Панайот Иванов


Студията „Проучвания върху старобългарските знаци” – глава първа на архе­олога д-р Живко Аладжов, излязла от печат през 1991 г., го представя без пресилване като дилетант, както би се изразил покойният проф. д-р Веселин Беше­влиев. Кое ми дава основание да изляза с такова заключение?
Първо – целта, която си поставя ученият да постигне с труда си, а именно да тър­си закономерности в изясняването произхода и развитието на старобългарските знаци.
Второ – представата му за прабългарските рунически надписи и символи. Те за него са грънчарски знаци – „тамги”, с които производителите на глинени съдове, тухларите, както и каменоделците, са маркирали произведенията на своя труд, за да ги отличават от тези на другите такива.
Трето – руническите надписи на прабългарите не са търпели никакво развитие.
Ученият, като не е знаел, че някои от надписите са по-кратки, а други са по-пространни и при това вторите, написани с руни, които се срещат в първите, е останал с впечатлението, че надписите, т.е. „знаците” са търпели развитие.
Освен себе си ученият е характеризирал и онези наши учени, които са му давали „полезни съвети и препоръки”. В случая и те не са били достатъчно компетентни, щом не са могли да посочат слабостите в подготовката му и да му кажат, че трябва още да учи, ако иска да напише труд, издържан в научно отношение.
Четвърто – г-н Аладжов държи знаците, т.е. руническите надписи и символи, да се разглеждат в тясна връзка с материалния им носител, което пък е съвсем из­лишно, като се има предвид, че едни и същи рунически надписи се срещат върху различни материални носители.
Пето – авторът на „Изследването” поддържа тезата за многофункционалността на знаците и пояснява това свое становище с факта, че даден знак се появява в резултат на нуждите на производството, а формата му е продиктувана, както от дъното на съда, така и от определени култово-магически схващания..
Това становище на г-н Аладжов е от край до край несъстоятелно.
Шесто – деленето на „знаците”, т.е. руническите надписи на „врязани” и „релефни”, според мен, пък няма никакво значение. За техните автори важно е било само това – да ги напишат или начертаят.
Седмо – д-р Аладжов, както се вижда от написаното в работата му, робува и на убеждението, че прабългарските рунически надписи представляват някакъв тайнопис, „употребяван за специални религиозни цели”. Тук той се позовава на труда на проф. д-р и член кореспондент на БАН – Веселин Бешевлиев – „Първобългарите – бит и култура” от 1981 г.
С това позоваване авторът на „Изследването” ни дава да разберем, че и проф.д-р Веселин Бешевлиев не е бил много наясно с прабългарските рунически надписи.
По-нататък в изложението на труда си д-р Аладжов разделя „знаците” на сла­вянски и прабългарски, на езически и християнски. И по този въпрос, според мен, той показва некомпетентност – резултат на неумението му да чете надписите и по съдържанието им да се ориентира. Изглежда и той е живял с убеждението, че последните „не се четат”, както неотдавна чух един вече нежив учен да казва.
Премного внимание е отделил ученият в „Изследването” си на начина, по който са написани „знаците”. В случая никакво отражение не оказва върху съдържанието им това дали са врязани върху носещия ги материал или са релефни, т.е. изпъкнали. По този начин той доста е затлачил работата си с ненужни подробности.
Заслужава внимание и следният факт. Той се отнася до разделянето на над­писите и символите на кръгови знаци, на прабългарски, славянски, езически и християнски.
По този въпрос г-н Аладжов също не е бил наясно, тъй като, доколкото съм се занимавал – т.е. чел и изяснявал съдържанието на окръжностите, съм установил, че всички са с християнско съдържание. Както и да е, и тук си е казала думата неосведомеността на г-н доктора.
По отношение само на датирането на „знаците” г-н Аладжов е прав – те са наистина от времето на нашата християнизация, по която причина са и с християнско съдържание.
От този момент нататък, за да бъда убедителен, ще приведа прочита на няколко рунически надписа, които присъстват в таблата на учения.
Например с руническия надпис, известен в научните ни среди като „фланкиран с две хасти ипсилон” /Вж. 1./ е написана сирийско – арабската дума „саляса”, която в превод гласи: „три” в смисъл „Троица”, т.е. „Света Троица”. Тя се среща сред руниче­ските ни надписи над 200 пъти. Широкото . разпространение се дължи на факта, че покръстването е ставало в името на Светата Троица.
Думата „саляса”, за да бъде разбрана от всички покръстващи се, е била преве­дена на прабългарски, което се вижда от друг рунически надпис върху глинен съд /Вж. 2./, открит в района на с. Попина, Силистренско. Той в оригинал звучи: „Саляса – ан вич”, а в превод гласи: „Саляса – разбирай три”, т.е. „Троица”. Втори път е открит на север от река Дунав – в румънското градче Търгшор, но в по-кратък вариант /Вж. 3./. За разлика от първия, който се чете отдясно наляво, този се чете отгоре надолу и на прабългарски гласи: „Саляса – ич”, а в превод гласи: „Саляса – три”, като руните в двете думи са съединени в лигатура.
Много са руническите надписи, както и сам г-н Аладжов посочва, открити по глинени съдове и други предмети при разкопки на средновековни некрополи /гробища/, но за учения и те са „грънчарски знаци”, а не погребални надписи. Такъв е например следният надпис /Вж. 4./, който на прабългарски звучи: „Ич ала ил”, а в превод гласи: „Три, т.е. Троице, в ръка вземи /покойника/!” в смисъл: „Троице, приеми при себе си /покойника/!” От този надпис става ясно, че погребаният е бил покръстен.
Върху капака на саркофаг №4 в Плиска е начертан същият надпис в два ва­рианта – разширен /Вж. 5./ и кратък /Вж. 6./. Първият се чете отдясно наляво и в оригинал звучи: „Саляса ала ил”, а в превод гласи: „Троице, приеми при себе си /покойника/!”. Над надписа е начертана още веднъж с руни думата „саляса”.
Вторият вариант в оригинал звучи: „Саляса ал”, а в превод гласи: „Троице, прие­ми!”. Той се чете отгоре надолу.
Рунически надпис /Вж. 7./, открит в с. Кърки жаба, Ломско /днес с. Аспарухово/, врязан върху надгробен камък, в оригинал звучи: „Саляса килеш”, а в превод гласи: „Троице, смири се или помилуй!”.
В много от руническите ни надписи се чете още една сирийско – арабска дума – думата „салиб” или „салъп” /Вж. 8./, при написването, на която руните винаги са били съчетавани по различен начин. Доста от тях и г-н Аладжов е отбелязал в таблицата си, но нито веднаж не е посочил как звучат и какво означават. За него и те са грънчарски знаци, т.е. „тамги”, с които грънчарите са маркирали продукцията си, за да я отличават от тази на колегите си.
Някои от руническите надписи са били с подчертано агитационно съдържание. Такъв е следният надпис /Вж. 9./. Той се чете отдясно наляво и в оригинал звучи: „Ил еки пе селяса”, а в превод гласи: „Приеми с въодушевление или с добро чувство Троицата!”. Със същото съдържание е и руническият надпис върху бронзовата розета, която е също от Плиска. Новото в надписа върху този паметник е добавеното обяснение защо трябва покръстващият се да приеме Троицата.
Прочита на още много рунически надписи мога да изнеса, но ще се огранича, като се спра сега само на един от мурфатларските рунически надписи /Вж. 10./. Той е с №9 по номерацията на член кореспондента на БАН проф. д-р Веселин Бешевлиев. На прабългарски надписът звучи: „Ил досум ол баш ама”, а в превод гласи: „Вземи или приеми мой другар да станеш или бъдеш, Божа майко!”. Той е молитва, която говори, че Христовата вяра за прабългарина вече е станала здрава част от неговата душевност.
И тъй, вярвам, че от съдържанието на така прочетените прабългарски рунически надписи на всеки става ясно, че последните не са някакви голи знаци – тамги, нито някакъв недостъпен за обикновения човек „тайнопис”, а съвсем нормални писмени документи с конкретно съдържание, отразяващо станалото през един важен пери­од от историята ни – периода на покръстването ни.
Като не е успял да прочете прабългарските рунически надписи и да ни покаже що за народ са били последните и какъв е бил техният език, той не успява да стане Колумб в науката ни – надскочил учителите си, а си остава, както в началото на критичните си бележки споменах, в най-ниската редица на учените ни. Но все пак прави му чест фактът, че се е заел с нищожните си знания да реши „голям проблем”, който и корифеите от научната ни сфера като проф. д-р Веселин Бешевлиев не са могли. Последният даже се обръща с покана към чуждестранните учени – ру­нолози да ни прочетат мурфатларските надписи. Това му обръщение е изложено в края на немската му статия за споменатите вече надписи.