Драгомил Георгиев


Някога в есето си за митотвореца на „Вечери в Антимовския хан” големият разказвач на миграционните процеси Васил Попов създаде метафоричния образ за „бялата страна”, в която хората, животните, Богът и природата са в една висша хармония на доброденствието. По тази пътека на духовното и идеалистичното след големи певци на Добруджа и равнината, на българщината Йовков, Дора Габе и Елисавета Багряна, Ивайло Петров пристъпи преди години Елка Няголова и тя остана вярна на високите критерии за естетическото, доброто и „любовта между хората.” Тя създаде своя вселена от образи и съдби, от емоции и чувства, от видения и мечтания, но и от живеене в света и обществото. През годините поетесата допълни и обогати поведенческия модел на съвременната българска интелигенция като мислене, достойнство, дела и отговорности. Това е постмодерният комуникативен човек от европейски тип, който работи по амбициозни и грандиозни проекти като Славянската литературна и артистична академия , директор е за Балканите на Международната асоциация на писателите и публицистите. Елка Няголова е още издател на списанието за литература, изкуство и общество „Знаци”, автор е на осемнадесет книги и стихосбирки, преводач, невероятен приятел и е пословична с помощта си към много приятели и творци с добрата дума, с взискателността и вярата, с които обагря всяка среща и общуване.

РОДНОТО ОГНИЩЕ

Исках да послушам разказа на Ели за семейната среда, тя е сладкодумец от големите български традиции. Винаги съм се впечатлявал от добротата и усмивката ѝ през годините, която не е като на германците или японците в резултат на стотици домашни упражнения под строгия поглед на майката, а е по славянски блажено това, което обичаме да наричаме божия целувка на обичаната от Него. Открих корените на благостта, а тя е в семейния сговор, в патриархалната доброта. Едната баба Ненка Златева, от страната на майката, е родственица на Ловчо Стоянов, големия приятел и прототип на много бъдещи герои на добруджанския учител Йовков. Деспина Йовкова след срещите си с Цанка Лазарова винаги гостува при баба й. Двете в уюта на добруджанската къща с мириса на канела и дамски ликьор, с магията на градинските цветя чрез сладкия разговор със сочните като кайсии думи, са в света на спомените. Отново и отново приятелките потеглят след „песента на колелетата” към селцата и хората около „чифлика край границата.”
Следват топлите думи на Ели за баща ѝ Нягол, който е по професия счетоводител, но неговата светая светих са книгите, обсъждането им в откровени разговори с дъщерята. На него тя споделя първите си трепети и изпитания, емоции и чувства. Майка ѝ е невероятен разказвач и артист по душа, която и днес обича да се превъплъщава в приказните герои пред новия и прехласнат слушател, правнукът ѝ Йоан. Героинята на дядо Славейков с обич и нега говори пред везира за „ онзи бащин дом” с „моята мала градинка”... Такава е и Елка – еднокатната къща по улица „Захари Стоянов” в Добрич – за поетесата тя е като светиня по дух и атмосфера. По детски ли, по женски ли, Ели и сега (на крилете на магическото) с обич разказва за приятелите от младата творческа интелигенция в провинциалния град, която до късни доби на сладка приказка и студена бира чете своите последни стихове и първи опити върху белия лист. Тук са чести гости Йордан Кръчмаров, Георги Давидов, Александър Белчев, Сашо Серафимов, Камелия Кондова (тя има „свое” одеало в розовата къща), Красен Русев, Радослав Котларски, Ирина Янкова, Петранка Божкова, Иван Атанасов... Ех, „години години”, но не „усилни” и „тежки”, а младежки, време на идеалистични пориви и красиви мечти за поетически светове и метафорични видения, на музика и танци, светло време, когато „рокендролът беше млад". Тази „розова къща,” която някога строи дядо ѝ Георги, е с нов дух, тя е сборището на сърдечното и безбариерно общуване на „народната младеж”, на невероятни планове и на първите публикации в централния и местния печат, на сладките хонорари, които се превръщат в поводи за фиести.
Като в атмосферата на обичаните „българи от старо време” /Любен Каравелов/, под кичестите асми, в големия двор с близо тридесет корена божури и много други цветя, обича да се захласва детето, бъдещата поетеса, която ще пренесе дъха, ароматите и магията на дома в много от стиховете и откровенията, в богатството от текстове през времето.


СИНЯТА ТЕТРАДКА

Нека да тръгнем по стъпките на първолачето Ели, да я съпроводим чрез въображението си в първия ѝ учебен ден, в двора на любимото училище „Стефан Караджа.” Денят е хладен предесенен, на първите слани и застудявания. Като в разказите на Елин Пелин и Ивайло Петров, децата са се свили като лястовичета в новото гнездо. Тогава учителката Здравка Ставрева майчински загръща раменцата на малкото русокосо дете с големите панделки и някогашната мъжка гимназия на баща ѝ се превръща в светилище на любовта, на топлите очи на светицата, която ти протяга ръка, за да влезеш през ангелските порти. През годините ще изминава всеки ден бавно, стъпка по стъпка, пътя от незнанието към знанието. С ореола на мадоните на Леонардо са учителката ѝ по история Янка Стоянова и по български език – Кръстинка Иванова, а по-късно – и Събка Йорданова. Много обич и доверие, но строгостта на системата на Макаренко има в това поколение народни учители, ваятели на младите тела и души.
Няма сила, която да изтрие единицата в часа по български език и литература... Задачата е да се напише съчинение по главата „Бурята” от „Под игото” на Иван Вазов. Всяко дете се вглъбява в себе си. Нещо светло пронизва или разсича мозъчето на детето и Елито реди в средата на тетрадката дума след дума, но в друга тоналност. На листа със задачата няма нищо. След две седмици на терзания учителката е поставила последна за обсъждане тази тетрадка, с липсващото съчинение и с една голяма единица, която е на цялата страница. Приятелката на Елка по чин обаче издига гласче и казва, че съученичката ѝ е писала през цялото време! Едва тогава учителката отваря и вижда в средата плахия текст на „първите стъпки.” И изживява своята справедлива професионална радост и гордост! Животът е низ от такива парадокси на „адвокатски и учителски грешки”, от преклонения пред строгостта на директивата и указанието. Но без тези уроци как ще натрупаш своя опит и лично пространство, от което след това ще полетят към безкрая тези „писма от/до другия бряг”/ Елка Няголова/.
„Синята тетрадка” е купена и подарена от любимия ѝ баща, тя е с твърди корици, с много фини бели листи. В нея детето е решило, че ще се пише само с черно мастило. Това е този първи „самосъд”/ Любомир Левчев/ с кратки бележки, сгъстени етюди, съзерцателни миниатюри, ескизи и стихове. Вечер се чете с фенерче под одеялото или юргана, идват минутите и часовете на размисъл, на трепетите и полетите на въображението, а на другия ден се редят новите лични страници. Изкуството е тази съкровищница с жива вода, за която говори притчово Христос, то е тема на разговорите с баща ѝ Нягол за прочетеното... Така бъдещата поетеса твърде рано прочита книга след книга от бащината библиотека... А има и страници, които се врязват в съзнанието ѝ за цял живот – като тези, за срещата на Анна Каренина със сина ѝ Серьожа в дома на Александър Александрович в една ранна утрин... И се редят страници наизуст, които девойката вече е записала с обич завинаги в паметта и душата си. (Може да ги възпроизведе и днес.) Двамата – баща и дъщеря, стигат до откритието, че изкуството е по-велико от нас и по-голямо от живота. Тази „синя тетрадка” носи спомените за първите момински сълзи и радости, за извисяванията и паденията на младата душа. Тогава идва ред на изящното слово, което пристъпва от тайните селения на музиката и спектаклите на предходните животи и прераждания на душата.
В Първа гимназия „Св.Св. Кирил и Методий” на родния град идват дните, които са със значимостта на години по важността на срещите, разговорите, влюбванията, а и на неизживяното детство. По парапета от четвъртия до първия етаж лети лястовицата – гимназистка, чести са грижовните, но и строги предупреждения от директора Христо Бакърджиев. Той я познава не само като отлична ученичка, но още и като добра гимнастичка, балерина, а на сцената е отлична рецитаторка. На есенната бригада в девети клас пред учителката си по литература Фани Иванова Елка вече ангажиращо, но и притеснено признава: „Да, пиша стихове...”, което е вече и отговорност, че си различният, другият.
Един ден от София в кабинета на директора е поетът Йордан Янков, завеждащ тогава отдел „Поезия” в БНР и водещ на радиопредаването „Ученическа тетрадка.” Излъчването на нейни стихове е празник за гимназията и за града – чете се нейна поезия по националния ефир! За другите този момент би бил звезден, но не и за Ели, защото тя стига до същността, че така се повишават отговорностите и всички ще изискват после от тебе нови чудеса...
Студентските години са в столицата. В нашите университети и днес няма специалност „творческо писане”, така широкият специалист по българска филология може да е учител на село, амбициозен репортер или музеен работник и колко още други превъплъщения в културния ни живот. В София тя вече намира своята среда от пишещи събратя и по страниците на ежедневниците и списанията излизат стиховете, очерците, пътеписите от различните точки на родината, а и от необятната страна на Пушкин и Лермонтов.

„ПЕТИЯТ СЕЗОН” – ЛИРИЧЕСКИТЕ ВИДЕНИЯ

Елка Няголова е с първата самостоятелна лирическа книга сред събратята си по перо в родния Добрич преди 1989 година. Това е резултат на интензивните художествени търсения, на „натрупаните мълчания” /Павел Матев/, които се редят върху белия лист и така се стига до дебютната книга на български език „Не съм Пепеляшка” /1984, изд. „Народна младеж”/ за която младата поетеса получава и „Златният пегас” от „Южна пролет” в Хасково. Колко са нейните съвременници, които започват с „летящ старт” и стихосбирка на украински език в издателство на Киев... Младежките пътувания, многото срещи и запознанства с хората от необятната руска земя, красивата песен, която се лее волно и безкрайно като вечните Волга и Днепър и подадената славянска братска десница от такива колоси на словесността като Андрей Дементиев. Той тогава е главен редактор на сп.”Юность”, което по това време е с 3 300 000 тираж. Друг приятел от света на лириката е завеждащият отдел „Поезия” – Натан Злотников, който е сред първите ѝ преводачи на езика на Державин и Ломоносов. В тези начални опити и етюди звучи младият и неукрепнал глас в търсенето на истината, на доброто и любовта. Вече се открояват и пътищата към метафоричното и приказното видение. За европейката да си Пепеляшка на своето съвремие, ще бъде мечтание и надежда, но не е така за българската и славянската душа, която носи гражданските завети от Паисий и Софроний до Раковски и Ботев, до Елисавета Багряна и Дора Габе за вярност пред народ и българщина.
В следващите книги „Нулева група”, „Правопис на надеждата”, „Делфини на сушата”, „Петият сезон”, „Рисунки от един град”..., укрепва таланта на поетесата, повишава се притчовостта, разширяват се пространствените и времевите обеми. Поетесата става по-образна, по-взискателна и по-вглъбена в търсенето на истината и свободата, на доброто и красотата. Вече са белязани основните координати от линии, очертания и посоки, които ще бъдат насищани с образи и видения, с картини и с кладенците на болката, тревогата и тишината, за да се родят викът и замълчаванията. Ключова роля в творческото извисяване има стихосбирката „Земен гейм” /1997, изд. „Иван Вазов”/. Книгата е истинско бижу с хармоничното единение на стихове, живописни етюди на големия Стоимен Стоилов, с оформлението на корици, хартия, тя е нещо изящно, което е за библиомани. Това е една споменна, „домашна” като „Историята...” на Паисий, защото има много болка по отминатото, от преосмисленото за родния град, за любимите двама „домашни войводи”, за”старата круша в двора”. Ех, тази българска душа, която плаче през вековете и никога няма да намери спокойствието на удовлетворението, защото „все по-често превзема ни високото.” След „сто години самота”, както е при Маркес, Тя е странната и разказва приказката за „оня град” в „друг един магичен свят” и в тази среща между съня, мечтата и виденията се стига до алтернативните брегове. Там ще продължи важният разговор за приятелството и за смисъла на голямото, на истинското живеене. Мъчително е да живееш в безвремието и да слизаш все по-надолу и надолу в пустотата на Нищото. Болка е да изминеш посоката от „Аз имах всичко” до „загубих всичко” и да откриеш, „че е свършил пътят”, както е от Пенчо Славейков и Яворов до Пеньо Пенев и Александър Геров. Душата на героинята е „раздрънкано такси”, което приютява „скитници несретни”, до болка познато ни е това от националната класика, а както казва Емилиян Станев в повестта „Крадецът на праскови”: ”Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото”. И все пак в този свят на българката има вековни опори и това са съпругът, синът, приятелите, родът, моралът и родолюбието, тези звезди, които ѝ дават криле и тя си припомня библейските уроци „и въпреки всичко – любов – след толкова слепи омрази!...”
Няма сила, която да пречупи тази посестрима на Гергана и Ралица, на Албена и Боряна, на Рада и Тиха, това са водите, които нашепват „песента на делфина” в „Писма от/до брега” / 2008, изд.”Български писател” /. Тя е „още дъждовно момиче”, което разкроява облака и ушива крилете, с нашепнатото „обичам те”, Той е „все още оня хлапак”... Двамата вървят през живота – „земния гейм”, с „белите пейзажи” на сънищата „без чадър”. Те са дарени от Бога да чуват гласовете на болката „за белега под петото ребро”, но и да улавят пулсациите на „химна на живота.” Изтичат мътните води на безхаберието и безвремието, на отчаянието и пустотата, витален е човекът с жилавия си характер и дух. Идва времето на поемата „Партитура на завръщането”, която е достойна алтернатива на европейския химн „Ода на радостта” на Бетховен, но това е българска ръченица от картините на Елин Пелин и на Мърквичка, с мъчителното самовглеждане в уроците на историята ни, с нейните падения и възходи. Ето го националният ни път, който е терасиран и изграден от „архитектите” на духовността ни – от „Под игото” на патриарха Вазов до вярата в „Железният светилник” на Димитър Талев и „Физика на тъгата” на Георги Господинов. Гласът на героинята е отново пристрастен и ангажиращ, артистичен с богатството от идентификации – от „аз съм птицата, с мистичното гнездо отвека”... Тя е свидетел и памет на „безокия Йово” и „днешната Яна”. Птицата носи гордостта на „родената тука” и „на този бряг.” Това е поема за „гнездата”, за „празника” на българското, за да се стигне до пророческата сила на словото и раждането на светлия национален мит – „Чакат ни дни добри!” И още: „Горе ражда се надежда!” Културните мостове са към „бялата лястовица” и „пеещите каруци”на Йовков, Балкана на Ботев и „заветния хълм” на Вазов. Финалът звучи по майчински пророчески, че ако човекът „крачи в свойто петолиние”, то и Бог е готов „да ни пази”. Имаме толкова голяма потребност от светлина и красиви образи в мрачното ни съвремие, когато „душата плаче за сняг, за бяло, за чисто душата ми плаче” /Стефан Цанев/.
В лирическия свят на Елка Няголова се налага през годините тревожното начало на жената с постмодерно мислене, която гордо носи своята мисия да живее по висшите закони и канони на истината и свободата, на любовта и красотата, каквито са уроците на любимите ѝ посестрими в изящното от Дора Габе и Елисавета Багряна насам...

СЛАВЯНСКА ПРЕГРЪДКА – КУЛТУРНИЯТ ПОСЛАНИК

От семейството, училището и университета идва тази обич към славянството като дълбоката подземна река в подмолите на българщината. Много са тези паметни срещи с добрите хора от различните градове и столици със събратята по перо. Тези приятелства довеждат до великата идея за общност от съмишленици по душа и творчески полети. Тази година бе шестата среща в морската столица Варна на делегатите на Международния фестивал „Славянска прегръдка”, организиран от Славянска литературна и артистична академия. Всички тези духовни първенци са обединени от философията и светогледа, че на масата на европейската дипломация трябва с достойнство да се поставят истинските стойности на духовността, на идеализма, на хуманистичните ценности и на славянския духовен принос. Те са нравственият контрапункт на световната криза, като резултат на тоталната деградация. На висок глас обединената европейската интелигенция извежда като приоритет изначалността на духовните продукти – изкуството, образованието и културата, за да се излекува болният организъм на човечеството от съвременните болести на отчаянието, отчуждението и насилието. „Абсолютизирането на парите и материалното, на модерните технологии и предметния свят доведе до дехуманизацията и масовата култура, до загубването на живителните сокове на Вярата, Надеждата и Любовта.” (Е.Н.)
 „Славянската прегръдка и българското хоро имат общ генезис” – казва поетесата. И той е в странното и мистично затваряне на веригата, на обединяване на енергията в едно общо и добро начало в името на добруването, на хуманизма, на грижите за бъдещето на младите хора. „Мълчаното мъжко хоро е познато сред всички славяни и то се играе със захват през раменете, за да се усети силата на общността”, като вяра в човешките общности, когато те се обединят и повярват в магията на Истината, Пътя и Живота.
Елка Няголова умее да ражда идеи, да намира съмишленици и да обединява хората на духа. Академията се разраства, всяка година 45-50 български автори влизат в общи славянски издания. Текстовете им се превеждат, търсят и се четат от милиони нови и непознати читатели, а активният диалог е верният път към градежа на едно ново и толкова необходимо „бяло братство”, като противоотрова на грубата материалистичност на болното ни безвремие. Енергията на поетесата като културен посланик, народен будител, редактор, издател, преводач, великолепен водач и умел дипломат на славянството ще се разгръща все повече и повече. И няма сила, която да я откаже от вярно избрания път на духовността. От нейните приятели и съмишленици се изисква да бъдат на нивото на водача си и да не се отказват, да не се изморяват от общия път към извисяването на душата чрез познанието и самопознанието. Образованието и културата, изкуството и творчеството са тези светли опори при запазването на корените и идентичността в общите води на човечеството.
През годините делата и творчеството, безсънните нощи и тревоги на Елка Няголова бяха оценени и тя получи високи национални и международни награди. Тя е първата носителка на националната литературна награда „Дора Габе”, на Ботевата награда за поезия, Голямата награда „Изворът на Белоногата” за цялостно творчество. Поетесата е Лауреат на международните литературни награди на името на Л.Н.Толстой, на полската награда „Белият ангел на поезията”, на Есениновската литературна награда „Златна есен”, на руските ордени „Михаил Ломоносов”, „Гр.Державин”, „Грибоедов”. През 2011 година ѝ бе връчен Пушкински медал от Академията за руска словесност „за нейната висока поезия в духа на славянските традиции и за укрепването на културните контакти между славянските народи.” Всички тези „знаци” са оценка и радост, удовлетворение за душата, за направеното и за оставеното след себе си, но за интелектуалеца е най-важна самооценката, а тя е винаги на неудовлетвореност и на желание за стигане „до другия бряг”/ Пенчо Славейков/ , а там е за духовния национален и световен елит, който съществува по каноните на извисяването на духа.
Нека в тези празнични дни на юбилейната година с обич, топлота и сърдечност да поздравим Елка Няголова, да ѝ пожелаем много здраве, любов, красота, доброта, бели приятелства и истински последователи по тази достойна мисия – да живеем по законите на хуманизма и духовността, на свободата, доброто и любовта.
На многая лета, Ели! Чува се гласът на великия бас Борис Христов, който има уши, нека го слуша и да изпратим своите честитки на юбилярката, тя ги заслужава!