ПО ПЪТЕКИТЕ НА ЦВЕТОВЕТЕ
САШО СЕРАФИМОВ
Баш редактор. Отговаря за избора.
Роден е на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършил е Социална педагогика. Работил е като секретар на Читалище "Й. Йовков". Има шест стихосбирки. Член на Съюза на българските писатели. Превеждан е на украински, френски, немски, словашки. Председател на Сдружението на писателите в Добрич
Последни 2 статии от САШО СЕРАФИМОВ
Сашо Серафимов
Седми Национален пленер по живопис „Арт пътеки” Шабла'2012
На 14 май за седми пореден път Община Шабла и вила „Артея” събраха известни художници от страната на десетдневен пленер. Инициативата за този живописен форум е на художника Коста Костов и е добра реклама за най-северния ни черноморски град. Тук творците се вдъхновяват от красивата природа на Дуранкулашкото езеро и археологическите разкопки около него, от големия остров с енеолитната селищна могила, рибарските пристани, в Шабла е най-старият морски фар на Балканския полуостров. В пленера участваха художниците Деля Чаушева и Миглена Александрова от София, Мария Зафиркова и Димитър Трайчев от Варна, Мариана Маринова от Хасково и Пламен Монев от Белослав.
Нарисуваните творби попълниха фонда на Художествената галерия в гр. Шабла както и частни колекции на меценати на съвременното изобразително изкуство.
/Слово произнесено при откриването на изложбата/
УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА!
Уважаеми приятели, намираме се в залата на току-що наредената изложба на участниците в Седмия национален пленер по живопис „Арт-пътеки“, пролет Шабла‘ 2012. Все още картините дишат чрез своите създатели, ухаят на техните души, носят в себе си раните от невидимия двубой с реалното и отварят очите си за нас, зрителите. Защото не само ние се взираме в тях, те също са отправили своите тайнствени далекогледи и проникват през прозрачния въздух в нас. Опитват се да разрушат за миг нашите социални връзки, искат за малко да ни отвържат от реалния свят и да ни разведат по пътеките на ирационалното, на недействителното, в света на въображението. А там болките и радостите, чувствата и усещанията са като вълните на морето, като вятъра, който се крие сред дърветата и притичва насам-натам, напомняйки за себе си само по шума. Отварят се врати, хлопка на глухарче, премине крава през пейзажа или „Ангел вадещ русалка от морето”. Така е кръстила една от картините си художничката Миглена Александрова. Афористично и усмихнато, темата се предава и в другата картина „Русалка прави фокуси”. Ненатрапчиво, но леко посолено от морския бриз, възприятието може да повдигне вежди и да се огледа или да кривне поглед встрани. Но, разбира се, играта на нещотърсачество е забавна и зрителят всеопрощаващо се усмихва. Защото лятото няма врати и прозорци, незабелязано се влиза в него, както четеш, като вървиш, както се ровиш в душата си и току си пристигнал една „Майска вечер в Артея” – Синя вечер, три силуета в лодка, вмъкнати в една умерена тревога, примесена с романтика, и сипната отгоре мека топлина. Мариана Маринова фриволно е поела риска да събере няколко вечери, за да насити картината с очакването, че всичко това трябва отново да се случи. Сюжета е една драскотина срещу забравата. По същия начин с любовен романтизъм или с романтична любов е направена картината „Езерото” – зелена тишина, току що родена музика, която вече трепти по огледалото на езерото.
Необяснима работа са предметите на изкуството – възприятието от тях пада в душите ни като дъжда, огрява тъмните места там като слънцето или носи сянката на съмнението. В студения отглас на композицията можеш да откриеш нови посоки към света, в които математиката, физиката, поезията са само синоними на стичащите се през нас провокации. Необяснимо, но свежо, остро преминават през мен картините на Деля Чаушева „Посоки” и Обект”. Като писък на птица, като внезапно откровение, като току-що завърнал се от смъртта, като скенер, усещаш цветовете и линиите, показаните и липсващи пространства в тези две творби.
Всеки от нас си има свое тълкуване за нещата, затова не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, не можеш да влезеш в две времена едновременно, макар че човек е склонен да сипва по малко време тук и там, за ориентири. Да не би да се загуби сред вещите. За ключове към внезапни врати и към вещите ми е думата – за липсващия оживял свят на Димитър Трайчев в двете му картини „Каваците, които вече ги няма” и „Мостът”. Не е ли мостът един старец, който цял живот е служил на вечното време, пренасяйки човешката суета, глъч, жажда за живот през морето, стоял е на пост, свързвал е двата огромни цвята – синия и кафявия. Затова и художникът го рисува с такава благородна осанка. В цветовете се усеща гордата мелодия не само на самотника, но и на аристократа.
Близка по съдържание, но отдалечена по творческо приключение е картината на Мария Зафиркова „Пламъци в зелено” с „Каваците, които ги няма“ на Димитър Трайчев, но може би по-физиономична за търсенията на художничката е картината „Към хоризонта”. Тя ми напомня един стих на Веселин Ханчев „За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе, открий отново и пресътвори…”. Точно преоткриването на нещата, своеволието да бъдеш себе си в тях, винаги ме е привличало в картините на Мария Зафиркова и тук тя е намерила своя свят в който да постави сградата /варницата/, със свои средства и отношение.
Когато търсиш да облечеш някаква идея с думи, или с цвят или с ноти, ти често прибягваш към метода на длетото, отделяш само ненужното. Но то често става с безброй почуквания, а понякога само с едно-две. Зависи как си посегнал към невидимото и какво си отмъкнал от там. Признавам си, че очаквах от Пламен Монев фойерверки от красота на цветове, защото преди това бях гледал негови творби в интернет. Той обаче с „Виа понтика – глътка вино от лятото” ме изненада с повече романтика и поетични послания, с една мъдра приказливост за нещата от живота.
Морето и брегът са навлезли дълбоко в творчеството на Коста Костов. На границата между земята и водата живота има най-живописни проявление. Там понякога можеш да откриеш кристално поетични, феерични послания, друг път притчови сказания за живота, често се среща и оня романтичен дух, който руши социалните ограничения, защото морето няма магистрали, няма ВИП пътеки и дворци. В картините „Лунна нощ”, „Красивото цвете”, „Краят на лятото”, „Бяла светлина”, типично балканското усещане за трагизъм и самота се омекотява с цветовете, които звучат като музикална предкласика.
Уважаеми дами и господа, приятели!
Една сутрин се събудих с усещането, че съм плувал в река, на която и двата бряга са от едната страна. Тогава си казах, значи съм бил в магическото пространство на изкуството. Защото само там можеш да излезеш от времето, както актьорът от ролята и да се върнеш. Нещо такова правим ние с вас в момента, потопявайки се в картините на Миглена Александрова, Мариана Маринова, Деля Чаушева, Димитър Трайчев, Мария Зафиркова, Пламен Монев и Коста Костов. Като завиждам на щастливците, които ще притежават картини на тези художници, аз откривам изложбата от Седмия национален пленер по живопис „Арт пътеки" Шабла'2012. Да ви е честита!
Седми Национален пленер по живопис „Арт пътеки” Шабла'2012
На 14 май за седми пореден път Община Шабла и вила „Артея” събраха известни художници от страната на десетдневен пленер. Инициативата за този живописен форум е на художника Коста Костов и е добра реклама за най-северния ни черноморски град. Тук творците се вдъхновяват от красивата природа на Дуранкулашкото езеро и археологическите разкопки около него, от големия остров с енеолитната селищна могила, рибарските пристани, в Шабла е най-старият морски фар на Балканския полуостров. В пленера участваха художниците Деля Чаушева и Миглена Александрова от София, Мария Зафиркова и Димитър Трайчев от Варна, Мариана Маринова от Хасково и Пламен Монев от Белослав.
Нарисуваните творби попълниха фонда на Художествената галерия в гр. Шабла както и частни колекции на меценати на съвременното изобразително изкуство.
/Слово произнесено при откриването на изложбата/
УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА!
Уважаеми приятели, намираме се в залата на току-що наредената изложба на участниците в Седмия национален пленер по живопис „Арт-пътеки“, пролет Шабла‘ 2012. Все още картините дишат чрез своите създатели, ухаят на техните души, носят в себе си раните от невидимия двубой с реалното и отварят очите си за нас, зрителите. Защото не само ние се взираме в тях, те също са отправили своите тайнствени далекогледи и проникват през прозрачния въздух в нас. Опитват се да разрушат за миг нашите социални връзки, искат за малко да ни отвържат от реалния свят и да ни разведат по пътеките на ирационалното, на недействителното, в света на въображението. А там болките и радостите, чувствата и усещанията са като вълните на морето, като вятъра, който се крие сред дърветата и притичва насам-натам, напомняйки за себе си само по шума. Отварят се врати, хлопка на глухарче, премине крава през пейзажа или „Ангел вадещ русалка от морето”. Така е кръстила една от картините си художничката Миглена Александрова. Афористично и усмихнато, темата се предава и в другата картина „Русалка прави фокуси”. Ненатрапчиво, но леко посолено от морския бриз, възприятието може да повдигне вежди и да се огледа или да кривне поглед встрани. Но, разбира се, играта на нещотърсачество е забавна и зрителят всеопрощаващо се усмихва. Защото лятото няма врати и прозорци, незабелязано се влиза в него, както четеш, като вървиш, както се ровиш в душата си и току си пристигнал една „Майска вечер в Артея” – Синя вечер, три силуета в лодка, вмъкнати в една умерена тревога, примесена с романтика, и сипната отгоре мека топлина. Мариана Маринова фриволно е поела риска да събере няколко вечери, за да насити картината с очакването, че всичко това трябва отново да се случи. Сюжета е една драскотина срещу забравата. По същия начин с любовен романтизъм или с романтична любов е направена картината „Езерото” – зелена тишина, току що родена музика, която вече трепти по огледалото на езерото.
Необяснима работа са предметите на изкуството – възприятието от тях пада в душите ни като дъжда, огрява тъмните места там като слънцето или носи сянката на съмнението. В студения отглас на композицията можеш да откриеш нови посоки към света, в които математиката, физиката, поезията са само синоними на стичащите се през нас провокации. Необяснимо, но свежо, остро преминават през мен картините на Деля Чаушева „Посоки” и Обект”. Като писък на птица, като внезапно откровение, като току-що завърнал се от смъртта, като скенер, усещаш цветовете и линиите, показаните и липсващи пространства в тези две творби.
Всеки от нас си има свое тълкуване за нещата, затова не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, не можеш да влезеш в две времена едновременно, макар че човек е склонен да сипва по малко време тук и там, за ориентири. Да не би да се загуби сред вещите. За ключове към внезапни врати и към вещите ми е думата – за липсващия оживял свят на Димитър Трайчев в двете му картини „Каваците, които вече ги няма” и „Мостът”. Не е ли мостът един старец, който цял живот е служил на вечното време, пренасяйки човешката суета, глъч, жажда за живот през морето, стоял е на пост, свързвал е двата огромни цвята – синия и кафявия. Затова и художникът го рисува с такава благородна осанка. В цветовете се усеща гордата мелодия не само на самотника, но и на аристократа.
Близка по съдържание, но отдалечена по творческо приключение е картината на Мария Зафиркова „Пламъци в зелено” с „Каваците, които ги няма“ на Димитър Трайчев, но може би по-физиономична за търсенията на художничката е картината „Към хоризонта”. Тя ми напомня един стих на Веселин Ханчев „За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе, открий отново и пресътвори…”. Точно преоткриването на нещата, своеволието да бъдеш себе си в тях, винаги ме е привличало в картините на Мария Зафиркова и тук тя е намерила своя свят в който да постави сградата /варницата/, със свои средства и отношение.
Когато търсиш да облечеш някаква идея с думи, или с цвят или с ноти, ти често прибягваш към метода на длетото, отделяш само ненужното. Но то често става с безброй почуквания, а понякога само с едно-две. Зависи как си посегнал към невидимото и какво си отмъкнал от там. Признавам си, че очаквах от Пламен Монев фойерверки от красота на цветове, защото преди това бях гледал негови творби в интернет. Той обаче с „Виа понтика – глътка вино от лятото” ме изненада с повече романтика и поетични послания, с една мъдра приказливост за нещата от живота.
Морето и брегът са навлезли дълбоко в творчеството на Коста Костов. На границата между земята и водата живота има най-живописни проявление. Там понякога можеш да откриеш кристално поетични, феерични послания, друг път притчови сказания за живота, често се среща и оня романтичен дух, който руши социалните ограничения, защото морето няма магистрали, няма ВИП пътеки и дворци. В картините „Лунна нощ”, „Красивото цвете”, „Краят на лятото”, „Бяла светлина”, типично балканското усещане за трагизъм и самота се омекотява с цветовете, които звучат като музикална предкласика.
Уважаеми дами и господа, приятели!
Една сутрин се събудих с усещането, че съм плувал в река, на която и двата бряга са от едната страна. Тогава си казах, значи съм бил в магическото пространство на изкуството. Защото само там можеш да излезеш от времето, както актьорът от ролята и да се върнеш. Нещо такова правим ние с вас в момента, потопявайки се в картините на Миглена Александрова, Мариана Маринова, Деля Чаушева, Димитър Трайчев, Мария Зафиркова, Пламен Монев и Коста Костов. Като завиждам на щастливците, които ще притежават картини на тези художници, аз откривам изложбата от Седмия национален пленер по живопис „Арт пътеки" Шабла'2012. Да ви е честита!
