Павел Павлов

Откъс от новия му роман
„ЗЕМЯ НА БОЖИ ДЛАНИ”

ДРУМИЩА
ПОД ЗВЕЗДИТЕ
I
Гюрсел отбягваше да срещне погледа на Меглена на пристана в Мангалия, макар двата лъскави файтона да бяха един до друг. Помайваше се от налбантина, който подковаваше черния му жребец. Сетне се скри зад синкавия дим на надениците, извърна гръб в залисия със симидчията, понесъл дъхавите си хлебчета на табла през шията. Накрая повика аркашките и ги напои с горещ сироп. Щом файтонът на хаджи Божан отпраши с щерка му, нейния годеник, нявгашната им учителка Рашинова и Фотина, повел. на сеизите си да впрегнат подкования кон и да яхнат камилите, та да вземат преднина по пътя. Сеизите – по неволя превърнати в камилари – се настаниха между гърбиците на хайванчетата и всеки поведе на въже отподире си останалите. Аркашките се спогледаха нетърпеливо, кога най-сетне ще се качат на файтона. Гюрсел ги бе поканил да отседнат на Юмеровия чифлик. Но той все още се помайваше на сергиите и избираше най-гласовитите хлопатари за чардата. След като спечели достатъчно време, за да не застигне другия файтон, той се качи на капрата. Познали своя господар, конете литнаха като хали, защото никога не бяха гонени с камшик, а винаги биваха презобвани с ечемик. Те се гмур­наха в тъмнината на нощта, над която изтънелият сърп на месечината не смогваше да посвети.
 — Брей, че тъмница – обади се Тригорски. – като че надничаш на дявола под опашката.
 — Шейтанско време му викаме ние – извърна се от капрата Гюрсел. – ама подир малко ще се ококорят звездите и нощта ще побелее. Такива едри звезди не се виждат на никой меридиан, господин Тригорски. Те заличават междите, изровени от хората и нощем на човек му се струва, че е възседнал Земята и литва сред съзвездията.
 — Навярно пописвате стихове, челеби, говорите като поет – възкликна Иларион.
 — И поет съм, човече, само че пиша стихове с бразди по земята.
Нощта наистина взе да побелява. Звездна светлина открояваше силуети на брястове, застанали като стражници край пътя, високите храсталаци генгер, сред които като снопове вощеници стърчаха жълтите снопове на лопена. Заобаждаха се пъдпъдъци, слисани от омаята на бялата нощ.
 — Когато бях малък, копнеех да стана диригент – усмихна се на нявгашната си приумица Иларион. – И оркестърът ми да бъде само от щурчета. Нагазвах из треволяка и се ослушвах, за да подбера най-гласовитите.
 — Намери ли се кой да ушие таквиз малки фракчета на твоите оркестранти – взе го на подбив Тригорски и надигна павурчето с дюлевата ракия.
 — Не ми трябваше шивач, защото си имат кафяви дрешлета от крилцата, а под тях червеникави жилетчици, като от сукно. Бях си издялкал диригентска палка от леска, размахвах я и цялото поле екваше от симфонията на щурците.
И като наистина да бе размахал палка, нощта се огласи от небивала музика и се понесе до възбог. Пригласяха . пъдпъдъци. Отчухаха чухалчета.
 — На нашенци им не трябват компаси, те се ориентират по звездите и нивга не объркват пътя. И джамии, и църкви са ненужни. Добруджанци си говорят с бога – бил той Аллах или Христос.
Звънчетата на конските капистри сепнаха задрямал заек, той прекоси пътя и, заслепен от фенерите, едва не попадна под колелетата на файтона.
 — Спрете, челеби Гюрсел, за Бога, спрете – провикна се Иларион – Вижте, край кръстопътя стои дете.
Гюрсел Аджаип опъна юздите и скочи от капрата. Детето не помръдна, само запримига с големи жълти очи.
 — Това не е детенце, а бухал – рече, като го приближи Гюрсел и му издума нещо невнятно за аркашките. – Трябва да е столетник.
Бухалът наостри пернатите си уши и заслуша доверчиво, като да разбираше от човешка реч. Турчинът му помаха с ръка за „сбогом” и възседна отново капрата. Усетили отпуснатите юзди, черните жребци понесоха файтона в нощта. „Мъдрецът” от кръстопътя ги изпроводи с едно „уху-бух”.
 — Бухалът е мъдра птица – извърна се към аркашките Гюрсел. – Когато бях момче, бях опитомил една двойка. Живееха си сред клонаците на стар бряст. Бях ги обучил да казват по някоя дума. Древните атиняни не току-тъй са го изобразили на своя герб.
Иларион потръпна от нощния хлад.
 — Можем да вдигнем гюрука, господин Иларион – предложи челебията.
 — О, не – отказа артистът. – Ще закрие звездите. Навярно сте мечтали като малък да опитомите цяло ято бухали.
 — Копнеех да изловя всички полудиви коне в степта – унесе се в спомена си красивият челебия. – Исках да бъда хергелждия на най-големия табун, да се надгонвам с вятъра.
 — Е, останаха ли още такива коне или ги изловихте до един? – забеляза насмеш­ливо Тригорски.
 — Не е по силата на никой смъртен да ги излови – отвърна незлобливо Гюрсел. Но сбрах хергеля. Колко хармани овършаха.
 — А как ги ловите – ококори любопитно очи Иларион. – Разкажете!
 — Най-вече нощем и когато вилнее буря – охотно се разприказва Гюрсел. – Сбирам хайка от моите ратаи и подплашеното от мълниите и гърмовете стадо попада на нашата засада. Обграждаме ги от вси страни и ги подгонваме към чифлика. Когато ги затворим зад високите стени зидове на хармана, трябва да ги подковем, за да могат да вършеят. Тогаз идва ред на налбантите. Те мятат въжена примка, завързана за дълъг прът и я нахлузват на шията на хайванчето. Което им падне. Колкото повече се бъхти, толкоз повече се затяга клупа и го души. Тогаз минават зад омаломощеното животно и прекарват края на въжето зад задните му нозе, препъхват го през клупа и опринчените му нозе се повдигат. Налбантите събират четирите му крака, обръщат ги нагоре, обрязват спитените му копита и набиват с клинци подковите.
Дочул похъркването на Тригорски, Гюрсел сниши глас.
 — С тия коне ли вършеете? – запита Иларион.
 — Вършали са дедите ни на времето – отвърна челебията. – Днес из разораните целени боботят вършачки – като ония, дето видяхте в трюма на кораба.
Тригорски се прокашля от задната седалка, за да не признае задрямването си и заключи снизходително:
 — Ех, луди-млади! Оркестри от щурци, табуни коне – всичко е вятър.

II
Охранените коне на белгуновия чифликчия бяха взели голяма преднина пред файтона на Гюрсел Аджаип. Носеха се като хали по изнизващия се като конец от игла друм. Изведнъж отпреде се възправиха Овчите хълмове. На най-високия, като разпъната, властваше ветрена мелница. Приличаше на шестокрил серафим, облян от звездната дрезгавина, слязъл от небесата, за да смели зърното на селя­ните от безводните предели. Макар да беше настрана от пътищата, мливарите я предпочитаха пред новопостроената валцова мелница до сами чифликчийския дом на хаджи Божан. Ситното . брашънце я бе прославило надлъж и нашир. Овчите хълмове не знаеха що е безветрие. Платнените криле на вятърницата подмамваха ненавейници от всички посоки. Тя цялата скърцаше, скриптеше, защото се въртеше около себе си самата. От покрива . се сипеше мъх връз главите на чакащите реда си мливари.
Лакардиите на сладкодумния мелничар Секул огласяха със смях нощната тишина и сепваха конете.
 — От тук, та догдето очите ти видят е земята на хаджи Божан – посочи с камшика конярят Харалан. – Голям имот, свят да ти се завие.
Любимецът на Меглена – Харалан – искаше да смае годеника на своята господарка.
 — Е, има и по-богати от нас – извърна се от капрата Меглена – Юмеровите земи са дваж повече от нашите.
 — Чутовни турци! – обади се учителката Рашинова от задната седалка.
 — И тъй няма да стигнем преди съмнало – изчурулика като птиче Фотина – Щете ли да свърнем към вятърницата при дядо Секул?
 — Отлична идея! – провикна се Меглена – Дай ми поводите, Харалане.
 — Като неговия бостан друг няма, господин Евклидес – облиза изпръхналите си устни Рашинова – Само там съм яла такива дини – дебелокори, тъмнозелени, а като ги срежеш извътре, жълти или оранжеви семчици.
 — „Ст”е се радвам да опитам – възкликна не толкова от жажда, колкото от глож­дещото го любопитство да разгледа чарковете на мелницата, Никос.
Поела поводите, Меглена отби по виещия се като смок коловоз към върха на хълма. Посрещна ги настървеният лай на песовете. На стълбата на вятърницата се появи побелялата от паспала калчищена коса на дядо Секул.
 — Тпр-р-р, бря! – Запря запенените от стръмнината коне Меглена – Няма кьорав мливар.
 — Неделя е – забеляза Харалан.
Дядо Секул сгълча мелничарските песове и тръгна да ги посреща.
 — Мигленке, чедо, ти ли си?! Ха, добре си ми дошла!
Чифликчийската щерка скочи от файтона и се наведе да му целуне ръката.
 — Холан, къзъм – дръпна десницата си дядо Секул. – не съм калугер, па и не съм толкова стар, джанъм.
Той помогна на Харалан да разпрегнат конете и овеси на шиите им торби ечемичена зоб.
 — Не гони коня с камшик, а с ечемик – продума поучително мелничарят.
 — Това е годеникът ми, дядо – представи му Миглена своя избраник.
Евклидес бе извадил пътния си бележник и скицираше вече вятърницата. Той се усмихна и намести очилата на носа си.
 — „Ст”е ми поясните ли как се задви”з”ва тая машинария?
 — На драго сърце – поведе го по стълбата на вятърницата дядо Секул. – Тая птица има шест крила – канати им викаме. Мелницата се върти около себе си наспроти ветровете и им изпива силицата.
Евклидес записваше жадно в бележника на мъждивата светлина на провесената от потона газеница. Скицира зъбчатото колело, което задвижваше камъка, взря се в кутлицата, която сипеше зърното като кречетало. Дядо Секул обясни дяволията, като ориентираше крилата по посока на ветровете – верига, закачена на основата на вятърницата, навиваща се около дървено витло отвън.
 — Това е то, вятърницата – сви рамене мелничарят. – Турците . думат йелдер­мен. А братовчед ми държи нашлепната мелница на чорбаджи Юмер.
Евклидес го изгледа недоумяващо.
 — Задвижва се с две водни колела – поясни старецът. – Оста е под дъното на шлепа, а вътре в него е голямото зъбчато колело.
Кое разбрал, кое не разбрал, Евклидес реши, че ще го помоли да го заведе някой ден до голямата река, за да проучи и скицира и тая дяволия.
 — Спиш ли, пангалозино? – сгълча внука си, излегнал се на одъра в собата.
 — Не спя, а чета – озъби се момчурляка.
 — Вземи фенеря и слез в бостана да срежеш няколко дини. Гледай добре да са узрели, защото макар и от един вреж, не са еднакви.
Момчето се подчини на дядовата повеля. Бе му одрало кожата. От малък останал сирак, Секулчо израсна при баба и дядо. Баща му и майка му загинаха в молдовските лагери с мнозина отвлечени добруджанци.
Конете пръхтяха доволно над торбите с ечемичена зоб.
 — Гледай да не ги презобиш, Харалане, че ще аздисат посред нощ.
Дядо Секул хвърли наръч суха вършина и лумнаха пламъци. Приседнала край огъня, Меглена слушаше със затворени клепачи упоителната песен на щурците. В скута . придремваше Фотина. Евклидес приседна в тревата и обгърна раменете на годеницата си.
 — Дори любимото ми ноктюрно на Шопен не може да се сравнява с тая музика – прошепна тя – Колко ли се е затъжило за мен горкото ми пиано!
 — Искам да свириш и да те слушам – целуна я по шията той.
Преваляше полунощ.

III
Щом превали полунощ, настава добата на звездопада. Отколешно поверие твърди, че на небето имало толкова звезди, колкото човеци на земята. Роди ли се детен­це – звездицата му блесва като накит във ви висинето. Умре ли човек – звездата му угасва като кандило и се търкулва в неговия гроб.
Това си припомняше от бабиното време Гюрсел, загледан в звездното небе. Спътниците му блажено спяха връз застлания на тревата губер подир обилната полунощна закуска. Дрямката в която бе потънало село Биволари над угробените в безкръстни ями отвлечени добруджанци не го спохождаше, макар клепачите му да натежаваха от умората на дългия ден. Eдна звезда се откъсна от небосвода и угасна нейде зад Овчите хълмове.
„Чия ли душица е отнел архангелът-вадидушник?” – запита се Гюрсел – „И какъв ли звездопад е изсипал връз прокълнатото Бог, за да въздаде справедливост за нашите беди и злощастия.”
Прокобница кукумявка изпищя от клоните на столоват бряст. Гюрсел запрати камък по нея. Жълтите очи премигаха, чу се пърхане на размахани криле и пронизващ, като кинжал, крясък.
„Дали не е прокоба за нашата любов?” – запулсира мисълта в слепоочията му. – „Сега сгодена, а подире ще мине под венчило. Загубена на тоя свят за мен. Не! Само нечия смърт може да ни раздели!”
Той се ослуша. Тропот на копита се зачу от обиколния друм. Зададоха се сеизите с камилите
 — Подлъга ни тая лъжи–керван звезда – заоправдаваха се един през друг те. –Взехме керванджийката за вечерница в тая глуха доба.
Сеизите не без усилие отседнаха двугърбите хайванчета и се загледаха в небето.
 — Верно ли е, Гюрсел челеби, че големите звезди са на чорбаджиите, а малките – на сиромасите.
 — Никой не може да разпознае своята – звезда поклати глава чифликчията. – Само дядо Секул от белгуновата мелница може да познае коя звезда чия е. А по нея да предскаже на човек бъднините – и наум реши някоя вечер да го навести.
Насядали около огъня, гостите на белгуновата вятърница също бяха вперили взори в небосвода. С посохата си дядо Секул сочеше ту голямата и малката мечка, те ралото и кумата слама. Евклидес беше слушал лекции по астрономия в Кеймбридж, но професорът не бе успял да го завладее като този прост мелничар.
 — А тази там Венера ли е? – Фотина хвана ръката на стареца и посочи с посохата една ярка звезда.
 — Измамна звезда е тая – прекръсти се дядо Секул. – Керванджийката. Кону­щисва се с лошите стихии и духове. Преправя се ту на зорница, ту на вечерница, за да кривнат друмниците по измамни вървища. И прекият път се оказва най-дълъг. Ама добруджанци не може подмами. Нашенци, макар да крачат по прашни колово­зи, ама познават небесните друмове и се оправят по звездите.
Огънят озаряваше лицата на смълчаните гости на мелничаря. Само малкият Секулчо люпеше черните динени семчици и запращаше люспите в жаравата.
 — Бива ли тъй да ме срамиш пред гостите – сгълча го дядо му. – Посвини се! Барем люпи семето като хората да не пука като въшки в огъня.
Момчето се намуси, събра в една тепсия динените кори и се захвана да ги дроби на гъските.
 — А ония сгушени една о друга звздици около оная по-светлата са квачката, нали? – запита Рашинова.
 — Тя е, а около нея са пръснати пилетата .. Те гиздят небето цяло лято, през есента, че и зимъс. Чак напролет квачката се скрива, защото ляга да мъти. И мъти до летни Тодоров ден. Подир туй се появява отново, наобиколена от излюпените пиленца – старецът натъпка пъстрата си луличка и защрака с кремък по праханта. – Та като е мътила толкоз дълго, излиза от полога да си отърси кокошинчиците от перушината. От нея хайванчетата могат да прихванат разни болежки, затуй не се оставят под открито небе, а се прибират да нощуват на сушина.
Някаква особена тръпка пробягваше у всички слушащи. Трудно за назоваване с думи, но наверно като чувството да си у дома. Дори Евклидес бе обладан от него.
 — Как е с учението, Секулчо? – наруши смълчаването Рашинова.
 — Отличник е, първенец – въздъхна тежко мелничарят. – Ама на! Наесен не ще се върне в школото.
 — Как тъй! Защо, Секулчо ? – привика го даскалицата.
 — Защото не ща моканин да ни учи – отвърна троснато момчето. – Даскал Пинтеску ни втълпява, че сме били румъни, ама като дошли българите преди векове, ни били побългарили. Запрещава ни да говорим на български и ако ни издебне, заиграва железната пръчка. Издума ли „цъне мъна” – бягай, спасявай се. Бой, бой, догато ти отекат дланите.
 — Е, па говорете си в школото по влашки, пък дома си хортувайте по нашенски – потърси участие в погледа на даскалицата дядо Секул. – Поговори му, учителке, белки му влееш малко акълец в кратуната!
 — Той ни запрещава и на улицата, и у дома да говорим на български – продължи нахъсан Секулчо. – Нанизал на пръчката топчетата от училищното сметало и удря по главата. Ама аз я изхвърлих на сметта. И една вечер дорде спеше, хвърлих камък и му строших прозореца.
 — Аз едно зная – не отстъпваше и дядото. – Само учението може да направи сляпото окато.
 — Аз ще се самоизуча – отсече момчето. – Нали със самоучителя понаучих английски.
 — Да щеш, бай Секуле, да ми проводиш в Шабла тоз юнак – предложи неочаквано Рашинова. – Хем ще учи на български, хем отмяна ще ми бъде в сиропиталището.
 — Той сам да си решава, не му се бъркам вече – сви рамене мелничарят.
Вятърницата изскриптя под напора на подуванеца и се завъртя около оста си. Презобените коне изпръхтяха в опразнените от зобта торби. Щурците не спираха да тъкат своята лятна симфония.
 — Хм! Нашлепна воденица! – обади се ни в клин, ни в ръкав Евклидес. – „Ст”е ме заведеш някой ден, кир Секул, при братов”ц”ед си да видя туй „ц”удо.
 — Ща, сине, ща.
 — Защо викат на тая диря в небето млечен път? – запита Фоатина.
 — Че ти не си ли чувала, къзъм, за Добри Куция? Кога Господ раздавал сътворената земя, в залисията си забравил добруджанци. Събрали се хора от различни села, за да изберат най-праведния и го проводят в рая. Избрали Добри. Издоил си той овцете, нарамил два чебъра пресняк на кобилицата и поел към Божиите селения. Ама нали накуцвал, преснякът се разплисквал и се превърнал на път. С каквото останало, нагостил Бог и го запитал защо ги бил забравил. Хванал се Господ за главата, но отсъдил мъдро: „Бях оставил малко земица за мене си – колкото двете разтворени длани. Харизвам я на добруджанци. Ама нивгаж да не ги разделяте, инак кървава бразда ще зейне!” Отложил калпаче куц Добри, поклонил се Богу и се заспускал то млечния път. Дето стъпили нозете му, днес се красува Добрич.
Нейде в далнината проблеснаха светкавици. Ветрец довея дъх на бучиниш. Ярилата на вятърницата го плениха и тя се завъртя със скриптене около себе си самата като въртоглава.
 — Не бойте се, няма да вали – въртеше наплюнченото си кутре мелничарят, за да разбере откъде духа вятърът. – И да ръсне малко дъждец, къде блатата ще е. Тия са сухи мълнии и плашат само хергелята.
Отекнаха далечни откати на гръмотевици. Мълнии се начупваха в зиг-заг, но така и не заваля.
Черните жребци на Гюрсел взеха преднина този път. Файтонът му достигна острогата, която баща му наричаше „дремопоказалец”, защото освен за окачване нa кошници, дисаги и грънци, указваше раздвояващия се път към двата чифлика. Зад бостаните се ширеше блатото. Старата чорбаджийка Деспина Белгунова разправяше, че откак една озлочестена от черкези мома се удавила, в него се завъдили дяволи. И гълчеше, въдичарите да не ловят риба: „Рогатите ли чакате да ви дръп­нат за канапите? Де се е чуло и видяло магия да кълве!” Ала рибарите нехаеха и се завръщаха с пълни кошници вретенари, скобари и мрени.
Унесен в мисълта за годежа на Миглена, челебията за малко да отбие конете към Белгуновия чифлик, но се съпикаса овреме.
 — Добре ще се сприкажете с бобайко, господин Тригорски – извърна се той към задната седалка, заета изцяло от мастития артист, докато Иларион се гушеше сред куфарите на подвижната срещу него. – Ще му паднете на сърцето, щото обича театрото, хубавите жени и дюлевата ракия.
 — Салтанатлия като мене – разсмя се самодоволно Тригорски. – Наближаваме ли чифлика, челеби?
 — Видите ли рухналата стражница на баира – посочи с камшика Гюрсел – там, под нея е. Тя е от римско време. А от другата страна е Белгуновият чифлик на хаджи Божан.
 — За малко да свърнете натам одеве – подкачи го Иларион.
 — Бобайко и хаджията са големи достове. Ден не минава без да се видят. А в неделя бобайко го навестява с голям салтанат – повелява да запрегнат файтона, та конете помнят пътя – оправдаваше се като гузен Гюрсел. – Инак отиват с лодки надвечер до беседката под стражницата на междата на двата чифлика. До среднощ играят табланет на светлината на фенерите. Големи чешити са и двамата и само се надзевзечват. Веднъж – нямали пари в себе си – решили да се разплащат чрез бостаните си.
 — Как тъй чрез бостаните – недоумяваше Иларион.
 — Ако хаджията победи, бобайко да му проводи най-голямата диня от свое вреже, ако ли бобайко надвие – хаджията да му се наплати с най-сладкия пъпеш от своя бостан. Като го надиграл хаджи Божан, на другата вечер наш ратай му отнесъл огромна диня. В тъмницата Меглененият баща не забелязал, че е зелена тиква, но решил да не му остане длъжен. И подир няколко дни го поканил да ловуват зайци. Наредил да заколят няколко патици и да напълнят с перушината им стара заешка кожа – подмамил го на пусията ни лук ял, ни лук мирисал. Бобайко го изпреварил и гръмнал. Че от фишека като се разлетяла оная ми ти перушина пачина, а тя кисната отпреж в мед. Замязал на паток бубайко. А на вечерта изяли печените патици за помирение.
Аркашките се засмяха от сърце.
 — Де го, де го доброто старо време – въздъхна издълбоко Тригорски.
 — Дорде двамата чешити са живи, то не ще отмре – заключи челебията.
Хоризонтът се цепна и розова светлика – като от презрял, разпукан пъпеш – озари блатните води. Жабоци-крекетуши подзеха квакащия си концерт. Запяха във висинето авлиги и чучулиги. Възхождащият ден угробваше споминалата се нощ.
 — Веднъж играха табланет три дни и три нощи – въодушеви се Гюрсел, забравил измъчващата го ревност. – Облогът им бил файтон. Спечелил го хаджи Божан и поел към Добрич да го пазари. Накупил на конете сребърна сбруя, нагиздил хамутите им с червени пискюли, сплел опашките им с ширити, а на шиите им увесил гердани от синци. Разположил се той на кадифяната седалка – дето седите вие, господин Тригорски, и обиколил града няколко пъти. Сеизинът му размахвал камшика и пеел с все гърло: „Носи ме в мрака все по-далече…” посред бял ден. А отподире им ги следвал старият кабриолет с капелата на хаджи Божан. Клатили глави добричлии, цъкали с езици. Не могат да му се начудят.
 — И аз тъй съм обикалял Филибето в костюма на Отело подир небивалия три­умф – свали широкополата си шапка Тригорски, поклони се с ръка на сърцето, сякаш в отговор на аплодиращата тълпа от тротоарите.
 — Ами баща ви не получи ли реванш от хаджията? – напираше любопитно Иларион.
 — И то какъв! Подзиме бобайко спечели облог за една шейна. Едва дочакал да падне големият сняг и завият балтенските вълци, и право в града. Запрегнал старата шейна с една камила, а отзаде . вързал още една. Купил новата, ама повелил да . посребрят плазовете. И в нея запрегнал другата камила. Сеизинът му в едната си ръка държал поводите, а с другата друсал дайрето. Така обиколили няколко пъти града, а отзад, в старата шейна се мъдрел фесът му. Слисал добричлии и дошъл дохаки на хаджи Божан. Оттогаз двамата се надиграват за една гора, ама засега никой не надделява. Закучила се е работата. Хаджията само сменя чибуците да си намери кадема. А бобайко не се разделя с наргилето си, щото му е кадем.
Улисани в такива сладки раздрямки, без да бяха зобили сушени дренки, пред очите им се проснаха белосаните стени на Юмеровия чифлик.