Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПРИКАЗНИКЪТ"

ПРИКАЗНИКЪТ

РАДА ВЪРТУНИНСКА

РАДА ВЪРТУНИНСКА

Краевед. Забележителна дама. Отговаря за величините и изискаността, за красотата и стила


Родена е през 1932 г. Завършила е Руска филология в СУ "Св. Кл. Охридски. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжния съвет по култура. Автор е на краеведски изследвания. Има девет книги, сред които романите "Зовът на сенките" и "Когато горяха кладите". 

Последни 5 статии от РАДА ВЪРТУНИНСКА

Рада Въртунинска

85 години от рождението на художника Янко Атанасов

Ако беше жив Янко Атанасов, на 20 декември 2011 г. щеше да празнува юбилейната си 85-та годишнина, а той си отиде, ненавършил 73.
Може би така трябваше да започна своя спомен за Янко, но не съм сигурна, че и аз щях да си спомня за тази годишнина, ако не бях срещнала на 1-ви ноември неговата съпруга Янка Атанасова. Тя също има принос в културния живот на Добруджа като дългогодишен етнограф в Добричкия музей. Тя ми подари излезлия през 2010 г. под нейна редакция и дъщерите им Мария и Десислава албум, с над 60 графични творби на Янко Атанасов за Стария Добрич.
Освен графики, албумът съдържа ценни текстове, негови спомени за автентични събития и преживявания. Разказва увлекателно като приказник, като поет и художник, чиято единствена любов е неговият роден град. Той ни връща към миналото на Добрич, който никога не е напускал, оставайки неизкушен от славата. Превръща своите детски спомени в неповторими картини. В тях диша добруджанската земя, населена с обикновени, семпли и трудолюбиви хора. Тук му е мястото да кажа, че скромността на Янко Атанасов надвишаваше дори таланта му. Във всичко той знаеше мярката. Не се самоизтъкваше, не гонеше популярността. Работеше в собствената си сянка, без показност, не се блъскаше в навалицата за служебни и командни постове, дори не се стремеше да прави самостоятелни изложби, още по-малко в чужбина.
Той беше вглъбен в това, което мислеше и правеше. Обитаваше планетата на багрите и музиката – един изчезващ свят. Той живееше с историята на града, на Добруджа с нейното минало и традиции. Превръщаше го в изкуство и също тъй скромно, и безшумно, без химни и фанфари, го поднасяше на своите съвременици, на младите, родени в друго време, закърмени с други идеи. Те не познаваха робства и борби за освобождение или принудително налагане на идеологии и власт.
Ако се взрем в творчеството на Янко Атанасов, едва ли ще намерим нещо от съвременността, в която е преживял по-голямата част от живота си, и ако намерим, то е било продиктувано от обстоятелствата, от необходимостта да поддържа семейството си. Той не възпя фабричните комини и елементарната, безвкусна, създадена без капка въображение социалистическа архитектура. Той страдаше, когато разрушаваха града на неговото детство със старинните сгради в стил барок и класицизъм, обграждащи „шадравана”, подобно на френския Версай; с романтичните калдъръмени улички; с островърхите джамии, старинния часовник, малките живописни дюкянчета и бакалии с техните щастливи собственици, седнали пред чаша кафе, далеч от завист и крамоли, далеч от етническа омраза. Те играят на табла и с наслада сърбат каймаклията „кааве”, при­готвено от бай Михал или Лалеоглу, а край тях тече животът на града. С наблюдателността на дете той пресъздаде галерия от образи на занаятчии – арабаджии, фотографчии, обущари-кърпачи, точилари, джамджии, водоносци-сакаджии, занаяти, които за 20 – 30 години изчезнаха от живота на добруджанци. Янко Атанасов предвидливо ги е изобразил, възпял ги е в своите графики, пана, витражи, стенописи, пръснати из цяла Добруджа. За съжаление, някои вече са унищожени от непросветени, но модерни богаташи. Той е знаел, че това, което е било, няма да се повтори, но то трябва да се съхрани в паметта на поколенията. Янко ни въвежда в атмосфера на града с детските хвърчила, цирка, шарманките; с провикващите се и рекламиращи стоката си геврекчии,бозаджии и сиропчии; изобразени с много любов зарзаватчии и хле­бари, суетнята край градските чешми и по пазарите, а те бяха много и още носеха турските си наименования – Ун пазар за брашно /хайван пазар/, за животни /Одун пазар /за дърва/ и т. н. Край разпрегнатите каруци, пред отворените торби и дисаги, са насядали собствениците – търговци заобиколени от кучета, кокошки и гъски. Не е пропуснал голямата вечерна атракция, когато фенерджията пали уличните лампи, съпроводен от шумна, радостна детска тайфа, очакваща тайнството, което побеждава мрака. Тревожният барабан на бай Илия, особено по време на войната, събираше хората от махалите, нетърпеливи да научат новините, кога комисарството ще раздава купони за храна или наряди за облекло и обувки. Всред слушателите има едно слабичко момиченце с големи чехли. Попитах се: Аз ли съм това! Радиото беше лукс. Телевизията току-що се раждаше в Америка, а кинопрегледите показваха събитията през седмицата, но кой ходеше на кино. Новините се предаваха от уста на уста и от ухо на ухо, прочетени във вестниците и обсъждани в кафенето или кръчмата.
Янко Атанасов и Ангел Томов са единствените добруджански художници, които са оставили като автентични „документи” своите картини за цялостния външен вид и духовен облик на града. От техните творби можем да съдим за спецификата на живота по онова време, с файтоните и първите автомобили, дами с чадърчета и детски „файтончета”, вестникарчета и чирачета, разнасящи на табла кафета. Янко многократно пресъздаде „шадраванския” площад, за да остави най-трайни впечат­ления от старинните сгради, театър „Модерн”, изиграл значителна роля за поддържане на националния дух и единство на добруджанци в годините на румънската окупация, аптеката на Калина Муцева, дрогерията с огледалата на Никола Костов, сладкарници, църкви, бани, свързани с живота на много поколения, включително и на отиващите си вече последни съвременници и свидетели на „онова” време, кореняците добричлии.
Не аз ще правя оценки на творчеството на Янко Атанасов, макар и аз да съм писала за една от първите му самостоятелни изложби като за „хляб за гладната душа”. Тя беше уникална и като внушение, и като колорит, още повече, че бе съпро­водена, така да се каже, в синтез на живописта със скулптурните пластики на Никола Богданов. Бих искала зад всичко това да видим човека Янко Атанасов. Бяхме добри приятели. Беше удоволствие да беседваме с Янко, докато той рисуваше или дълбаеше металната плоча,заобиколен от картини започнати, завършени, нахвърляни, скицирани теми или изоставени, ставахме свидетели на свещенодействието. А гласът му мек, топъл, емоционално обагрен, шепотно разказваше бивали и неби­вали истории. Имаше чувство за хумор, а смехът му бълбукаше спотаен в гърлото. Шегите му разведряваха и най-мрачното настроение. Янко познаваше музикалната класика. Увличаше се от църковнославянското пеене. Знаеше цели арии. Прекрасният му баритон изпълваше тишината на ателието, а ние го слушахме притихнали. Във въображението ни се появяваха романтични образи, обземаха ни вълнуващи поетични състояния, които не се описват, а се преживяват. Но те вече не са модерни. Сантименталността е свойствена на богатата душевност и чувствителност. Тя няма нищо общо с материалистичните щения за пари и слава.
През 60-те години на миналия век културният живот на Добрич и Добруджа беше в подем. Проявите на забележителните хорове на маестро Медникаров, театралните постановки на известни режисьори и талантливи актьори, симфоничните кон­церти, като белег за изтънченост и аристократизъм, биваха обсъждани дълго като събития, които ни променят и възвисяват. По това време бе поставено началото на Йовковите национални тържества, срещи с именити писатели, литературоведи, музиканти. Създаден беше градският музей. Читалище „Йордан Йовков” разши­ряваше кръга на културните дейности. Окръжната библиотека се превръщаше в книжовен център. Всичко това придаваше на града особено очарование, облик на европеизъм, на град с дълбоки традиции в областта на изкуствата и културата. На­селение със сериозни интереси и претенции за последователност в изграждането на своята наследена възрожденска духовност, възприело и модерното мислене. В общия процес се почувства една празнина – обединение на художниците в своя гилдия. Липса на галерия, изложбени зали и вплитане на изобразителното и при­ложното изкуство в системата, в общото оживление. В града се връщаха завърши­лите Художествената академия – Никола Богданов, Христо Господинов, Светослав Бъчваров, които се присъединиха към ядрото на местните художници – Янко Ата­насов, Филип Филипов, Ангел Иванов, Тодор Балев и други. Бе назрял моментът за създаване Група на художниците и за полагане началото на една нова институция. Доайен на групата и инициатор за създаване на Художествена галерия и неин пръв директор беше Янко Атанасов.
В средата на 60-те години бе открита първата обща художествена изложба на Групата в залата на бившия Научно-технически съюз, срещу църквата „Св. Георги”, а по-късно се сдобиха и с още една, приспособена за изложби зала в началото на ул.”25 септември” срещу входа на парка. Тази първа изложба беше повече от скромна. Не помня дали имаше помпозно откриване, но не мога да забравя небивалия интерес на гражданството, което се редеше на опашка, радостта в очите и лицата на добричлии. Беше красиво, ново и забележително събитие за провинциалния ни град. Малкото помещение зад изложбената зала, което беше и канцелария, и спалня на Янко Атанасов, защото той работеше по всяко време на денонощието, се превърна в наша светая светих. Имахме или нямахме работа, ние се отбивахме при Янко. Стаята беше задимена от цигарен дим, затрупана с картини, албуми, книги за изкуството, илюстрации, репродукции, всичко, което засищаше нашия глад да знаем, да сме в крак със световните тенденции в областта на изкуствата. На грамофона се въртеше целулоидната плоча с класическа музика. Разговорите – приглушени, интимни и безкрайни като съзаклятници. Чела съм свои импресии и миниатюри, четеше ги и той и възнамеряваше да ги илюстрира. Скицира някои свои хрумвания. След кончината му Янка Атанасова ми ги даде. Те са някъде из архива ми. Като възпроизвеждам обстановката около Янко Атанасов, се сещам за нещо казано от Леонардо да Винчи преди повече от 500 години, че „Къщата на художника е чиста и изпълнена с прелестни картини, че често работата му се придружава от музика или четене на различни прекрасни произведения, които... той слуша с най-голямо удоволствие”.
При него научавахме за новооткрити платна, предназначени за фонда на галери­ята. Заедно с Филип Филипов издирваха произведения на стари майстори, купуваха от национални изложби, обогатяваха бъдещата пинакотека на Добрич. Янко беше един от първите, който доведе в Добрич Никола Манев, който тогава живееше във Франция. Канеха лектори и сказчици. Организираха образователни лектории. Кипеж! Наричаха го ентусиазъм, а то си беше вътрешна потребност, благородна, все­отдайна работа, която не само не им беше заплащана, а те отделяха от скромните си заплати, за да осъществяват идеите си. Ръководеха се единствено от грижата и желанието градът да се равнява с големите културни центрове. Художниците и обикновените почитатели на изобразителното изкуство да обогатяват своя духовен свят, да придобиват вкус и навици към проявите на различните жанрове изкуства. Всичко това, цялото настроение, пориви, вълнения, изтече заедно с промените и се превърна или в рутина, или в безразличие на съвременното ни общество. Худо­жествената галерия пак урежда изложби, търси оригинални форми и европейски контакти, пак кани знаменитости, но го няма онзи чист възпламеняващ, идеалистичен дух, който предава величественост на факта или събитието. Променили са се ценностите, излезли са на преден план потребителските стремежи.

* * *
Няма го Янко Атанасов и цялата тайфа около него – пеещите Филип Кривльо, Спиро, Райко, които придаваха колорит на града, а атмосферата край тях искреше от шеги, закачки, остроумия.
Няма го Зарко – маестрото, законодателят на хоровото изкуство, с когото Янко беше съученик и негов горещ почитател.
Няма го Филип – Драгата с изисканите си маниери, с оригиналната си техника и приглушената пастелна емоционалност на своите добруджански пейзажи.
Няма го Калчо Георгиев, също връстник на Янко, с артистичното си присъствие, както и Добри Атанасов с шегите и италианските канцонети. Янко беше работил като сценограф на театъра.
Няма го Йосиф Душек, негов учител и първомайстор на добруджанското хорово пеене и симфонично изкуство, емблематичната личност за Добрич и наставник на младите музиканти.
Няма го Иван Стоянов – Дявола, Любка Бобчева, Маргарита Дакова, другите му съученици Любен Бешков и д-р Петър Станчев, които са описали града в своите краеведски публикации.
Няма го... Няма ги... Няма го цяло поколение, родено през 20-те години на XX в., избухнало като нова звезда, цветът на добруджанския интелектуален елит. Няма го аромата, вълнението от всяко ново културно събитие. Отишла си е с тях една епоха. Тъжно... Утешаваме се, че ще се родят нови звезди.
Припомних накрая тези имена, защото са свързани с Янко Атанасов като сценограф, като художник и любител музикант, и защото и аз като него бих искала да остане спомен за творците, които са вече история. Чувствам се задължена към паметта им не само като тяхна съвременница, а защото като личности и творци те ще останат неповторими, с дълбока и незаличима следа в културата на Добруджа.

01.11.2011 – 21.11.2011 г.
Добрич

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево