Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИСТОРИЯ"

ИСТОРИЯ

Анна Мария Станоева е родена на 29.07.1970 г. в гр. Варна. През 1996 г. завършва НХА „Николай Павлович” в г. София, специалност „Илюстрация и оформление на кни­гата” при проф. Христо Нейков, проф. Владислав Паскалев и проф. Тодор Варджиев. От 1997 г. работи в областта на приложната графика, графичния дизайн, шрифт, а през 2003 – 2004 г. работи върху филм ефекти и 2D дизайн за кино. Носителка е на награди: Първа награда от III-я национален конкурс „Петя Дубарова” гр. Бургас (1989г.); награда за пое­тично майсторство от V-я национален конкурс „В. Ханчев” гр. Ст. Загора; награда за поезия на името на „Станка Николица Спасо-Еленина” гр. Разград (1998г.). Член е на Съюза на сво­бодните писатели гр. София. През 1997 г. издава стихосбир­ката „Окото на бурята”.



МРАВЕШКО СЪРЦЕ

Никой не ме забелязва.
Обидена, обикновена,
дребна като мравка лазя
между тревите остри мечове
и камъчета планини,
в чиято сянка се задъхвам
със сърцебиене…
О, мое мравешко сърце,
не се сърди, измъчено от цветове…
от помощ нямам нужда
достатъчна е малко музика
и тялото ми почва да кърви
усетило страдание
като Исус на кръста.
Настръхва кожата ми,
а в кръвта полазва
усещане от лед
смъртта е язва,
а целият живот
събран в един красив
отчаян миг
те срязва
красив,
красив
и кратък
като поглед
през прозорец…
Открехнатата гледка -
хълмчета с река
и две дървета
ябълкови, нацъфтели
обгърнати във утринна
мъгла... изчезват
и в солените ти клепки
се стопяват. Не бих нарекла
сантиментите – сълза
по-скоро чувството
за тленност ти доказва,
че всяка стойност е фантазия
Обидно някак си, нетрайно е
по – тъничко от косъм
наше съществуване…и днес
си лягам млада
със гладка, свежа кожа
О, мое мравешко сърце!
Ти още си дете,
а тялото ми остарява…

 

 

ИСТОРИЯ

Нямам дом богат или земи,
нямам покровител нито господар
нямам скъпоценности, украси,
аз не съм прислуга, аз не съм и роб.
Нямам огърлица скъпа във наследство,
нито царска кръв или болярски род.
Нямам перли – маргаритени
само мисли, недомислия
нощи пълни cъс безсилие
в безсъница, навързани,
перлите на моята фантазия –
стягащо дъха огърлие,
мигом къса се, а зърната
трополят и пукат, и търкалят се..
сякаш някакво безкрайно и подводно плуване
сякаш някакво летене е насън,
някаква игра е нашето сегашно съществуване.
Днес съм в женско тяло, имам женски тегоби.
В други дни и в други измерения
мога да съм мъж или момче...
няма спиране
всичко е промяна и движение,
научаване, различие, помъдряване,
строеж...
Падам и веднага ставам, бързо, пак изправям се!
Може през гори, през планини, та чак в десета,
да окъсам дрехи и обуща, сол за залив да изям.
Хляб да ям от камъни и от желязо,
да не ме уплаши нито вещер нито таласъм...
Стъпвам на краката си за нула време.
Трудно плача и издържам дълго
и на глад и жажда, и на липса на мечти,
на вълшебното лекарство от наивна приказка
и на всички обещания “на уж”...
На магическите притчи и заричане
се опирам, търся знак
драконови зъби да посея,
да обяздя огнедишащ бик
да отида чак до края
на небето и земята
да се върна у дома обратно
“цял и невредим”
с руно златно на плещи...
Аз съм като робите на някоя галера
дето по гърба ги лющят здраво с бесния камшик.
Може мислено да се помоля, но не моля ги да спрат.
Никога не гледам идва ли наблизо хоризонт.
Просто мускули напрягам и броя на ум
                                   ударите на веслата.
Сам-самотно със себе си говоря,
най – красивото на ум си преговарям,
просто чакам онзи хубав ден
дето във пристанище най-сетне ще пристанем,
за да си почине от умората в тоя маратон
най-големия, отруден мускул в мойто тяло
осоленото от морски дни сърце,
осолено от страданията цяло...
Нямам хубостта на чудната Елена,
нямам и късмета на Приам.
Аз съм от страна, където е роден-Потопа,
дето е живял със лодката си Ной,
аз съм от страна, където срещат се на кръст
                                                      и ветровете
мястото на древното тракийско злато
хем проклето, прокълнато от завистник,
от наемник и герой, хем жадувано, желано
от съсед и враг, и от злодей...
Мястото на изкусителната песен на Орфей,
несънуваната планина Родопи
Резос с белите коне, Севт - богатият,
                                    преди Мидаса,
гневния Ахил, където е отрасъл...
Мястото, където е отвора на Земята
за Подземното, Отвъдно царство
мястото на евридичината смърт,
място за най-силното, пра-старо грозде
дето лудият Дионис пил е пръв...
Може никога във Кносос да не ида
може да не зърна Крит или Помпей
Троя някогашна във отломъци зарината
е спомен, текст и архаичен спор...
Няма нужда да заричам боговете-
да поискам повече късмет.
Те отдавна са погребани в морето,
заедно с илюзиите от пореден земетръс.
Времето лети, без жал минава
през столетията...хвърля пръст и кал.
Руини, разрушения на тленна слава
на бивши царства, блясък, хубост, мощ...
Времето лети и движи нещо ново,
искам само то да е добро!
Може да не са ни ласкави съдбите,
нито свръх-модерния живот,
хората сме пак и крехки и подвластни
                                              на събития,
на тирани зли, на преврати и диктат,
Бог е все така далеко, а молитвите ни
                                              неразбрани
И света крепи се на кутрето на детето,
на един опънат косъм, на безумна Ос,
на едната дума, гълъб между Симплегади
на една добра и светла мисъл,
на едната чест човешка,
на едното наше крехко АЗ...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево