В СИНКАВИЯ МРАЗ
Галина Драгнева е родена на 03.05.1967 г. в град Варна. Завършила е руска филология във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методи“ и английска филология във ВПИ „Константин Преславски“ – Шумен. Понастоящем работи като преподавател по английски език във ВМГ. Носител е на национални литературни награди – специалната награда на ЛС „Реката и приятели“ – Силистра 2011,, наградата на Община Варна в конкурса „Моята България“. 2011, трета награда в конкурса „Златен Пегас“ на в-к „Ретро“. „Идилични бои“ е първата й поетична книга. Публикува в сайтовете „Откровения“ – galina999.
В СИНКАВИЯ МРАЗ
На думите в упойващата власт,
със тях ту разточителна, ту скъпа,
решавам – от сезонния компас
зависи как в жарта им ще пристъпя.
Дали ще бъда щедрост от искри,
браздящи срички в порите на мрака
или – въздъх, за погледите скрит,
защото само ти си ме дочакал.
Капризно племе – думите редят
горчивини и втурват ги в поанта,
а с римите – листенца и ахат
красят на здрача съхнещите панти.
Не знам дали, не знам дори защо
обичат ме, но аз съм им подвластна,
в нощта, когато трънче са и стон
нареждам ги през плач – звездици ясни.
На думите в упойващата власт
не падай, мили! Само ме погледай!
Какво сме всъщност в синкавия мраз,
освен безмълвна страст за миг пореден?
В БОЛКАТА ЗАСВЕТИЛ
Горчивини, обида, гняв,
излели се по юлски мъдро –
уви, Поете, как си прав
да не красиш живота с къдри.
Във разточителен нюанс
да не разстилаш сладост тръпна,
щом пак забавено в каданс
приижда злото многостъпно.
На мрака жилото прозрял,
да плиснеш истини в лицето,
духът за да осъмне цял,
макар и в болката засветил.
Днес глухота ли е – прости.
Прости – ако е взор невиждащ.
Знам, в гръмотевицата – стих
един ден се възкръсва – трижди.
СИЯНИЕ
Познах сиянието – ти! –
розовокварцов, мил и влюбен
дух, който сипнал е мечти
на делника в браздите груби.
Сред изумруда от листа
долавяй, гледай и диви се
как изумително растат
вълненията – стих неписан.
Дали отпосле ще валят
предчувствия за нови рани
не знам, но твоят лъч отля
проекция на същността ми.
И щом – наистина успял
да ми усмихнеш тишините,
раздаваш се, а съмваш цял –
стопли съня ми с жажда скрита.
ХЕЙ ТИ
Хей ти, случайно да не идеш
от ера на дифузна светлина,
че мракът е за теб като невидим,
фотонен стих си, с песенност една.
Не вярвам да сияеш непрестанно,
но изловя ли твой плачевен миг,
поднесла бих ти ласка с цвете ранно
или изящно – нотите на Григ.
Но не случайно миг такъв не сещам.
Навярно си ми дзен, учител, маг
от времето на първата ни среща,
а аз дори не вникнах – за капак.
Сега обаче искрено се взирам
в смеха ти чист, вибриращ от любов,
защото си светлинно – лунна лира
а аз дано съм смисълът ти нов!
МИГЛИТЕ НА ЛЯТОТО
“Ще изсветлеят миглите на лятото
от любов ще се стопят завинаги”
Илко Илиев
“Ще изсветлеят миглите на лятото
и от любов ще се стопят завинаги”,
ще плисне дъжд от истини, изпратен
за да превърже раните на зимата,
за да зачеркне спомена за бившите,
така безумни болки и раздели,
за да потъна в ириса на вишна
и легна – фея – в листец за постеля.
Ще изсветлеят миглите. Ще лумнат
на нови страсти пламъците жадни,
ти ще ме срещнеш с ласчица – подрумник,
а аз от тебе – с жар ще си открадна
и щрих от здрача и зрънца от пясък,
в които се оглеждат сто Вселени
за да притихна в погледа им ясен,
подлунен стих от болка да зачена.
И миден шепот и вълна от срички,
в изящен миг – света ми ще залеят
през август за да не тъжат самички
мечтите ми за елф, прегърнал фея.
СРЕД МНОГОЗВЕЗДНИ ТИШИНИ
Прегърнах лунната идея
най – водорасления стих
в безмълвни строфи да излея
наместо в гларусов триптих.
В безмълвни строфи. Съзерцавам
сред многозвездни тишини
как в лист и стръкче от тинтява
мълчанието – дзен звъни.
Възможно ли е? Век – бъбривец
аз обитавам и го знам,
но бързам – с длан на самодива
да съградя беззвучен храм,
молитвите да впиша в ирис,
съзреш ли ме – да се поспреш
ти, който думите – баири
задъхано катериш, пеш.
КАТО ПЛАЩ
Въздухоплават миг и два
на моя стих добрите листи.
От много ме боли глава
и от натрупване ми писва.
Затуй ги пускам в танца жив
на неподвързани във книга.
Зареждам новия статив
с бои и срещу слънце мигам.
Картина – стих? Или пейзаж?
Не знам дори. Но пак ще литнат.
в непретенциозен, ветрен плащ
и пламъче космополитно.
В СИНКАВИЯ МРАЗ
На думите в упойващата власт,
със тях ту разточителна, ту скъпа,
решавам – от сезонния компас
зависи как в жарта им ще пристъпя.
Дали ще бъда щедрост от искри,
браздящи срички в порите на мрака
или – въздъх, за погледите скрит,
защото само ти си ме дочакал.
Капризно племе – думите редят
горчивини и втурват ги в поанта,
а с римите – листенца и ахат
красят на здрача съхнещите панти.
Не знам дали, не знам дори защо
обичат ме, но аз съм им подвластна,
в нощта, когато трънче са и стон
нареждам ги през плач – звездици ясни.
На думите в упойващата власт
не падай, мили! Само ме погледай!
Какво сме всъщност в синкавия мраз,
освен безмълвна страст за миг пореден?
В БОЛКАТА ЗАСВЕТИЛ
Горчивини, обида, гняв,
излели се по юлски мъдро –
уви, Поете, как си прав
да не красиш живота с къдри.
Във разточителен нюанс
да не разстилаш сладост тръпна,
щом пак забавено в каданс
приижда злото многостъпно.
На мрака жилото прозрял,
да плиснеш истини в лицето,
духът за да осъмне цял,
макар и в болката засветил.
Днес глухота ли е – прости.
Прости – ако е взор невиждащ.
Знам, в гръмотевицата – стих
един ден се възкръсва – трижди.
СИЯНИЕ
Познах сиянието – ти! –
розовокварцов, мил и влюбен
дух, който сипнал е мечти
на делника в браздите груби.
Сред изумруда от листа
долавяй, гледай и диви се
как изумително растат
вълненията – стих неписан.
Дали отпосле ще валят
предчувствия за нови рани
не знам, но твоят лъч отля
проекция на същността ми.
И щом – наистина успял
да ми усмихнеш тишините,
раздаваш се, а съмваш цял –
стопли съня ми с жажда скрита.
ХЕЙ ТИ
Хей ти, случайно да не идеш
от ера на дифузна светлина,
че мракът е за теб като невидим,
фотонен стих си, с песенност една.
Не вярвам да сияеш непрестанно,
но изловя ли твой плачевен миг,
поднесла бих ти ласка с цвете ранно
или изящно – нотите на Григ.
Но не случайно миг такъв не сещам.
Навярно си ми дзен, учител, маг
от времето на първата ни среща,
а аз дори не вникнах – за капак.
Сега обаче искрено се взирам
в смеха ти чист, вибриращ от любов,
защото си светлинно – лунна лира
а аз дано съм смисълът ти нов!
МИГЛИТЕ НА ЛЯТОТО
“Ще изсветлеят миглите на лятото
от любов ще се стопят завинаги”
Илко Илиев
“Ще изсветлеят миглите на лятото
и от любов ще се стопят завинаги”,
ще плисне дъжд от истини, изпратен
за да превърже раните на зимата,
за да зачеркне спомена за бившите,
така безумни болки и раздели,
за да потъна в ириса на вишна
и легна – фея – в листец за постеля.
Ще изсветлеят миглите. Ще лумнат
на нови страсти пламъците жадни,
ти ще ме срещнеш с ласчица – подрумник,
а аз от тебе – с жар ще си открадна
и щрих от здрача и зрънца от пясък,
в които се оглеждат сто Вселени
за да притихна в погледа им ясен,
подлунен стих от болка да зачена.
И миден шепот и вълна от срички,
в изящен миг – света ми ще залеят
през август за да не тъжат самички
мечтите ми за елф, прегърнал фея.
СРЕД МНОГОЗВЕЗДНИ ТИШИНИ
Прегърнах лунната идея
най – водорасления стих
в безмълвни строфи да излея
наместо в гларусов триптих.
В безмълвни строфи. Съзерцавам
сред многозвездни тишини
как в лист и стръкче от тинтява
мълчанието – дзен звъни.
Възможно ли е? Век – бъбривец
аз обитавам и го знам,
но бързам – с длан на самодива
да съградя беззвучен храм,
молитвите да впиша в ирис,
съзреш ли ме – да се поспреш
ти, който думите – баири
задъхано катериш, пеш.
КАТО ПЛАЩ
Въздухоплават миг и два
на моя стих добрите листи.
От много ме боли глава
и от натрупване ми писва.
Затуй ги пускам в танца жив
на неподвързани във книга.
Зареждам новия статив
с бои и срещу слънце мигам.
Картина – стих? Или пейзаж?
Не знам дори. Но пак ще литнат.
в непретенциозен, ветрен плащ
и пламъче космополитно.
