Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МУЗИКАТА НА ТИШИНАТА"

МУЗИКАТА НА ТИШИНАТА

Кремена Желязкова


Момчето седна задъхано на своята дървена пейка, сякаш захвърлена между дърветата в края на градския парк. Пейката беше малко изкривена, може да се каже дори изпоначупена с тези две-три изкъртени летви по нея – само на няколко крачки по-нататък имаше друга, по-хубава, но момчето сядаше винаги на тази. Може би от съжаление – всички я избягваха и беше винаги свободна. Всяка сутрин след изморителния крос сядаше тук, почиваше си в обятията на изумителната утринна тишина на дърветата и слушаше музика – отнякъде, може би от отсрещната кооперация някой свиреше на цигулка. Не разбираше от музика, но това, което чуваше, не се нуждаеше от разбиране. Толкова красота, толкова нежност имаше в тази мелодия! То слушаше унесено и се опитваше да си представи кой беше изпълнителят. И винаги го виждаше като девойка, висока, с бяло, леко издължено лице, с едва доловими бръчки по високото, открито чело. Виждаше и очите ѝ – тъмни, дълбоки и непременно тъжни. Представяше си и косата, сравнително дълга, тъмно кестенява, може би леко чуплива, но изпъната и вързана отзад на здрава опашка.
Болката в лявото коляно пак се обади и момчето вече реши да прекрати бягането, когато изведнъж усети, че нещо му липсва. Не, тази липса не беше негова собственост, затова се огледа учудено и се заслуша в тишината. Но това не беше неговата тишина, сега тя беше сива, безизразна и съвършено празна…
Тогава видя тичащото момиче. Докато то приближаваше към него, момчето си помисли, че познава отнякъде това лице. В това време момичето наближи, кимна, избърборвайки нещо като „Здравейте!”, седна на по-хубавата пейка срещу него и без повече да му обръща внимание, започна енергично да разтрива лявото си коляно. Дългите й, тъмно кестеняви коси падаха свободно надолу и закриваха лицето й.
— Здравейте! – той също започна да разтрива болния си крак, макар, че това не беше необходимо, болката беше някъде отвътре, ту остра до нетърпимост, ту тъпа до заглъхване – Боли ли ви?
Момичето не отговори, сякаш изобщо не го чу.
Момчето вдигна рамене, махна неопределено с ръка и се изправи. Усети хапливата студенина на есенната утрин и затвори ципа на горнището си. После потропа с левия си крак, както правят контузилите се спортисти, смотолеви едно „Чао” и бавно тръгна към изхода на парка.
— Възпитаните хора казват поне „довиждане” – гласът на момичето го спря и той се обърна. Момичето вече се беше изправило и чак сега можеше да забележи високата му, стройна фигура, облечена в елегантно спортно яке. Леко чупливите му коси сега лежаха свободно по тесните рамене, а небрежен кичур отпред почти закриваше иначе високото бяло чело.
— Но аз отговорих на поздрава, после попитах дали ви боли коляното. Вие не ми отговорихте и си помислих, че не ви е интересна моята компания, казах ви „Чао” и си тръгнах.
По бялото лице на момичето премина сянка, а по челото му, доколкото можеше да се види от падналия кичур, се появиха бръчки.
— Така ли? Извинявайте! Просто не съм ви чула – чак сега момчето забеляза, че тя го гледаше доста напрегнато и погледът ѝ сякаш се беше забил точно в устните му. Не знаеше какво да прави.
— Искате ли да се запознаем? – каза момчето и тръгна към по-хубавата пейка.
— Но нали вече се познаваме.
— Така ли? Извинете ме, но аз нямам такива спомени, не се сещам дори за името ви.
— Нима хората не могат да се познават, дори да са приятели, дори даже да се обичат, без да си знаят имената.
Момчето я гледаше объркано.
Няколко градски гълъба долетяха и кацнаха на алеята близо до тях. Започнаха да кълват задължителните, но незабележими трохички, а един едър, лъскав черен мъжкар усилено ухажваше нежна сиво-бяла гълъбица.
Момичето погледна към гълъбите. После отново погледна момчето все с този напрегнат поглед, съсредоточил се в устните му.
— Виждате ли ги? Нима те си имат имена? А си общуват, познават се, заедно се хранят, обичат се, правят поколения. А си нямат имена.
— Но все пак, ние сме хора, имаме си имена. Как да се обърна към вас, като не ви зная името.
Момичето се усмихна тъжно и като продължаваше да го гледа напрегнато, каза:
— А сега как общувате с мен? Ето, разговаряме двамата и това, че не си знаем имената, не ни пречи, нали? – момичето пак погледна към гълъбите и после забърка в джобовете на якето си – Знаете ли, тук някъде имах малко солети. А, ето ги.
То извади няколко пръчки и като ги натроши в продълговатите си шепи, ги хвърли към гълъбите. Отначало красивите птици подскочиха уплашено от замаха на ръката, но после смело приближиха и започнаха да кълват.
Болката в коляното на момчето отново напомни за себе си, то потропа пак с крак и запита:
— Искате ли да поседнем? – момичето не реагира, то внимателно гледаше боричкането на птиците – Коляното ми нещо…
— Май имате проблем с краката си. Ако не бързате, да поседнем. Моето коляно също не е в ред.
И отново същият поглед. Момчето наистина не знаеше какво става. Двамата седнаха на пейката, на тази, по-хубавата и замълчаха. Гледаха гълъбите и всеки се усмихваше по своему.
— Знаете ли – момичето първо наруши краткотрайната тишина, като отново погледна по същия начин момчето – имам сериозен проблем със слуха. Глуха съм по рождение. Седемдесет и шест процента…
Сега беше ред на момчето да я погледне съсредоточено.
— Сериозно ли? Значи затова не ме чухте на няколко пъти. И затова ме гледате така… странно.
— Да, само по устните ви разбирам, особено ако ми говорите тихо, искам да кажа… нормално. Само че, когато гледам настрани, не чувам. Това е! … Сега да си вървим, стана доста хладно.
Тя се изправи, сви се в якето си и погледна към момчето.
— Чакайте! – момчето също се изправи. После посегна внимателно към лицето ѝ и още по-внимателно повдигна падналия над очите ѝ кичур. Сега вече съвсем ясно видя очите ѝ – тъмни, дълбоки и непременно тъжни. Видя и леките, едва доловими бръчки по бялото чело.
Двамата се гледаха в очите и момчето изведнъж усети, че онова, което му липсваше, преди да дойде момичето, беше музиката.
— Само като свирите ли си връзвате косата на опашка? Защото Вие свирите на цигулка, нали? И живеете в отсрещната кооперация!
— Но откъде знаете? Аз…, аз наистина… Много ли силно се чува…?
— Не, не. Нямате представа колко е хубаво.
Момчето внимателно прихвана ръката на момичето. Нежните тънки пръсти отначало се свиха протестиращо в юмрук, но това трая само миг, колкото да усетят топлината на хладните му пръсти, после потрепнаха още веднъж и тихо се сгушиха в едрата момчешка длан Продължаваха да се гледат в очите, а от клоните на дърветата отново се изсипа музика.
Този път свиреше тишината.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево