многозначително мълчание,
Живот!
Колко е да свърна на другия ти тротоар,
но инати се идеята с дясното рамо напред –
къде срещу движението на аутобаните,
на самозваните,
точно вдясно, успоредно на
възпитанието за правилата на уличното движение,
на извечното вавилонско стълпотворение…
Знам, ще те срещна един ден различно,
/ще те срещна ли!/,
разлистило първите признаци на другия живот-
откровение,
претопено във мелницата за многознайници,
мълчание.
Премерени думи те чакат на изгрев престрашаването,
в дълбокото дишане, втората чакра на малкия живот,
на големия, пълен с очакване!
