ОТНОСНО ЛЮБОВТА
В чест на 131-ата годишнина от рождението на писателя Йордан Йовков, Регионален исторически музей – Добрич организира ученически конкурси за рисунка по негови творби и за есе на тема – цитат от разказа „Песента на колелетата”: „...С мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората“.
В надпреварата участваха деца от цялата Добричка област, на възраст между 7 и 18 години. В раздела за рисунка първа награда в първа възрастова група спечели 10-годишната Цветина Петрова от СОУ „Любен Каравелов“. В групата от V до VIII клас първа е седмокласничката Цветелина Илиева от СОУ „Дора Габе“ – Добрич. В трета група първа награда бе присъдена на Руслан Димов – на 17 години, възпитаник на Ателие „Стела и Дара“ – Добрич.
В конкурса за есе първа награда при най-малките бе присъдена на Татяна Владиславова – третокласничка от Литературен клуб „Петя Дубарова“ при читалище „Йордан Йовков“ – Добрич. В средната възрастова група спечели Лорита Криащорац – ученичка в VI клас в ОУ„ Добри Войников“, село Победа, община Добричка. В трета група първа стана Стеляна Драгоева от ХI клас в ПМГ „Иван Вазов“ – Добрич.
Отличени бяха общо 28 ученици, творили в двата конкурса. Призьорите получиха грамоти и книги за награди. Творбите им бяха разгледани от 5-членно жури, представители на Сдружението на писателите, Библиотека „Дора Габе“, Художествена галерия, община Добрич.
В журито представител на Сдружението на писателите бе Валентина Добринчева. Ето нейния избор на есета, писани от младите хора:
ДЕСИСЛАВА ДИМИТРИНОВА ГЕОРГИЕВА
СОУ “Асен Златаров”, Шабла, VIII клас
— За домашно напишете есе по тема “Любовта между хората” – с тези думи, придружени от виковете „Неее”, свърши часът по литература. Беше четвъртък – предпоследният ден преди зимната ваканция. И вместо да се интересуваме само от това какво ще правим по време на Коледните празници, ние трябваше цял следобед да запълваме лист след лист с наши разсъждения. Понеже беше последен час, взехме раниците си и тръгнахме. Коридорът се изпълни с плановете на някои да препишат от интернет, други на напишат две-три изречения „колкото за тройка”, а трети да гледат премиерата на филма, който бяха чакали толкова дълго време.
“Защо трябва да пишем точно по тази тема... и то за утре – последния ден преди ваканцията? Какво ще правя? И аз мога да препиша, но тогава ще бъде твърде лесно. А и разсъжденията трябва да са мои” – мислех си, излизайки от училище.
Реших да се поразходя, преди да се прибера. Може би така щеше да ми хрумне нещо. Тръгнах по улицата, а натрупалият пухкав сняг блестеше като кристал, озарен от лъчите на изгрялото слънце. Замислих се. Какво ли е любовта? Просто една дума? Или това, което дава смисъл на живота ни, което стои “над всичко друго”. Съществува ли истинска любов? Но ако я има, защо по света живеят толкова нещастни хора, които никога не са усетили поне едно зрънце от нея? Защо толкова родители, обичащи децата си, ги оставят на произвола на съдбата? Само ако знаех отговорите на всички тези въпроси! Но може би ги знам...
Изведнъж размислите ми бяха прекъснати от силни викове. Огледах се. Видях как зад мен една майка се кара на детето си, защото се търкаля по снега. Спрях се и погледах. Жената се беше ядосала, защото се страхуваше, че детето ще се удари или разболее. Малкото момче се разплака и прегърна майка си. Каква трогателна картина... След време това дете ще разбере колко е обичано и закриляно. Ще знае, че всичко, което е правела майка му, е било от любов. То е най-ценното нещо за нея. За детето си тя би дала всичко, дори щастието си...
Продължих да вървя и да си мисля за любовта. Ами ако съществува истинска любов. Ако точно тя е в основата на живота ни и прави краткото ни съществуване по-хубаво? Срещу мен се появи една влюбена двойка. Момичето беше много тъжно и разказваше нещо, а момчето го хвана за ръката и нежно му прошепна “Обичам те!”. По погледите им се разбираше колко влюбени бяха те. Каква любов! Изглежда сякаш ще съществува вечно. Сякаш точно тя ни прави по-силни. Без нея животът ни е просто една лъжа.
По пътя, пред една къща, видях как две деца правеха снежен човек. Въпреки че бяха малки, те си помагаха. За тях това беше просто игра, но след време щяха да разберат, че са истински приятели, а няма по-хубаво нещо от приятелството. То също може да се нарече любов. По-различна любов. Незаменимото чувство да знаеш, че си обичан, че до теб има човек, на когото можеш винаги да разчиташ.
Прибрах се у дома. Вече знаех какво да напиша. Срещайки всички тези хора, осъзнах, че любовта е навсякъде около нас. Разбрах, че не е нужно винаги да я доказваме, а само да кажем “Обичам те!” или да се грижим и закриляме най-близките си. Взех лист и химикал и започнах: “Любовта е най-прекрасното чувство, което човек може да изпитва. Тя дава смисъл на живота ни. Тя ни прави по-мили, добри и нежни към околните. Любовта не се купува. Никой не може да се научи на нея. Тя е вътре в нас, в сърцето ни. Какъв ли щеше да бъде животът ни без любов? Безцветен. Безсмислен. Скучен. Има различни видове любов – между деца и родители, между приятели, между млади и стари. Тя няма размери и граници. Дори най-малкият жест, като да помогнеш или защитиш някого, е признак на любов и състрадание. Какво е любовта? Тя е радостта в нашия живот. Колкото и да ни е тежко и трудно, винаги ще се почувстваме по-щастливи, знаейки, че сме обичани и закриляни. Както се казва в приказките, доброто и любовта винаги побеждават злото. Дори когато оставят децата си на произвола на съдбата, повечето родители го правят от любов. За тях е по-добре децата им да растат при други хора, отколкото да живеят в мъка и мизерия. Любов е имало винаги в миналото, има я в настоящето, ще я има и в бъдещето. Тя ни дава сили да живеем, да се борим с трудностите по нашия житейски път”.
ЛОРИТА КЕМАЛ КРИАЩОРАЦ
ОУ “Д. Войников”, с. Победа, VІ клас
Какво е любовта? Има ли я на света?
Отивам при мама и я питам, а тя ми казва, че нейната любов сме аз и брат ми. Питам татко, той ме поглежда учудено и ми казва:
— Любовта, моето момиче, е навсякъде около нас. Погледни животните – котката не започва да се храни, докато малките котенца не се нахранят.
Влизам в стаята на брат ми – той слуша музика и даже не ме забелязва. Попитах го какво е любов, а той ми отговаря, че тя е най-прекрасното нещо на света и продължава да слуша музика.
Решавам да попитам дядо и отивам в неговата работилничка. Дядо ми е майстор ковач и прави каруци. След като ги завърши, ги рисува с бои в зелено, червено и жълто и те стават много красиви. Често се шегува, че е като един герой на писателя Йордан Йовков – Сали Яшар, но в нашето време вече никой не цени красивите му каруци. Той ми казва:
— Погледни наоколо, миличка. Без любов аз не бих могъл да направя нищо. Във всяка работа човек трябва да влага много любов от себе си. Любовта е усмивка, любовта е милувка, но тя може да е само един поглед – при нея думи не трябват. Любовта е вдъхновение за работа, с нея светът става по-красив, в зимния ден ти става топло, в дъждовния ден изчезва тъгата. Когато обичаш, ти виждаш красотата около себе си – в красивото цвете, в синьото небе, в нежната музика.
На другия ден се разхождам с мама в градския парк. Тя посочва наоколо и ми казва:
— Огледай се! Любовта е навсякъде.
Край нас минават майки с деца, младежи, баби и дядовци си почиват по пейките. Една майка прегърна плачещото си момиченце и го обсипа с безброй нежни целувки, докато то започна да се смее. На мен ми стана весело и радостно. Минават момче и момиче. Те вървят и се гледат в очите, не забелязват нищо край себе си. Аз се засмях, но мама казва:
— Това е любов. Тя е най-леката, но събаря всички прегради, тя е като буйна река, която залива всичко по пътя си. Младежката любов е сляпа, тя не приема отговор „не”.
След това виждаме възрастни мъж и жена. Те вървят по алеите на парка и се държат за ръце.
— Тази любов – продължава мама – е тиха, кротка, тя е вечната любов, която е преминала през всякакви препятствия.
Прибираме се вкъщи и аз решавам да завърша есето си, но се сещам за любимите си книги и филми – “Малкият принц” и “Тримата мускетари”. Замислих се и разбрах, че там го има всичко, което каза мама, но има и друга любов – към приятелите. “Един за всички, всички за един!” – това е девизът на вечното приятелство, готовността да дадеш всичко за приятелите, дори и живота си. Разбирам, че на този свят всичко е любов – тя е в цветето, в майчината целувка, в младежкия поглед, в очите на старите хора – пълни с тиха, кротка обич, в птичите песни.
Връщам се в работилницата на дядо и му разказвам какво съм видяла.
— Дядо, любовта са очите на мама, любовта е усмивката на брат ми, любовта струи от твоите ръце, когато майсториш нещо, тя е в целувките на всяка майка, в преплетените старчески ръце.
Дядо кима доволен с глава и ми казва:
— Когато пораснеш, ще разбереш, че без любов животът е пуст, празен. Любовта е грижа, поглед, нежна дума, вдъхновение и с колкото „мъки и нещастия да е пълен тоя свят, все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.”
СТЕЛЯНА ГЕНЧЕВА ДРАГОЕВА
ПМГ ”Иван Вазов”, Добрич, XI клас
Спряхме да проверяваме за чудовища под леглата си, когато осъзнахме, че чудовищата са в самите нас. Грозни картини заливат българските телевизии с разкази за катастрофи, убийства, отвличания и измами. Българското общество се бори за свободата си и правото си на мнение, така както истинските българи са се борили по времето на робство. Сега, ние – свободните хора, сме оковани в окови, чудейки се как да се избавим от нещастията. И най-лошото е, че не сме само ние така. Какво става в тоя свят? Времето без крила отлита, морето без вятър бушува. Цветята цъфтят без корени, а усмивката стои по лицата ни без капка удоволствие. Сълзите по лицата ни са сухи, птици будуват в съня си. Рибите са без вода, а светлината е изоставена от тъмнината. Какво се случва с този свят?
Знаете ли какво? Не ме интересува. Аз съм влюбена!
Измежду всички грешници на Земята, измежду всички нещастия и мъки, за които дори не искам да говоря, все още има нещо, което ни кара да се усмихваме и това е любовта.
За глухия всички, които танцуват, са луди! Така е и с любовта. Много хора не вярват в нея, много не искат да я срещат, защото в края винаги боли. Хората всеки ден си измислят глупави причини защо любовта е най-хубавото, но и най-лошото нещо в живота ни. Но когато човек се влюби, разбира защо си струва всяка една сълза, защо си струва да се бориш до край за някого, защо си струва да обичаш!
Любовта е най-силното чувство. Всеки го знае, всички го изпитват, но никой не може да го обясни. Няма точно определение какво е “Любов”. Но и ти си обичал някого.
Спомнете си култовия филм “Час пик 3” и сцената, в която братът на Лий иска да го убие и прави всичко възможно, за да стане това, но по случайност пада през прозореца и дори тогава Лий му подава ръка, за да го спаси. Ето колко силна е например братската обич. Готов си на всичко за този човек, дори когато той напълно е изгубил ума си.
Спомнете си Малкия принц и неговата роза. Не е ли това любовта, която всички ние познаваме? Розата не е по-различна от никоя друга, но тя е неговата. Той я е поливал, той се е грижил за нея и не я е оставил нито за миг. Тя си е неговата роза и въпреки че по нищо не се различава от другите, той обича само това цвете. Подобно на майчината обич. Майката е жената, която е създала този един живот. Кърмила е рожбата си, дарила я е с повече любов отколкото сигурно иска за себе си. Научила е детето си на първите крачки в живота и е била свидетел на първите думи, все още неясни, но даващи началото на един житейски път.
“Пред тебе, аго, нищо е,
но за мен, знаеш ли – всичко е!”
Това е другият цитат, който мога да дам – от “Изворът на белоногата”. Няма значение какъв е човекът, когото обичаш. Наистина няма. Всички тези полудели хора по тезите за любовта просто си губят времето. Мъжът трябва да е кавалер, да обича жената и да й дава ласки и нежност. Жената пък трябва да е грижовна, красива, мила и добра. Но никой не се влюбва в този човек, защото не избираме в кого да се влюбим. Любовта идва, не когато намерим перфектния човек, а когато започнем да виждаме не идеалния като идеален.
Чух едно изказване, че всеки човек има нещо, в което вярва, въпреки че няма никакви доказателства за това. Аз например вярвам безусловно в истинската любов. Но не знам дали съществува. Не съм я виждала, просто вярвам в нея.
Всеки ден, всеки час, навсякъде, някой обича. Всеки обича. Всеки човек има някого, за когото живее и някого, за когото да умре. Всеки човек се бои, обича някого и е загубил нещо. Точно като теб. Някои хора са загубили любовта на живота си, други тъкмо са я намерили, а трети изпитват прекалено много болка от липсата на някого.
Има толкова много истории – разказани и недоразказани, ненаписани и непрочетени. Има толкова неща, които не знаем. По света има болка, има страдания и мъки. Хората всеки ден губят по някой близък… Но най-лошото е, че в много случаи това се дължи на липсата на смелост. Има човек, когото обичаш и можеш да имаш? Той е реално съществуващ, виждаш го с очите си и го чуваш с ушите си? Значи може да го имаш. Всичко опира до това как ще го направиш и най-вече ще се бориш ли за него. Защото от страх да не направим грешка, от страх да не изглеждаме смешни или да не съжаляваме след това, ние пропускаме най-красивите моменти от живота си. Този страх живее в нас и замразява възможността ни да бъдем щастливи.
Любовта, както казах, е толкова обширно понятие. Аз обичам семейството и роднините си, обичам приятелите си, обичам домашните си любимци и човека, който ме е пленил.
Много често не осъзнаваме истинското удоволствие от любовта. Представете си малко, пухкаво детенце с походка на пингвин, което още не може да заспи без розовия си биберон, но с огромни усилия се е съсредоточило да направи прозрачно, с оттенъци на лилаво и зелено, балонче от смесицата на сапун и вода. Усмивка. Това е първото нещо, което правите само при представата на тази картинка. Без никакви мисли за това с какво е облечено, как се държи и какво е хапнало преди това. Няма значение къде се намирате, с кого сте и какво ще правите след това. Просто това сладко същество ви кара да се усмихнете, без да мислите за друго.
Всяка една усмивка е красив миг от живота, който остава да живее и след това. При среща с добри приятели забравяте за всички тревоги и проблеми и само за час-два искрено се смеете, припомняйки си спомени или създавайки такива.
При всяка ласка от родител, колкото и досадно да е това понякога, се усмихваме защото имаме нещо, което сигурно всички имат, но ни е най-скъпото, защото си е наше. И тази усмивка прави деня на родителите ни по-хубав и по-светъл. И дори когато “Лека нощ!” е последното нещо, което чувате за деня, се усмихвате, защото братчето или сестричето ви пожелава приятни сънища и те наистина ще са такива.
При изричането на всяко едно “Обичам те!” от близкия човек усмивката идиотски застава на лицата ни, без дори да осъзнаваме, че е там. И дори вече да сме го чували много пъти и да го знаем, всеки път, когато наново се изрече, нова усмивка грейва по нас и ни държи щастливи дълго. Всяка сутрин изгревът е причина да започваме деня си с усмивка, а залезът да – заспиваме с такава.
Когато започна да мисля колко много ми се струпва на главата и колко проблеми на кълбо от възли са се насъбрали около мен; когато видя грозните картини из света, които изглежда никога няма да свършат; когато вълна от неприятни мисли от хора ме залеят и видя завист да блика от лицата им, когато усетя, че губя битка или че нещо не е наред, спирам да мисля. Представям си, че съм затворена в един голям прозрачен балон. Като онзи, същия, който детето прави. Само дето този е по-голям и аз съм в него. Той ме изолира. Представям си, че съм там и никой, и нищо не може да премине през него и започвам да си мисля за всичко онова, което имам и ме кара да се усмихвам.
Защото сред всичко, което ни кара да гледаме “реално” на нещата и да виждаме само неспособност, неосъществимост и безнадеждност, има едно-едничко, което напълно преобръща този поглед над нещата – любовта. Да, реално погледнато, през терасата си мога да видя кофи за боклук с три чувала около тях, в които бездомни ровят с цел да открият нещо, отсечени дървета, през което пространство мога да видя булевард и евентуално някоя нова катастрофа, която дори няма да бъде спомената на другата сутрин по радиото, защото ще има други десет, по-големи от тази. Понякога мога да видя и блъснато коте, куче, в най-лошия случай – човек. Да, реално погледнато – картината е доста грозна. Реално погледнато, колкото и да си добър в нещо, има милион други хора, които са по-добри от теб. Не трябва да се бориш за мечтите си, защото ти си Иван от “Дружбите” и има шест милиарда други хора по света, измежду които ти няма как да си прокараш път.
Ако това е реалният мироглед на човека, аз предпочитам да живея в измислен свят. Защото там, в оптимистичния свят, аз имам РЕАЛНА възможност да успея. Защото дори да живея в квартал на Добрич и да работя обикновена работа след време – ще съм успяла. Ще имам до себе си човек, който ще ме прави щастлива. А реалистите нека си прокарват корумпиран път към висшето общество, но когато си легнат, аз няма да им кажа “Лека нощ!”.
Нека спрем да се оглеждаме в мъките и нещастията, защото ние правим реалността такава. Ние сме причината да има тъга. Нека позволим на любовта да влезе в сърцата ни. Тогава, без наистина да го искаме, ще станем по-добри. Тогава може и да намалеят тревогите ни. Добре, това е може би прекалено оптимистично. Трябва просто да се радваме на любовта, независимо в какъв аспект е тя, и тогава проблемите, които ежедневно ни гонят… Не, няма да изчезнат, но ние ще ги приемем по-добре.
Когато знаеш, че някъде – наблизо или надалеч, има някой – близък или непознат, който поне малко харесва усмивката ти – красива или не, който поне веднъж е чул думите ти – прави или грешни, когато знаеш, че някой – дори и да не знаеш кой, те обича – тогава всичко друго променя смисъла си. Тогава си струва да живееш.
Защото някой те е забелязал. Защото някой те обича.
“Щом любов нямам – нищо не съм!”
/Апостол Павел/
В надпреварата участваха деца от цялата Добричка област, на възраст между 7 и 18 години. В раздела за рисунка първа награда в първа възрастова група спечели 10-годишната Цветина Петрова от СОУ „Любен Каравелов“. В групата от V до VIII клас първа е седмокласничката Цветелина Илиева от СОУ „Дора Габе“ – Добрич. В трета група първа награда бе присъдена на Руслан Димов – на 17 години, възпитаник на Ателие „Стела и Дара“ – Добрич.
В конкурса за есе първа награда при най-малките бе присъдена на Татяна Владиславова – третокласничка от Литературен клуб „Петя Дубарова“ при читалище „Йордан Йовков“ – Добрич. В средната възрастова група спечели Лорита Криащорац – ученичка в VI клас в ОУ„ Добри Войников“, село Победа, община Добричка. В трета група първа стана Стеляна Драгоева от ХI клас в ПМГ „Иван Вазов“ – Добрич.
Отличени бяха общо 28 ученици, творили в двата конкурса. Призьорите получиха грамоти и книги за награди. Творбите им бяха разгледани от 5-членно жури, представители на Сдружението на писателите, Библиотека „Дора Габе“, Художествена галерия, община Добрич.
В журито представител на Сдружението на писателите бе Валентина Добринчева. Ето нейния избор на есета, писани от младите хора:
ДЕСИСЛАВА ДИМИТРИНОВА ГЕОРГИЕВА
СОУ “Асен Златаров”, Шабла, VIII клас
— За домашно напишете есе по тема “Любовта между хората” – с тези думи, придружени от виковете „Неее”, свърши часът по литература. Беше четвъртък – предпоследният ден преди зимната ваканция. И вместо да се интересуваме само от това какво ще правим по време на Коледните празници, ние трябваше цял следобед да запълваме лист след лист с наши разсъждения. Понеже беше последен час, взехме раниците си и тръгнахме. Коридорът се изпълни с плановете на някои да препишат от интернет, други на напишат две-три изречения „колкото за тройка”, а трети да гледат премиерата на филма, който бяха чакали толкова дълго време.
“Защо трябва да пишем точно по тази тема... и то за утре – последния ден преди ваканцията? Какво ще правя? И аз мога да препиша, но тогава ще бъде твърде лесно. А и разсъжденията трябва да са мои” – мислех си, излизайки от училище.
Реших да се поразходя, преди да се прибера. Може би така щеше да ми хрумне нещо. Тръгнах по улицата, а натрупалият пухкав сняг блестеше като кристал, озарен от лъчите на изгрялото слънце. Замислих се. Какво ли е любовта? Просто една дума? Или това, което дава смисъл на живота ни, което стои “над всичко друго”. Съществува ли истинска любов? Но ако я има, защо по света живеят толкова нещастни хора, които никога не са усетили поне едно зрънце от нея? Защо толкова родители, обичащи децата си, ги оставят на произвола на съдбата? Само ако знаех отговорите на всички тези въпроси! Но може би ги знам...
Изведнъж размислите ми бяха прекъснати от силни викове. Огледах се. Видях как зад мен една майка се кара на детето си, защото се търкаля по снега. Спрях се и погледах. Жената се беше ядосала, защото се страхуваше, че детето ще се удари или разболее. Малкото момче се разплака и прегърна майка си. Каква трогателна картина... След време това дете ще разбере колко е обичано и закриляно. Ще знае, че всичко, което е правела майка му, е било от любов. То е най-ценното нещо за нея. За детето си тя би дала всичко, дори щастието си...
Продължих да вървя и да си мисля за любовта. Ами ако съществува истинска любов. Ако точно тя е в основата на живота ни и прави краткото ни съществуване по-хубаво? Срещу мен се появи една влюбена двойка. Момичето беше много тъжно и разказваше нещо, а момчето го хвана за ръката и нежно му прошепна “Обичам те!”. По погледите им се разбираше колко влюбени бяха те. Каква любов! Изглежда сякаш ще съществува вечно. Сякаш точно тя ни прави по-силни. Без нея животът ни е просто една лъжа.
По пътя, пред една къща, видях как две деца правеха снежен човек. Въпреки че бяха малки, те си помагаха. За тях това беше просто игра, но след време щяха да разберат, че са истински приятели, а няма по-хубаво нещо от приятелството. То също може да се нарече любов. По-различна любов. Незаменимото чувство да знаеш, че си обичан, че до теб има човек, на когото можеш винаги да разчиташ.
Прибрах се у дома. Вече знаех какво да напиша. Срещайки всички тези хора, осъзнах, че любовта е навсякъде около нас. Разбрах, че не е нужно винаги да я доказваме, а само да кажем “Обичам те!” или да се грижим и закриляме най-близките си. Взех лист и химикал и започнах: “Любовта е най-прекрасното чувство, което човек може да изпитва. Тя дава смисъл на живота ни. Тя ни прави по-мили, добри и нежни към околните. Любовта не се купува. Никой не може да се научи на нея. Тя е вътре в нас, в сърцето ни. Какъв ли щеше да бъде животът ни без любов? Безцветен. Безсмислен. Скучен. Има различни видове любов – между деца и родители, между приятели, между млади и стари. Тя няма размери и граници. Дори най-малкият жест, като да помогнеш или защитиш някого, е признак на любов и състрадание. Какво е любовта? Тя е радостта в нашия живот. Колкото и да ни е тежко и трудно, винаги ще се почувстваме по-щастливи, знаейки, че сме обичани и закриляни. Както се казва в приказките, доброто и любовта винаги побеждават злото. Дори когато оставят децата си на произвола на съдбата, повечето родители го правят от любов. За тях е по-добре децата им да растат при други хора, отколкото да живеят в мъка и мизерия. Любов е имало винаги в миналото, има я в настоящето, ще я има и в бъдещето. Тя ни дава сили да живеем, да се борим с трудностите по нашия житейски път”.
ЛОРИТА КЕМАЛ КРИАЩОРАЦ
ОУ “Д. Войников”, с. Победа, VІ клас
Какво е любовта? Има ли я на света?
Отивам при мама и я питам, а тя ми казва, че нейната любов сме аз и брат ми. Питам татко, той ме поглежда учудено и ми казва:
— Любовта, моето момиче, е навсякъде около нас. Погледни животните – котката не започва да се храни, докато малките котенца не се нахранят.
Влизам в стаята на брат ми – той слуша музика и даже не ме забелязва. Попитах го какво е любов, а той ми отговаря, че тя е най-прекрасното нещо на света и продължава да слуша музика.
Решавам да попитам дядо и отивам в неговата работилничка. Дядо ми е майстор ковач и прави каруци. След като ги завърши, ги рисува с бои в зелено, червено и жълто и те стават много красиви. Често се шегува, че е като един герой на писателя Йордан Йовков – Сали Яшар, но в нашето време вече никой не цени красивите му каруци. Той ми казва:
— Погледни наоколо, миличка. Без любов аз не бих могъл да направя нищо. Във всяка работа човек трябва да влага много любов от себе си. Любовта е усмивка, любовта е милувка, но тя може да е само един поглед – при нея думи не трябват. Любовта е вдъхновение за работа, с нея светът става по-красив, в зимния ден ти става топло, в дъждовния ден изчезва тъгата. Когато обичаш, ти виждаш красотата около себе си – в красивото цвете, в синьото небе, в нежната музика.
На другия ден се разхождам с мама в градския парк. Тя посочва наоколо и ми казва:
— Огледай се! Любовта е навсякъде.
Край нас минават майки с деца, младежи, баби и дядовци си почиват по пейките. Една майка прегърна плачещото си момиченце и го обсипа с безброй нежни целувки, докато то започна да се смее. На мен ми стана весело и радостно. Минават момче и момиче. Те вървят и се гледат в очите, не забелязват нищо край себе си. Аз се засмях, но мама казва:
— Това е любов. Тя е най-леката, но събаря всички прегради, тя е като буйна река, която залива всичко по пътя си. Младежката любов е сляпа, тя не приема отговор „не”.
След това виждаме възрастни мъж и жена. Те вървят по алеите на парка и се държат за ръце.
— Тази любов – продължава мама – е тиха, кротка, тя е вечната любов, която е преминала през всякакви препятствия.
Прибираме се вкъщи и аз решавам да завърша есето си, но се сещам за любимите си книги и филми – “Малкият принц” и “Тримата мускетари”. Замислих се и разбрах, че там го има всичко, което каза мама, но има и друга любов – към приятелите. “Един за всички, всички за един!” – това е девизът на вечното приятелство, готовността да дадеш всичко за приятелите, дори и живота си. Разбирам, че на този свят всичко е любов – тя е в цветето, в майчината целувка, в младежкия поглед, в очите на старите хора – пълни с тиха, кротка обич, в птичите песни.
Връщам се в работилницата на дядо и му разказвам какво съм видяла.
— Дядо, любовта са очите на мама, любовта е усмивката на брат ми, любовта струи от твоите ръце, когато майсториш нещо, тя е в целувките на всяка майка, в преплетените старчески ръце.
Дядо кима доволен с глава и ми казва:
— Когато пораснеш, ще разбереш, че без любов животът е пуст, празен. Любовта е грижа, поглед, нежна дума, вдъхновение и с колкото „мъки и нещастия да е пълен тоя свят, все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.”
СТЕЛЯНА ГЕНЧЕВА ДРАГОЕВА
ПМГ ”Иван Вазов”, Добрич, XI клас
Спряхме да проверяваме за чудовища под леглата си, когато осъзнахме, че чудовищата са в самите нас. Грозни картини заливат българските телевизии с разкази за катастрофи, убийства, отвличания и измами. Българското общество се бори за свободата си и правото си на мнение, така както истинските българи са се борили по времето на робство. Сега, ние – свободните хора, сме оковани в окови, чудейки се как да се избавим от нещастията. И най-лошото е, че не сме само ние така. Какво става в тоя свят? Времето без крила отлита, морето без вятър бушува. Цветята цъфтят без корени, а усмивката стои по лицата ни без капка удоволствие. Сълзите по лицата ни са сухи, птици будуват в съня си. Рибите са без вода, а светлината е изоставена от тъмнината. Какво се случва с този свят?
Знаете ли какво? Не ме интересува. Аз съм влюбена!
Измежду всички грешници на Земята, измежду всички нещастия и мъки, за които дори не искам да говоря, все още има нещо, което ни кара да се усмихваме и това е любовта.
За глухия всички, които танцуват, са луди! Така е и с любовта. Много хора не вярват в нея, много не искат да я срещат, защото в края винаги боли. Хората всеки ден си измислят глупави причини защо любовта е най-хубавото, но и най-лошото нещо в живота ни. Но когато човек се влюби, разбира защо си струва всяка една сълза, защо си струва да се бориш до край за някого, защо си струва да обичаш!
Любовта е най-силното чувство. Всеки го знае, всички го изпитват, но никой не може да го обясни. Няма точно определение какво е “Любов”. Но и ти си обичал някого.
Спомнете си култовия филм “Час пик 3” и сцената, в която братът на Лий иска да го убие и прави всичко възможно, за да стане това, но по случайност пада през прозореца и дори тогава Лий му подава ръка, за да го спаси. Ето колко силна е например братската обич. Готов си на всичко за този човек, дори когато той напълно е изгубил ума си.
Спомнете си Малкия принц и неговата роза. Не е ли това любовта, която всички ние познаваме? Розата не е по-различна от никоя друга, но тя е неговата. Той я е поливал, той се е грижил за нея и не я е оставил нито за миг. Тя си е неговата роза и въпреки че по нищо не се различава от другите, той обича само това цвете. Подобно на майчината обич. Майката е жената, която е създала този един живот. Кърмила е рожбата си, дарила я е с повече любов отколкото сигурно иска за себе си. Научила е детето си на първите крачки в живота и е била свидетел на първите думи, все още неясни, но даващи началото на един житейски път.
“Пред тебе, аго, нищо е,
но за мен, знаеш ли – всичко е!”
Това е другият цитат, който мога да дам – от “Изворът на белоногата”. Няма значение какъв е човекът, когото обичаш. Наистина няма. Всички тези полудели хора по тезите за любовта просто си губят времето. Мъжът трябва да е кавалер, да обича жената и да й дава ласки и нежност. Жената пък трябва да е грижовна, красива, мила и добра. Но никой не се влюбва в този човек, защото не избираме в кого да се влюбим. Любовта идва, не когато намерим перфектния човек, а когато започнем да виждаме не идеалния като идеален.
Чух едно изказване, че всеки човек има нещо, в което вярва, въпреки че няма никакви доказателства за това. Аз например вярвам безусловно в истинската любов. Но не знам дали съществува. Не съм я виждала, просто вярвам в нея.
Всеки ден, всеки час, навсякъде, някой обича. Всеки обича. Всеки човек има някого, за когото живее и някого, за когото да умре. Всеки човек се бои, обича някого и е загубил нещо. Точно като теб. Някои хора са загубили любовта на живота си, други тъкмо са я намерили, а трети изпитват прекалено много болка от липсата на някого.
Има толкова много истории – разказани и недоразказани, ненаписани и непрочетени. Има толкова неща, които не знаем. По света има болка, има страдания и мъки. Хората всеки ден губят по някой близък… Но най-лошото е, че в много случаи това се дължи на липсата на смелост. Има човек, когото обичаш и можеш да имаш? Той е реално съществуващ, виждаш го с очите си и го чуваш с ушите си? Значи може да го имаш. Всичко опира до това как ще го направиш и най-вече ще се бориш ли за него. Защото от страх да не направим грешка, от страх да не изглеждаме смешни или да не съжаляваме след това, ние пропускаме най-красивите моменти от живота си. Този страх живее в нас и замразява възможността ни да бъдем щастливи.
Любовта, както казах, е толкова обширно понятие. Аз обичам семейството и роднините си, обичам приятелите си, обичам домашните си любимци и човека, който ме е пленил.
Много често не осъзнаваме истинското удоволствие от любовта. Представете си малко, пухкаво детенце с походка на пингвин, което още не може да заспи без розовия си биберон, но с огромни усилия се е съсредоточило да направи прозрачно, с оттенъци на лилаво и зелено, балонче от смесицата на сапун и вода. Усмивка. Това е първото нещо, което правите само при представата на тази картинка. Без никакви мисли за това с какво е облечено, как се държи и какво е хапнало преди това. Няма значение къде се намирате, с кого сте и какво ще правите след това. Просто това сладко същество ви кара да се усмихнете, без да мислите за друго.
Всяка една усмивка е красив миг от живота, който остава да живее и след това. При среща с добри приятели забравяте за всички тревоги и проблеми и само за час-два искрено се смеете, припомняйки си спомени или създавайки такива.
При всяка ласка от родител, колкото и досадно да е това понякога, се усмихваме защото имаме нещо, което сигурно всички имат, но ни е най-скъпото, защото си е наше. И тази усмивка прави деня на родителите ни по-хубав и по-светъл. И дори когато “Лека нощ!” е последното нещо, което чувате за деня, се усмихвате, защото братчето или сестричето ви пожелава приятни сънища и те наистина ще са такива.
При изричането на всяко едно “Обичам те!” от близкия човек усмивката идиотски застава на лицата ни, без дори да осъзнаваме, че е там. И дори вече да сме го чували много пъти и да го знаем, всеки път, когато наново се изрече, нова усмивка грейва по нас и ни държи щастливи дълго. Всяка сутрин изгревът е причина да започваме деня си с усмивка, а залезът да – заспиваме с такава.
Когато започна да мисля колко много ми се струпва на главата и колко проблеми на кълбо от възли са се насъбрали около мен; когато видя грозните картини из света, които изглежда никога няма да свършат; когато вълна от неприятни мисли от хора ме залеят и видя завист да блика от лицата им, когато усетя, че губя битка или че нещо не е наред, спирам да мисля. Представям си, че съм затворена в един голям прозрачен балон. Като онзи, същия, който детето прави. Само дето този е по-голям и аз съм в него. Той ме изолира. Представям си, че съм там и никой, и нищо не може да премине през него и започвам да си мисля за всичко онова, което имам и ме кара да се усмихвам.
Защото сред всичко, което ни кара да гледаме “реално” на нещата и да виждаме само неспособност, неосъществимост и безнадеждност, има едно-едничко, което напълно преобръща този поглед над нещата – любовта. Да, реално погледнато, през терасата си мога да видя кофи за боклук с три чувала около тях, в които бездомни ровят с цел да открият нещо, отсечени дървета, през което пространство мога да видя булевард и евентуално някоя нова катастрофа, която дори няма да бъде спомената на другата сутрин по радиото, защото ще има други десет, по-големи от тази. Понякога мога да видя и блъснато коте, куче, в най-лошия случай – човек. Да, реално погледнато – картината е доста грозна. Реално погледнато, колкото и да си добър в нещо, има милион други хора, които са по-добри от теб. Не трябва да се бориш за мечтите си, защото ти си Иван от “Дружбите” и има шест милиарда други хора по света, измежду които ти няма как да си прокараш път.
Ако това е реалният мироглед на човека, аз предпочитам да живея в измислен свят. Защото там, в оптимистичния свят, аз имам РЕАЛНА възможност да успея. Защото дори да живея в квартал на Добрич и да работя обикновена работа след време – ще съм успяла. Ще имам до себе си човек, който ще ме прави щастлива. А реалистите нека си прокарват корумпиран път към висшето общество, но когато си легнат, аз няма да им кажа “Лека нощ!”.
Нека спрем да се оглеждаме в мъките и нещастията, защото ние правим реалността такава. Ние сме причината да има тъга. Нека позволим на любовта да влезе в сърцата ни. Тогава, без наистина да го искаме, ще станем по-добри. Тогава може и да намалеят тревогите ни. Добре, това е може би прекалено оптимистично. Трябва просто да се радваме на любовта, независимо в какъв аспект е тя, и тогава проблемите, които ежедневно ни гонят… Не, няма да изчезнат, но ние ще ги приемем по-добре.
Когато знаеш, че някъде – наблизо или надалеч, има някой – близък или непознат, който поне малко харесва усмивката ти – красива или не, който поне веднъж е чул думите ти – прави или грешни, когато знаеш, че някой – дори и да не знаеш кой, те обича – тогава всичко друго променя смисъла си. Тогава си струва да живееш.
Защото някой те е забелязал. Защото някой те обича.
“Щом любов нямам – нищо не съм!”
/Апостол Павел/
