В този брой на сп.”Антимовски хан” представяме първите прояви на младите творци от новоучредения общоградски литературен клуб „Петя Дубарова” към Народно читалище „Й.Йовков” Добрич с ръководител поетесата Генка Петрова. Ето какво споделя тя:
Всяко време се е нуждаело от духовните си учители, подпорки за начинаещи­те творци в различните изкуства. Такова е и нашето време. Динамично, модерно, преобразяващо се с часове, то си остава и времето за оставане насаме със себе си, с мислите и чувствата, изненадващи и неясни, напиращи да бъдат споделени, разбрани и прегърнати. В такива фини моменти в човешкото ни битие и особено в детското се появяват неформалните групи за индивидуална и групова изява на талантите в различни области, каквато е и инициативата за създаването на този клуб за творческо писане на деца от различна възраст.
Представените творби на участниците несъмнено впечатляват със свежест, ори­гиналност и стойност, която буди възхита не само у читателя, но и у самите деца. Обикнат и изключително резултатен се оказва методът на вдъхновяването, което е взаимно. Едва зададена една тема, разпалването по която тръгва от мене с всевъзможни препратки към причудливи метафори, които дремят край всекиго от нас, лавината от идеи потегля с пълна газ, като всеки откривател на метафора, епитет или образ си запазва авторското право върху споделеното. Но то е достатъчно вдъхновяващо останалите, които стават съоткриватели на своя поглед върху темата. После идват минутите на творческата тишина и мълчание, които не след дълго раждат и първите истински взривове от идеи, находки в често пъти напълно завър­шени творби. Децата са с такъв висок потенциал, че, честно казано, са в състояние да ме разболеят от високия градусник на написаното. Качеството на предлаганите в медиите детски творби е оценявано по достойнство и младите творци заслужено се радват на своите първи публикации в местни и централни вестници. А трибуната на фейсбук /моят личен фб/ е другата висока трибуна, от която огласявам публикациите на моите дечица.
Клубът е отворен за нови желаещи от целия град, които имат потребност да споделят своя свят, да пораснат в него, подкрепяни, обичани и подпомагани за качественото си развитие и доказване на възможности, които понякога човек не подозира у себе си.
Заповядайте при нас!


Розалия Петрова – ІІІ клас
ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА СРЕЩУ ЧОВЕШКАТА БОЛКА

Любовта към семейството, роднините и приятелите ми би надвила и най-страшните болести по света. Би извела тъгата от равновесие и би върнала цвета на живота. Рано или късно в сърцето на човека пламва любов, която вечно пламти. А болестта се крие в очите. Любовта между хората се опитва да прекъсне надеждата й за власт. Никой цар няма толкова злато, колкото любовта – щастие.
Приятелите излизат на чаша чай със сладкиши и дълъг разговор. От съседната маса болестта и тъгата гледат завистливо.
Тъжните мисли разболяват човека. Очите му се насълзяват от скръб по любимо същество. Болестта се крие в къщата, в най-прашния тъмен ъгъл и чака. Щом се появи някой човек, тя го напада.
Любовта е единствената, която се опълчва срещу болката, тъгата и нещастието. Любовта между хората справедливо побеждава човешката болка чрез усмивки и се покачва на небето. Маха щастливо с ръка и казва, че никога няма да изостави хората. Нищо по-хубаво от това да се обичаме.



Кристиан Иванов – VІІ клас
ЛЮБОВ

Музиката в мен осмисля всичко. Щастието на ритъма е моят свят, без който не съм себе си. Усмивката на такта е завладяваща и неустоима. Тонове, така чувствителни, докосват сърцето ми и отприщват мелодията. По клавишите на пианото бягат незапомнени фрази. Балади, изсвирени грешно, се катерят по стените на невинния грях и се усмихват виновно. Върху струните на китарата танцуват рокът и джазът. Придружава ги блус за два­ма. Горещо танго играят пиесите на Бетовен и Моцарт. Нота, изоставена от всички, тъжно се е свила в края на петолинието и чака нечий поглед, за да изплаче душата си.
Музиката е празненство, толкова внушително и многоцветно, че цялата емоция не би могла да се събере в палитрата на художник.
Това е музиката в мен – безкраен концерт на душата ми.
Любовта в мен.



Преслава Михайлова – VІІ клас
ПИСМО

Февруари, ти си господар на мислите ми. Не знам как правиш всичко около мен да изглежда любов. Ти, който се криеш зад заснежените дървета. Ти, който надничаш през замръзналия прозорец на стаята ми. Ти, който ми пращаш тайни, понякога стряскащи ме, любовни бележки без име. Ти, момчето X, криещо се зад всяко срещнато лице. Кой си ти?
Февруари, ти ли си? Нещо в мен ми казва, че за пореден път си играеш с мен. Ка­раш ме да си мисля, че съм накарала някого да забележи усмивката ми, дълбоките ми зелени очи, луничките ми…
Но не! Ти, 14 февруари, отново ме нараняваш с лъжливите си истини. Докато ти признавам за 14 път всичко това, а ти не спираш да се правиш и да бъдеш инат, се разхождам по заснежения път към училище. След всяка отпечатана стъпка, аз оставам по един от Теб февруари. Стигнах до тринайсетия. Уморих се. Изведнъж някой покри с ръце насълзените ми зелени очи. Обърнах се. Зад мен бе Той. Усмив­ката ми най-сетне се реши да озари лицето ми. Тогава и Той се засмя. Попитах го:
 – Защо се смееш?
А той ми отговори:
 – Доволен съм, че на четиринайсетия път успях да ти докажа кой всъщност съм аз, кой всъщност е февруари. Но наистина успях ли?
 – Обичам те, красавецо февруари!



Йоанна Петрова – VІІ клас
ШОКОЛАД

Утре сладките щяха да имат празник. Всички трябваше да бъдат маскирани.
Празникът се провеждаше в стилна шоколадова бонбониера.
Появи се и кексчето, което се беше маскирало в опаковка от 7days. Беше му точно по размер.Шоколадовите бонбони бяха преоблечени в различни роклички. Едни бяха с малинов цвят, други с портокалов, трети с бисквитки и карамел и още много видове. Шоколадовите солети с лешници бяха по две една до друга и заедно с шоко-фъстъците танцуваха. Все пак това беше празник.
За последни, но не и на последно място, бяха шоколадовият фонтан и ягодите. Те бяха облечени в официалните смокинги, старателно бяха поставили и папионките, допълнени с черна шапка и сплетени на плитка. Те бяха душата на компанията.
След няколко часа забавление, сладките си прекараха прекрасно, но се чудя защо след моята поява те неузнаваемо изчезнаха…



Нина Ангелова – VІІ клас

ОРАНЖЕВО СТИХОТВОРЕНИЕ
               „Оранжът е слънце и празник”
                                           Н. Хайтов

Аз, оранжевият цвят,
и да не вярвате, съм щурав и богат.
Както си стоях един ден,
разбрах, че няма никаква полза от мен.
Реших нещо в оранжево да оцветя,
да стане оранжев като мен света.
Помислих си, че за да мога да сторя това,
трябва от училище да отсъствам през деня.
Но мама ми каза нито за ден
това не трябва да се случва с мен.
Затова в часовете тайно
оцветих една грамота на стената,
след това, без да искам – и полата на госпожата.
Тя на директора се оплака,
а той ме предупреди:
-Оранжево, престани с тези шеги!
Но реших да не спра,
своята оранжева мечта да осъществя.
Оранжеви направих дърветата,
момичетата и момчетата.
След ден в училище извикаха мама,
а това беше вече беда голяма.
Трябваше да измисля оправдание,
за предстоящото наказание.
Оцветих на директора мустака,
а той не забеляза и продължи да чака.
Мама вече беше дошла,
и когато мустака на директора видя,
ме защити, че тази нелепа шега
не е моя, защото цял ден бях у дома.



Милица Тихомирова – VІІ клас
РАДОСТТА МИ

Радостта ми е различна. Понякога се държи като дете. Напира да излезе от мен и да избухне в смях. Да направи пакост и да остане безнаказана. Появява се с гръм и трясък. Закача се с хората и си открадва няколко усмивки или упрека.
Друг път е като възрастен човек. Показва се скришно по чертите на лицето ми. Понякога не се въздържа, поруменява и се вижда от всички. Тогава се засрамва и отново се скрива.
С две думи – радостта ми е в един безкраен кръговрат. Бушува в мен и иска да я пусна. Чака да бъдe споделена и да направи щастливи още повече хора.



Мария-Луиза Маринова – V клас
МОЯТА ЛЮБОВ – РИСУВАНЕТО

Рисунката ми е като мен. Сутрин, след като стане от живописния си сън, отива да се къпе. Тя си пълни ваната и потъва в червения цвят на любовта. След това си пуска душа и се потапя в палитра от цветове. Облича се, закусва с плодовете от отсрещния натюрморт.
После пък излиза навън и се цопва в една кафеникава локвичка. Искрящо-синият нюанс на капчиците животворна роса капят ли, капят в мръсно – калната локва. Рисунката ми се влюбва в този шеметен звук от хиляди цветове.
Рисунката ми е силно влюбена и в новите ми боички и чувства, че плува в зелени­каво море с червените любовни водорасли. Зърва оранжевия залез и си представя няколко портокала. След това ме поглежда с очи на дете, които ме карат да нари­сувам няколко портокала.
Четките ми се трогват, поемат си дълбоко въздух и потапят главите си в живия оранжев цвят. След това спускат дългите си косички по моята вълшебна рисунка. А тя ме поглежда влюбено и ми казва, че ме обича и винаги ще ме свързва с любовта.
За мен любовта е рисунката ми. Всеки път, когато я зърна, изпитвам обич, защото обичам да рисувам и рисуването също ме обича.



Румена Петрова – ІІІ клас
ФЕВРУАРИ

Ах, Февруари ли! Художникът, който играе с ледените цветове на зимата. Архите­ктът, майстор на ледените преспи.
О, Февруари ! Такъв е пакостник! Хванал е всички в искрящия капан на зимата!
Хей, малък Сечко! Защо така си се разлютил? Непостоянен е … – си мисля.
Музикант е Февруари ! И днес децата го молят с ласкателство: Маестро! Маестро Февруари ! Посвири ни, моля!
Студен и непослушен сърдитко е Февруари! На Свети Валентин от обич се топи, а уж бил твърд, с коси от леден сняг, палтото от снежинки е наметнал и бърза да си тръгне… пак. Но ще дойде той отново, по-студен и отпреди, ще ни хване в нов капан и ще засвири …
 – Върни се пак, Февруари, и зимните ботушки ни кажи да сложим, с якета на учи­лище и с шейните на разходка да отидем подсети ни пак! Отново опитай да изгасиш огъня в камината и да забравим, че си вън.



Рени Хинева – ІІІ клас
ВКУСНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Доматът си е балетист,
а пъпешът щангист.
Краставицата е жонгльорка,
а царевицата – танцьорка.
Динята е сумистка,
а пък зелката солистка.
Ягодата – шахматистка,
а черешата барабанистка.
Лукът е футболист,
а пък нарът тромпетист.
Кокосът – цигулар,
а мангото вратар.
Тиквата е карикатурист,
а пък чесънът е тенисист.
Празът си е каскадьор,
а патладжанът е боксьор.
Всеки плод и зеленчук
се съревновава с някой друг.
Така звучи това вкусно стихотворение,
което си е цяло представление.



Татяна Владиславова – ІІІ клас
РАДОСТТА МИ

Радостта ми. Тя се втурва към прозорче, пълно с мечти. Щом се сбъднат, тя се радва, щурее, лудува. Избухва, вика с пълно гърло.
Радостта ми боледува, щом някой я обиди. Нейната страст е да бъде вдъхновена, а после да пише. Радостта ми е на върха, щом нещо се случи. Радва се, щом знае,че има намеса в сътворяването му. Радостта ми е със смеха на малко сладко бебе, което се вълнува толкова много.
Радостта ми е толкова забавна. Нейният талант е да се шегува с другите. Често пъти радостта ми е във вихъра на танца. Тя постоянно е с мен. Първо, щом се съ­будя, докато не стигнем до вечерта, когато си направим пуканки с масло и отидем на кино. Сърцето ми не може да излее всички думи за нея. Тя се радва, щом някой я забележи и оцени. Тя се освобождава и тръгва в небесата.
Такава е моята радост...



Бурак Зия – ІV клас
СПОМЕН ЗА ЛЕВСКИ

Преспите сняг, натрупани в Карлово, разказват гордо, че помнят храбрата поход­ка на Левски. Елите тъгуват за него.
Гробът на Левски стои като едно голямо петно в историята на Свободата. Неус­пешни са опитите на мрачното небе да покаже това свято място за България на мен, на теб, на тях… Защото никой не знае тази голяма тайна.
Камината заражда спомени за неопазен син на нашата родина. Дори и най-мал­кото пламъче в нея знае Левски и злопаметната дата деветнадесети февруари. То трепери пред зловещото бесило.



Наталия Шерингова – ІІІ клас
СТУД
 
Студът е художник. Един ден му доскуча. Реши да нарисува нещо. Но той беше рисувал къде ли не, на толкова много места, че вече нямаше къде другаде да по­каже таланта си.
Студът реши да рисува върху града. Хвана огромната четка и започна. След като Студът завърши рисунката си, децата излязоха да играят. Месецът скоро забеляза малки ангелчета в снега. За миг се ядоса, но после разбра, че децата разкрасяват пейзажа му.
Когато усети, че скоро ще идва Март, Студът загуби своето настроение. Той се ядоса още повече и реши да нарисува светкавична буря. Приготви си само тъмни цветове и взе голямата четка. Започна рисунката си. Всички хора се прибраха уп­лашени. Студът се зарадва.
Изведнъж чу , че хората се оплакват от картината му.. Тогава той се замисли и реши да разкраси рисунката си, като премахне дъжда. Сложи слънце и добави малко снежинки.
Хората бяха доволни. Студът се зарадва, че е направил добро. От тогава той рисува само весели картинки и вече не се ядосва.



Никол Петрова – ІІІ клас
ВЯТЪРКО

Вятърко духа ли духа навред,
всички листа е събрал,
пъстро килимче постлал.
О, но защо на елхата
още не е съборил листата?
Вятърко духа и духа…
А на елата, на бора, елхата
и до днес
зелени са вечно листата.
А Вятърко духа ли, духа с финес!
В зелено люлее небето и днес.