Антония Велкова-Гайдарджиева е родена в гр. Варна. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1993 г. и втора специалност журналистика. Работи като учител по български език и литература в гр. Варна (1993-1994). Редовен докторант по история на българската литературна критика и наука (1994-1997 г.). От 1998 г. доктор с дисертация на тема „Митологизацията и демитологизацията като критически опит на литературната ни наука (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев)“. От 1997 до 2001 е хоноруван, а от 2001 редовен асистент в Катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 2007 г. доцент по история на българската литература. Научните й интереси са в областите: история на българската литература и на литературната критика, литературна периодика, оперативна литературна критика, проблеми на литературното митотворчество, архетипни пластове на културата, скрити диалози в литературното пространство.

ЗА ЙОВКОВИЯ „МЕТАФИЗИЧЕН РЕАЛИЗЪМ”

(„Балканът, Ханът и Чифликът”. Привидният реализъм на Йордан Йовков от Светлозар Игов, изд. Литературен форум, 2011)

По подобие на последно излязлата книга на проф. Игов „Бай Ганю” и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин” и тази за Йовков можем да четем не като традиционна изследователска монография, а като проникновен литературноисторически и критикоинтерпретативен портрет на майстора на разказа, писан „в движение”. В българската интелектуално-оценъчна проза д-р Кръстев (във връзка с творчеството на Щастливеца) налага тази традиция – критически да се доуплътняват във времето, интерпретативно да се обогатяват размислите на един тълкувател за етапните ни нацоионални творци. И тъй като за Светлозар Игов четенето е невероятно духовно приключение и авторефлексивен самопознавате­лен процес едновременно, той, както Йовковия Сали Яшар, всеки път посяга към наследството на любимите си автори с трепета на първооткривателя. Така от края на 60-те години до днес Игов не спира творчески да се вълнува, но и духовно ек­залтира от тукашно-отвъдния йовковски „космически ред на любовта, ordo amoris”.
„Балканът, ханът и чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков” наистина не е цялостно изследване от типа на банализиралия се в миналото модел „живот и творчество”, а е дълбоко концептуална критико-тълкувателна, интелектуално-артистична, философско-етическа творба, събрала на едно място поредица от ста­тии и студии, създавани по различни поводи, както и три синтетични литературно­исторически портрета на Йовков, които взаимно се дописват и заедно конструират представата за Йовковия реализъм като „най-съвършената илюзия за действителност” в българското художествено наследство. Защото, уверява интерпретаторът, Йовков, като никой друг, притежава усет за извънвременните същности, зрение за „след-физическите” събития, слух за трансцендентните говори.
 Йовков е неповторим разказвач на истории за напускането на историята, за случилата се лична среща между човека и Бога. Именно това „интериоризиране на „разговора с Бога”, това етицизиране на религиозното – внушава изследователят – е същностна част на Йовковата художествена философия.
Още в началото ми се ще за заявя, че макар и обединила текстове, публикувани по различно време, настоящата книга е концептуално монолитна, вътрешно окръглена. Сама по себе си тя е единен свят, в който къде по-дискретно, къде по-директ­но се извисява гласът на автора, превърнал интерпретаторските си находки, тео­ретико-методологически подходи, философско-хуманистични прозрения в неповто­рим, но винаги разпознаваем, в ненадминат, но широко достъпен критически език.
При това множеството културно-ерудитски отпратки, народопсихологически съждения, теоретически построения са пръснати на различни места из цялото художественоинтерпретативно повествование, създавайки усещането за философско-интелектуална проза от най-висок порядък.
И така, основната художествено-естетическа и светогледно-поетическа призма, през която Игов чете творбите на разказвача, е идеята за привидния реализъм на Йовковия свят, за неговата илюзорна достоверност и фикционална правдоподобност. Една художествена действителност, в която дори когато се наблюдават на пръв план конкретноисторически реалии, властва метафизичната гледна точка към света, търсеща върховния смисъл и ценности отвъд заобикалящото и обиход­ното. Неслучайно Св. Игов така настоятелно говори за а-исторично естетизирания, за пределно идеализирания метафизически реализъм на писателя, „зачислен на вечен прочит в българската литература”.
Първият „генерален” въпрос, който занимава изследователя, е за „класическото у Йовков”. Тръгвайки от програмното есе на Т. Елиът „Що е класик”, Игов именно във връзка с Йовков ще формулира и своите не-гръмко поднесени „дефиниции” за класическия писател, родени в самия творческо-интерпретативен процес: „В нашата литература Йовков наистина е в такава степен класичен, в каквато за европейска­та литература е класичен Вергилий. Той е едновременно и завършек, и начало, той е „средище”. Още тук, коментирайки класичността на Йовковото творчество като върхов етап в българското повествователно изкуство, като своеобразен възел, център, отвеждащ назад, но и напред в националното художествено визионерство, изследвачът се опитва да „именува” уникалния Йовков реализъм, несрещан в твор­бите на другите наши писатели. Художествен феномен, който още в края на 30-те години на миналия век проникновеният и конгениален на Йовковия свят интерпре­татор Ив. Мешеков беше се опитал да формулира, определяйки го като „езически реализъм, етически и религиозно християнски осмислен”. Този типичен йовковски романтично-реалистичен модус на възприемане на битието по-късно Св. Игов ще дефинира като вторичен реализъм, модерен реализъм, привиден реализъм, кой­то диалектически съдържа в себе си някои романтични черти. Почти половин век след Мешеков изследователят ще си позволи да използва в своя литературноис­торически портрет на писателя ключовите интерпретаторски решения на покойния вече „учител по критика”. За разлика от мнозина свои съвременници литератори, станали модни през последните десетилетия, Св. Игов не дръзва да преиначи или присвои стореното от Ив. Мешеков. Напротив, той с респект го цитира, перифрази­ра, доуплътнява с един промислен културно-исторически и философско-херменев­тичен апарат.
Разсъждавайки върху категорията „мъдрец” във връзка с личността на Гьоте, един от „класиците на западноевропейската критика” Т. Елиът настоява, че два­та основни критерия, за да бъде назован един творец като мъдрец, са Вечност и Универсалност: „Кой друг герой би звучал по гръцки от Одисей, по испански от Дон Кихот, по английски от Хамлет или по германски от Фауст? И наред с това те всички участват в изграждането на всеки един от нас”. Именно такава роля – убедителен е Игов – изиграва Йовков в българското, но и европейско литературно простран­ство. Той синтезира и в литературноисторически, и във философски аспект нацио­налното и индивидуалното: „Като тематика той е национален (етноцентричен), като концепция за света и човека – екзистенциално вглъбен и трансцендентно одухо­творен”. Без съмнение тази проницателна литературоведска формулировка звучи есенциалистки глобализиращо и аксиоматично-обобщаващо. Защото десетилетия наред Св. Игов живее в и с аурата на Йовковия текст – с неговите ключови метафи­зични преживявания на греха, съвестта, отговорността, любовта, смъртта.
Концептуално промислен и увлекателно разгърнат е етюдът върху „Личността” на Йовков. И в него авторът е артистично афористичен, психографски проникно­вен, типологически находчив. Ето някои от блестящо улучените биографично-портретиращи щрихи: „Животът му външно твърде много напомня на неговите неудачници от крайграничната провинция – ако Сали Яшар е неговият идеален, битиен двойник, може да се каже, че битовият му двойник е нещастният „мечтател” Боянов от едноименния разказ.”
Принципно негативен спрямо ровенето в семейни архиви, в интимно-лични „дела и документи”, Св. Игов се интересува от онези житейски събития и факти, които имат смислопораждаща функция по отношение на литературната интерпретация. За Йовковата творческа биография специално най-важни житейски „локаризации” до края на писателския му път остават родният жеравненски Балкан, „пресъзда­ден с удивителна пластическа свежест и музикално звучене в „Старопланински легенди”, и безпределната добруджанска равнина, превърнала се във „втората му родина”.
И Балканът, и Равнината у Йовков дишат, живеят, радват се и скърбят с незаме­нимия дух на мястото (genius loci), който “грабва”, „размеква”, „залюлява”, „преобра­зява” поданиците им. Именно с Добруджа Йовков открива духовните пространства на безпределността, на екзистенциалната човешка свобода, осъществяваща се „в широта”. За да се случи така необходимият и генеративен преход в родната художе­ственост – „от етноцентричния ботевско-вазовски етап към един модерен антропо­центризъм, където върховните ценности са личностни и нравствени”.
Убеждаваме се как, за разлика от позитивистично настроените изследователи, следващи каузално детерминистични, миметични подходи за обяснение на художественото, Св. Игов по един новаторски, модерен начин синтезира „външните” с иманентистки принципи при тълкуване на авторовия свят, за да извае пълнокръв­ния индивидуален портрет на писателя, за да конструира своите неповторими лите­ратурнокритически „парадигми”: „Но този оскъден на събития живот ражда духов­но най-необятния български епически свят. А подобен свят може да бъде създаден само от голяма творческа личност” или „Така впечатлителното момче, заслушано в песента на балканските кории и в мелодиите на добруджанското ширине, накрая се превръща в мълчаливия, затворен в себе си творец, който дари най-озарено духовната проза на българската литература”.
Обяснимо повечето йовковеди стартират изследванията си с военната проза на писателя. И Св. Игов, по примера на едни от най-проницателните тълкуватели, Йов­кови съвременници като Вл. Василев и Б. Пенев, съзира в нея „зрелия повествователен стил”. Във военните разкази белетристът освен че подготвя българската проза за бъдещия „обективно-„вживяващ” се епически повествовател”, отправя и своите хуманистични послания, свързани с неразрешимите, проклетите въпроси, със старите и новите трагедии, сполитащи човека през хилядолетията. Разгада­вайки с изострената си чувствителност „знаците на времето”, писателят етизира жестоката реалност на войната: „Ние помним „земляците” не с пушки в ръце, а загледани подир жеравите или като орачи, трепетно чувстващи пробуждането на земята”. Защото философско-психологическата стихия на Йовковия почерк е духът на хуманизма.
Въпросната склонност на белетриста да метафизира действителността, да от­варя човешките сърца за „модалностите на светлината”, вярвайки че „сред всички земни същности най-изпълнена със светлина е самият човек”, предполага и обръ­щането в „Старопланински легенди” към фолклора като „класически синтез на ро­мантика и реализъм”. След като определя книгата като една от „българските биб­лии”, Св. Игов предлага разказите в нея да бъдат четени като „поеми”, като „балади в проза”, постигащи „чудна хармония между музикално-словесния и пластическия принцип”. Но освен че задълбочава представата за жанровото своеобразие на тези Йовкови шедьоври, с прочита на „Легендите” тълкувателят налага и една от фило­софско-етическите призми, през които цикълът се мисли до ден днешен: „Магичната сила на любовта е не само извисяване над привичните норми на един суров бит, т.е. тя е не само надбитова, тя е и надетична – „над доброто и злото”, „над греха”. И именно този духовно-еротичен естетизъм на Йовков е същност на неговия „култ към красотата”.
Цялата книга ни убеждава в способността на проф. Игов да сътворява бляска­ви като интелектуално-философски находки и запомнящи се като „фразеология” формулировки за дълбинната същност на авторовия творчески космос. Но също така той задава и високотипологични модели на четене на националните класиче­ски книги.Св. Игов държи на едно свое откривателско наблюдение. Неслучайно ще го срещнем на няколко пъти в книгата му, аналитично аргументирано от различни позиции. То носи основния „патос” на изследването, а също така дава и неговото заглавие. Става дума за един скрито заложен „сюжет”, касаещ творческото раз­гръщане на Йовковата епическа дарба – от „Старопланински легенди” през „Вечери в Антимовския хан” към „Ако можеха да говорят” писателят всъщност слиза от Балкана към добруджанската шир: „И ако средищният символ на „Старопланински легенди” беше Балканът, основни символи на следващите му книги стават Ханът (като средище на човешки срещи и съдби) и Чифликът (като средище на задружен ритуален труд по природните закони)”.
Но, макар че ханът, като пространство на освободеността чрез веселието, пред­полага езическо-хедонистичното начало, не то доминира във „Вечерите”, а една „ре­лигиозно-етична резигнация” – „печалната мъдрост на смирението”. Ханът е Йовко­вото копнежно-носталгично пространство на „златното време”, в което трансът на телата и екстазът на душата, еротичната страст и религиозната свяст, помрачения­та на ума и боговиденията на съвестта, краят и началото са единосъщи.
Някои от фрагментите в този критически „ескиз”, посветен на „Вечерите”, са обра­зец за интерпретаторско майсторство. Забележителен тук е и самият естетико-херменевтичен речник: „трудова религия”, „резигнирана етика”, „носталгия, изпълнена със сладка печал”.
Специално място литераторът отделя на трите малки разказни шедьовъра, кои­то стоят отделно от едноименния цикъл – „Албена”, „По жицата”, „Грехът на Иван Белин”. Всички те, отбелязва тълкувателят, показват склонността на Йовков към „сбита интелектуална формулировка” на онова, което той е постигнал и чрез великолепните си образни внушения. Така че освен във всичко останало, мъдростта на писателя прозира и в дарбата му да изрича лапидарно оформени съждения, афоризми, максими. Мъдрецът е прозорлив тълкувател на човешката природа, способен да дълбае в мрака, да осветява скритото и незабележимото, да разбира малкото и голямото, личното и световното. Мъдростта е будност на ума и съвестта, осененост на душата и сетивата за наднебесните истини – за първоначалата. Ето защо „мъдростта у мъдрия човек се ражда от духовните източници”, тя е другото име на милосърдието и великодушието: „Грешна беше тази жена, но беше хуба­ва!” – сякаш възкликват и интерпретаторите, заедно със селяните, и спират дотук, за да изваят мита за това, че у Йовков красотата стои над всичко. А красотата у Йовков, също както у Достоевски, стои над всичко, но не красота сама по себе си, а чрез нравственото въздействие, което предизвиква” – убеждава с присъщата му философско-естетизираща реторика интерпретаторът. И продължава, истинското събитие в „Албена” е „невидимо” за външното око, то е морално събитие, нравствен прелом: „Истинската любов не е в акта на прелюбодеянието на Нягул с Албена, а в този миг, когато, осъзнал вината си, Нягул я споделя с любимата жена”.
Както често се случва, и в анализа на прочутия разказ Св. Игов е силно прово­кативен. Тук той ще постави под въпрос втвърдилата се представа за Йовков като творец, възпяващ традиционната „народна” мъдрост. Тъкмо обратното, във века на тържеството на масите и тълпите, възприемани като главен субект на историята, добруджанският майстор демистифицира „общността”, показвайки я като сляпа в реакциите си тълпа, непритежаваща стабилен критерий нито за истината, нито за доброто и справедливостта, люшкаща се под влияние на случайни импулси и на­строения, слухове и суеверия.
Другият Йовков шедьовър, който неведнъж е занимавал изследвача, е „По жи­цата”. В случая Игов коректно проследява натрупания свод от съществуващи ин­терпретации на емблематичната творба и дръзва да оспори някои от новите ори­гинални като замисъл тълкувания, предложени от водещи фигури в националната критическа мисъл. Като, трябва да отбележим, че спорът при Игов никога не е преднамерено зложелателен, дискредитиращо тенденциозен. Напротив, той е повече повод за идейнотворчески диалог. За какво става дума. През 90-те години на миналия век българското литературознание действително се разкрепости, обърна се към малко познати западноевропейски (и не само) концепции и методологии, към недопускани от властващата културна идеология критически подходи и херменев­тични разрези. Времето между последното десетилетие на 20 в. и първото на 21 в. е обхванато от интерпретаторската еуфория на „новите прочити” без търсенето на идеологически алибита.
Отнасяйки се с респект към литературната ерудиция и методологическа задълбоченост на редица Йовкови тълкуватели от „последния рецептивен период”, Св. Игов не спира да ги допълва или коригира. Тъй като негова „запазена марка” е не сляпо­то следване на някаква абстрактна, пък била тя и модна, теория, а смислотворче­ската адекватност спрямо интерпретирания художествен свят. Безспорно честата употреба на понятието хуманизъм към Йовков през социалистическите десетиле­тия с повод и без повод го превръща в клише, което „в желанието си да каже мно­го започва да не казва нищо”. За съжаление находчивите и разчупени модерни и постмодерни тълкувателски визии невинаги са съответни на „обекта на коментара”.
Тръгвайки от професионалното усъмняване в приложимостта на външнопоставе­ни спрямо етоса на творбата методи, Св. Игов влиза в „святая святих” на Йовковата вселена като свят на моралните следствия, а не на причините. И тук не става въ­прос толкова за „конфликт на интерпретациите”, а за адекватност на интерпрета­торската работа. Запознат в дълбочина с модерните литературоведски концепции и подходи, той апелира те да се ползват като ефективен изследователски инстру­мент единствено когато самата творба ги предполага, „предизвиква”. Сами по себе си митологичните и психоаналитичните методи като вид херменевтика на причи­ните са изключително плодотворни, но те не на всяка цена са уместни и приложи­ми. Що се отнася конкретно до разказа „По жицата”, в него същинското събитие е срещата на Моканина с мъката на непознатия. „Замислянето” на добруджанеца наистина крие нещо „главоломно”. То не е обикновеното сблъскване с другия, а съ-преживяване на изпепеляващата го болка. То е съ-страдаване. Срещата е вър­ховен етически акт в Йовковото творчество. Тя отключва агатологичните човешки преживявания, волята за доброто на другия.
И третият шедьовър от книгата „Вечери в Антимовския хан”, който изследова­телят настоятелно коментира, е „Грехът на Иван Белин”. В синхрон с авторовата художествена философия Св. Игов ще отсъди: „Едва в битийната отвореност на човека към „всяка чужда болка” се достига до висшето прозрение за мъдростта на битието и природните закони, на които човек трябва да бъде подвластен като на висш нравствен закон”.
В професионалния път на Св. Игов трайно място заема интересът му към развоя на романовия жанр в контекста на националната, балканската, европейската литература. Несъмнен принос в тази посока е наблюдението, свързано с движението на Йовковата проза към по-обемни епически структури. Тук Св. Игов теоретизира вър­ху принципите на циклизация в отделните книги на Йовков, като най-висока степен на центростремително обединение на разказите в единна текстуална цялост той вижда в „Ако можеха да говорят”. Тази книга тълкувателят чете, както преди него Г. Цанев, като своеобразен новелистичен роман – едно наистина смело новаторско литературоведско начинание.
 Познавайки пътя на романа от Средновековието до наши дни, изследвачът „загребва” аргументативен материал в полза на своите аналитико-теоретически кон­струкции от световната словесно-художествена и естетическа култура във всички нейни периоди. Защото плува в свои води. Разсъжденията му са изпъстрени с имена на автори и заглавия на книги, които трудно могат да бъдат персонално обозрени. Това не важи обаче за интелектуалния мащаб и ерудиция на Игов, който чете националната и световната литература процесуално, в диалектиката между традиция и новаторство, но и като единен мъдро нареден надвременен свят.
Друг приносен момент в настоящата книга са съпоставителните междутекстови диалози между етапни творби на „певеца на Добруджа” и на български и балкански класици на прозата (Елин Пелин, Ем. Станев, Иво Андрич).
Етюдът „Между кръчмата и манастира („Вечери в Антимовския хан” и „Под ма­настирската лоза”)” е не просто оригинално сравнение на типологично равнище между уникалните художествени светове на двете книги, но и проникновено психографско портретиране на авторите им, които: „...сякаш бяха разменили своето ис­тинско вдъхновение, всеки възпяваше противоположното на своята индивидуална същност. „Езичникът” Елин Пелин възпяваше християнската обител, „християнинът” Йовков – „езическия храм на Сарандовица”. Нещо повече, въпросният текст е опит за създаване на една „топологична поетика” на класическата българска литерату­ра, занимаваща се с пространствените отношения и образност в нея, но и инспи­рираща по-глобални народопсихологически обобщения като следното: „Кръчмата и Манастирът са полюсни средища на българския бит и духовност, те изразяват крайните предели на българския живот”. Така или иначе и двата храма – на тялото и духа – „си приличат по общите си компенсаторни социални функции – и двата дават илюзорна свобода в един несвободен свят”.
В тази част от книгата Св. Игов за сетен път демонстрира умението си творчески да трансформира смислопораждащи тези на чужди автори и функционално да ги прилага към „нуждите” на анализа. Особено продуктивна в междутекстовите паралели се оказва културологичната идея на Льороа Гуран за двата основни простран­ствени модела – линейния и радиалния. Съпоставяйки етапни творби на българ­ското художествено визионерство – Славейковата „Сън за щастие”, Ботевите „На прощаване”, „До моето първо либе”, „Хаджи Димитър”, Йовковите „Старопланински легенди”, изследователят преобръща втвърдени, но оказали се повърхностни пред­стави и модели на четене. За да (про)видим, че Ботевият митологично-баладичен „път нагоре” има не само исторически и социални, но и екзистенциални и трансцен­дентни измерения, а Йовковият „път надолу” е пътят към радиалното пространство на Равнината с двата най-важни нейни центъра Хана и Чифлика. Но най-впечатля­ващото е, че „пътят нагоре и пътят надолу е един и същ”. Парадоксално наистина, но двата противоположни пътя (нагоре, там на Балкана, и надолу, към равнината) „трансцендират в друг тип художествено прстранство” – вътрешното субективно битие на общочовешките хуманистични ценности.
Предизвикваща сериозни историософски, социокултурни, нравственопсихоло­гически, геополитически размисли е сравнително-типологичната студия, посвете­на на „двата чифлика” – този на Ем.-Станевия любим герой Костадин Джупунов от романа „Иван Кондарев” и на Йовковия „чифлик” от „Ако можеха да говорят” и „Чифликът край границата”. Чифликът като осветено местообиталище, като „бащин дом”, „огнище”, „родина”. Чифликът, който хармонично синтезира делника и празни­ка, труда и почивката, реалността и бляна, дома и хана. Едно от магическите бал­кански пространства, в които се случват ключовите събития на човешкия живот и на познаването на себе си. И съвсем не е случайно, че в романа си „Чифликът край границата” хуманистът „достига до границата, от която започва пандемониу­ма на българската история, но не я прекрачва”! Йовков отказва да влезе вътре в зловещия котел на социалнополитическите страсти, на братоубийствените битки, превърнали българското общество така подвластно на левия и десен ressentiment.
Св. Игов прави някои същностни за модерното българско литературознание из­вода в тази посока. На първо място – и Йовков, и Станев, като художествени фило­софи на българската съдба, интерпретират чрез магията на Чифлика „сблъсъка на патриархално-изостаналите Балкани с капиталистическия Запад”, породил от своя страна „ретроспективните патриархални утопии”. Но ако Йовков бяга от неминуемо­то разграждане на хармоничната селска вселена под ударите на модернизацията и урбанизацията в „напълно естетизираното исторически дестилирано пространство на „Ако можеха да говорят”, жестокият реалист Ем. Станев дълбае в болезнената тема: „Иван Кондарев” в известен смисъл е пренаписване на „Чифликът край грани­цата” чрез съсредоточаване върху социалния и исторически трагизъм на времето и мястото, от които Йовков бяга”.
И докато разгръща провокиращата вниманието ни интелектуална теза, Игов ще сподели още една от своите ярки интерпретаторски находки – тази за „чифликчий­ската утопия” като светоглед, но и като личен мит за българския писател: „Ако за Йовков Чифликът е земното въплъщение на неговото разбиране за света като ordo amoris, мечтата на Костадин Джупунов за Чифлика рухва, сломена от неизбежни­те механизми на света като поприще на Хераклитовия polemos, светът като вечна разпра, война, раздор, битка, което е основата на Ем.-Станевата философия за живота и историята”.
Невъзможно е подобни литературнокритически и философско-исторически прозрения да не засегнат не само най-преданите почитатели на проф. Игов, но и трай­но да бележат целокупната българска, балканска, славянска художественоизсле­дователска мисъл.
Вече неколкократно споменавам, че „Балканът, Ханът и Чифликът” вписва българския писател в плътния контекст на световната литература. Конкретна илюстра­ция на това интерпретаторско усилие са трите етюда „Двама майстори”, „Несъстоя­лата се среща”, „Състоялата се среща”, обединени под общото заглавие „Слизането от пиедестала: Алия Джерзелез и Шибил”.
Тръгвайки от един почти неза(от)белязван в съществуващите изследвания биографичен факт, критическият повествовател сюжетира несъстоялата се, но възможна среща между големите балкански белетристи Андрич и Йовков, които по стечение на обстоятелствата пребивават между края на 1921 и края на 1922 г. в „шумния и луксозен” Букурещ в качеството си на дипломатически чиновници. И двамата принадлежащи към драматичното поколение, което Ив. Мешеков нарече „ляво”, а Хемингуеевата героиня мис Стайн „изгубено” (generation perdu), преживяло потреса „в окопите” през Първата световна война.
Живо, увлекателно, интригуващо литературният биограф щрихира общото и различното в творческо-житейските разгръщания на писателите. Единият (Андрич) – гражданин на Австроунгарската империя, с високо образование, получено в ня­колко елитни университета, със защитена докторска степен, с блестяща диплома­тическа кариера и пр. Другият (Йовков) – жител на изостанала балканска страна, сполетяна от поредица от национални катаклизми, със скромно образование и преследващи го битови проблеми. Но, афористичен е портретистът, и утвърдилият се дипломат, и дребният чиновник съхраняват вътрешната си независимост и твор­чеството им е израз на тази духовна свобода.
Неуспели да се срещнат физически, попадайки по едно и също време, на едно и също място, балканските мъдреци се срещат в полето на художественото. Вещ познавач на балканските литератури, Св. Игов конструира впечатляващ паралел между първата Андричева прозаическа творба „Пътят на Алия Джерзелез” и пър­вия разказ „Шибил” от Йовковата книга „Старопланински легенди”. И двете произ­ведения интерпретаторът разчита като израз на важния преход на балканските литератури от традиционната етноцентрична към модерната антропоцентрична визия за света и човека. Писателите свалят героите си от „пиедестала” на фолклорно-юнашкото им амплоа чрез любовта, за да ги превърнат в обикновени „деми­тологизирани” герои. Но тази „демитологизация” – аргументативно последователен е интерпретаторът – по-скоро трябва да се нарече „хуманизация на мита”, тъй като чрез уязвимостта и слабостта в порива към обич „героите” стават по-близки до „простата човешка участ”. В крайна сметка и двамата балкански хуманисти раз­глеждат човека като върховна ценност – човекът, орисан да узнае любовта в ней­ните тъмни инстинкти и възвисяващи полети.
Едно от незабравимите тълкувателски проницания в Св.-Иговата „книга за Йов­ков” се отнася към разказа „Вълкадин говори с Бога”. Самото заглавие на текста е запомняща се критическа метафора – „Молитвите на балканския Йов”. Отново Св. Игов ще разположи разсъжденията си в широкия контекст на световната хумани­тарна мисъл, непреставаща да търси отговори на безответните – неразрешимите въпроси. А, както подчертава интерпретаторът, мъчителните въпроси на добруджанеца, са обърнати не толкова към Бога, колкото към човека, изгубил Бога в опита си. Йовковата творба казва, че за постигането на отвъдното е необходим „немият контакт”, пределното утихване на тялото и душата. Едва тогава човекът е въвле­чен в друга степен на познанието – богопознанието: „И библейската книга на Йов, и притчата на Йордан Йовков за един балкански Йов внушават, че Бог отговаря на човешките въпроси с мълчание. Но това мълчание не означава нищо. Това мълча­ние означава, че отговорът на въпросите, които човек очаква от Бога, е в неговата собствена отговорност”.
Нека заключим – Св.-Иговата рецепция на Йовковата проза е плод както на силната му критическа инвенция и интерпретаторска мощ, така и на огромната му ли­тературноисторическа и теоретическа ерудиция. И неслучайно той отваря незнай­ни, но и потайни врати към художествената вселена на мъдреца, за да ни потопи в онова, което остава неизказано. Няколко поколения ученици и учители, студенти и университетски преподаватели, изобщо четящи хора са образовани и възпитани в духа на Св.-Иговите интелектуални проницания. В цялата си книга, независимо дали поставя теоретико-концептуални проблеми или социално-философски казу­си, дали творчески дописва критически решения от миналото или спори с идео­логически предубеждения и бързопреходни методологически моди от съвремието, изследвачът ни отвежда по възможно най-завладяващия начин към субстанциал­но йовковското – към романтично-идиличното одухотворяване на реалността, към онтологизирането на историчността. Св. Игов задава други оптики за четене на Йовковия свят, през които проговарят нравствено-религиозните му дълбочини и надмирски височини. За да внуши, че Йовковата проза е разказ за мъчителното и мълчаливо пътуване на човека от света на имането, измамната вещност, шума на суетата към утаените страсти и тихата смиреност на душата.