Димитрина Равалиева е родена на 19.11.1969 г. в с. Подвис, обл. Бургаска. Завършила е българска фило­логия в СУ „Св. Климент Охридски” и английска филология в ШУ „Еп. Константин Преславски”. Автор е на книгите „Дъл­гото тире на хоризонта”, „Пробойни в паметта”, „Свръхбагаж: носталгия”, „Златните небеса на септември”, „И предана до смърт на своите бягства”. Превела е от английски език „Одисеята на Пенелопа” от Маргарет Атууд. През учебната 2003/2004 година е била разменен учител и стипендиант на „Фулбрайт” в Делауеър, Охайо. Работила е като журналист и като учител по английски език в София, Бургас и Карно­бат. В момента работи в сектор „Култура и изповедания” – община Карнобат. Публикува в регионалния и националния печат. Носител е на няколко национални награди за поезия. Членува в СБП.

* * *
Уж щях да прескачам локва,
а кракът ми посегна да прескочи вселена.
По страните ми стече се – мокра –
благодарност, че беше до мене.
Сякаш сутрин не се връщаме отдалече,
сякаш сънищата ни не са отвъдни!
Тленна съм. Да надзърна в своята вечност
не посмях – а посмя кракът ми.
Тук съм. Земна съм. За възторзи е късно.
За смърт – рано.
А защо над лицето ми светлината се пръска
като аура на изгнаник?

* * *
Синя гаричка. Розов пчелин.
И до гибел изящни – две рози.
Пътник спрял би, с ръкав би изтрил
стъклен кръг във вагонния кошер.
Не пространство оставям, а миг,
и е странно, че пак съществува
синя гаричка с розов пчелин,
с жълти рози – след влак отпътувал.

ЗЕЛЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Кантарион, живовляк и коприва
пътеката лекуват като рана.
Тук беше дом. Сега е място диво –
сега е гъста, резедава граница.
Пътеката изтрива с остри билки
следите в обгорялата си кожа.
В зеления и обръч няма никой
освен скорци, калинки и безбожници.

ЖЪЛТО СТИХОТВОРЕНИЕ

В градината със бронзови поети
и каменна Ерато във фонтана
небето сипе акварел и темпер,
но залезът не иска да остане.
И избледнява златното до охра,
пастелни сенки плъзват по стените.
Заплетен залез в клоните на ореха
или разнищено палто на скитник
люлее се. Внезапно притъмнява
мозайката от облаци и клони.
В мен бронзово е – като тленна слава,
съсухрено – като пресъхнал спомен.

БЯЛО СТИХОТВОРЕНИЕ

Спохождат ме насън следите бели
на отминаващите самолети –
като ресни от виснали фенери
изпод тавана на света – небето.
Отвява бризът белите ти ризи
в прегръдката на цъфналите джанки.
И отпечатан в хоризонта бистър
не ти оставаш. Само твойта сянка.
И всичко закъсняло е простено
от кръст на чайка, от миро дъждовно.
Откъсвам сливов цвят. Дървото стене:
„Да помним! Нека помним…нека помним…”

ЧЕРВЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Пастелният регистър на червеното
от тъмни вени капе. И размята
най-октомврийското ми настроение
един нахален и внезапен вятър.
И тухлен, керемиден и отчаян –
градът е капка кръв в далечината.
Процесия червени кардинали –
редят се пътни лампи над главата ми.
Виновен винен пламък – идва залезът,
зад облаци от жар и жажда светнал.
Ръка ръката няма да погали
с изтънчен жест – отчаян и последен.
Градът е храм от бясно дребнотемие –
молитвите да приюти не може.
Под клепките ми – златно и червено,
карминово, ранено, невъзможно.

СИНЬО СТИХОТВОРЕНИЕ

Прозрачният екран на синевата
пропусна погледа ми чак дотам,
където светостта не е разпятие
и „досънувах” всъщност значи „знам”,
и гларуси потапят едри човки
в мастилницата на едно небе,
по-чисто от страдание и поплак.
Небето – отразено – слезе в мен.
Изучих цялата крайбрежна флора,
простора – в празничен ултрамарин…
И споменът навлезе в акваторията
на сините надежди и съдби…

ОРАНЖЕВО СТИХОТВОРЕНИЕ

В оранжевия клюн на този залез
съм сламка, стръкче, паяче, тревица…
С живот не може да се заразява.
Ваксина против скръб не е открита.
А да живея трябват други сили –
не зъби в кожата на портокала.
Оранжевите котки, гръб извили,
лежат покрай чертата на канала.
Като харизано палто – не ми е
по мярка разкроен и шит животът.
Излишно силни делнични стихии
подмятат го като разкъсан подгъв.
Аз мога с котките да разделя обяда,
вечерята, последния си залък.
Но сенките човешки над канала
като златисти гилотини падат.