ПОГАНИ ДНИ
Ирена Панкева е родена в Перник, живее във Владая. Нейни стихове за първи път са публикувани в сп. „Родна реч“ и в-к „Новият ПУЛС”. Издала е стихосбирките: „Горски приказки за всеки сезон” /1999/, „Що е то?” /1999/, „Да запалиш пламъчето” /2004/ и „По следите на моя юни” /2006/. Член е на Съюза на българските писатели. Председател е на Литературните клубове „Леся Украинка” и „Млад поет” към ВЧ „Светлина”, с. Владая. Носител е на много отличия от Национални литературни конкурси, между които е и „Поетични хоризонти на българката”, 2008 г. По нейни стихове композиторът Хайгашод Агасян създава песни за деца.
ПОГАНИ ДНИ
Вали. Лекокрила, хвърката дружина
плете пелена, белоснежна и плътна,
и няма ни пътник, ни тясна пъртина-
не знаеш къде е повоят на пътя.
Под преспите, топла, земята некръстена
превръща леда във вода за кръщение.
Светът ще очисти от себе си мръсното
след няколко дни, със Христово смирение.
Как бързо се мръква! Запали ли свещите?
Виж – дебнат от гумното сиви вампири.
Метлата полита – кобила на вещица,
и вятър след нея пронизващо свири.
Скрий острата ножица, гребена също,
та вълчите зъби дано да мирясат!
Един караконджул излайва зад къщата
и после се сгушва в колиба под ясена.
А мяука друг и седи на дувара
да гледа не иде ли Нова година.
Но тази година, от стара по-стара,
не тръгва отвъд без сланина и вино.
Дървата в огнището весело пукат.
Ту стават на въглен, ту пак се разжарват
и правят сами за сурвачката пуканки.
Разбра ли защо още в приказки вярвам?
Не, нищо не казвай – гласът ти е мълния
и право в сърцето с любов поразява.
Ела да ме стоплиш под чергата вълнена-
на грешник покаян и Господ прощава!
СГЛЕДА
С медуници не ме мами в полето –
без горските си корени умират.
Душата ми е борова, но ето
че можела и в мак да се побира.
изпиеш ли я, с теб съм, орис моя!
Но виж ме – аз съм сянка! Ставам жива
в следзалезния здрач на козодоя.
Луната и звездите се усмихват,
застъпили на нощната си стража
и трепетно облозите им стихват...
Харесват те –
един такъв си... снажен !..
Надяват се за нас, да тръгнеш с мене
на Витоша по мечата гърбина!
Повярвай им –
животът е нетленен,
вървиш ли го по стълба от къпина!
ПРЕДИ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ
В небето – луна, звезди. Две риби блещукат живо.
В полето – кукер. Оре, превръща земята в нива.
И чанове. Грохот. Вълк – по стръмния път нагоре.
След него и аз вървя, далече от звън и оран.
Гора. Подножие. Дом! През чужда врата надничам.
На масата – хляб. И ти. На някого ми приличаш.
На мъж? На дух? На Бог! Преди много, много години
те срещнах на Елеон и пихме по чаша вино.
Тринайсет са днес пред теб и някакво зло витае,
макар че си седнал сам в уютна и топла стая.
Не виждам да има друг, а трети петли пропяха.
И нищо не става тук – под твоята светла стряха.
От Юда ни вест, ни кост. Покой и мъртвило. Нищо!
Изниква един въпрос и глупаво го разнищвам –
възможно ли е така животът да ни променя –
аз още съм блудница, но ти си неверник женен!?
Е, имаш добра жена! След кукера – теб целува.
И някаква блага вест навярно й се причува?..
На чужда врата стоя, а кукери скачат бясно!
Разпукване на яйце слухът ми долавя ясно –
сред грохот на чанове денят изгрява на склона,
пронизва ме с глогов кол и ме въздига в икона!
ПРЕЧИСТВАНЕ
Днес зимата започва. Посоките са в бяло.
Вървя след светлината към билото на Рая.
Душата е боецът, а броня й е тялото –
дали ще ме въздигнат, единствен Господ знае!
Изкачвам планината – да стъпвам се опитвам,
но лесно ли се следва Син Божи и Мариин?!
Тавор е сън миражен! За моите молитви
и Витоша е църква, и по – добра дори е!
Добра дори е много, не зла като Везувий.
Гранитният й купол е крепост и опора –
потръпва земетръсно и ветрове го брулят,
но бди над бяла София – икона и изгора,
завинаги вградена в резбите на олтари,
в свещените темели на стари манастири;
и името й брани от огън и от сяра.
На Черни връх протяжно тревожен вихър свири.
Над зимното фучене прелита гълъб в бяло.
Вървя през светлината по билото на Рая.
Душата е молитва, а ангел й е тялото
и знам – ще оцелеем. Дано и Господ знае!
ПРАГ
Не искам да съм отвъд платнището на реката,
по – сигурно ми е тук – под сянката на леската:
макар и от векове овчар да не ми е свирил,
тя днес е ризата ми – нетленното на всемира.
А щом Кумашин насам без мост през реката търти,
не искам да съм отвъд – оттатък погребват мъртвите.
Ах, този побъркан вълк не спира от страх да тича!
На огън от бял оман за него варя страшниче,
обаче по оня път – през недоспалите ниви,
сватбари с пушки гърмят и идат със сопи криви.
През боровата гора се чува, та чак до горе,
че викат откъм света наистина живи хора:
— Кум Кумашинеее, за кум на сватба в село те каним!..
Я виж, без сянката пак невеста мога да стана –
отвъдният речен бряг е на Оная с косата,
но за човека е праг, отвеждащ към небесата!
ПОГАНИ ДНИ
Вали. Лекокрила, хвърката дружина
плете пелена, белоснежна и плътна,
и няма ни пътник, ни тясна пъртина-
не знаеш къде е повоят на пътя.
Под преспите, топла, земята некръстена
превръща леда във вода за кръщение.
Светът ще очисти от себе си мръсното
след няколко дни, със Христово смирение.
Как бързо се мръква! Запали ли свещите?
Виж – дебнат от гумното сиви вампири.
Метлата полита – кобила на вещица,
и вятър след нея пронизващо свири.
Скрий острата ножица, гребена също,
та вълчите зъби дано да мирясат!
Един караконджул излайва зад къщата
и после се сгушва в колиба под ясена.
А мяука друг и седи на дувара
да гледа не иде ли Нова година.
Но тази година, от стара по-стара,
не тръгва отвъд без сланина и вино.
Дървата в огнището весело пукат.
Ту стават на въглен, ту пак се разжарват
и правят сами за сурвачката пуканки.
Разбра ли защо още в приказки вярвам?
Не, нищо не казвай – гласът ти е мълния
и право в сърцето с любов поразява.
Ела да ме стоплиш под чергата вълнена-
на грешник покаян и Господ прощава!
СГЛЕДА
С медуници не ме мами в полето –
без горските си корени умират.
Душата ми е борова, но ето
че можела и в мак да се побира.
изпиеш ли я, с теб съм, орис моя!
Но виж ме – аз съм сянка! Ставам жива
в следзалезния здрач на козодоя.
Луната и звездите се усмихват,
застъпили на нощната си стража
и трепетно облозите им стихват...
Харесват те –
един такъв си... снажен !..
Надяват се за нас, да тръгнеш с мене
на Витоша по мечата гърбина!
Повярвай им –
животът е нетленен,
вървиш ли го по стълба от къпина!
ПРЕДИ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ
В небето – луна, звезди. Две риби блещукат живо.
В полето – кукер. Оре, превръща земята в нива.
И чанове. Грохот. Вълк – по стръмния път нагоре.
След него и аз вървя, далече от звън и оран.
Гора. Подножие. Дом! През чужда врата надничам.
На масата – хляб. И ти. На някого ми приличаш.
На мъж? На дух? На Бог! Преди много, много години
те срещнах на Елеон и пихме по чаша вино.
Тринайсет са днес пред теб и някакво зло витае,
макар че си седнал сам в уютна и топла стая.
Не виждам да има друг, а трети петли пропяха.
И нищо не става тук – под твоята светла стряха.
От Юда ни вест, ни кост. Покой и мъртвило. Нищо!
Изниква един въпрос и глупаво го разнищвам –
възможно ли е така животът да ни променя –
аз още съм блудница, но ти си неверник женен!?
Е, имаш добра жена! След кукера – теб целува.
И някаква блага вест навярно й се причува?..
На чужда врата стоя, а кукери скачат бясно!
Разпукване на яйце слухът ми долавя ясно –
сред грохот на чанове денят изгрява на склона,
пронизва ме с глогов кол и ме въздига в икона!
ПРЕЧИСТВАНЕ
Днес зимата започва. Посоките са в бяло.
Вървя след светлината към билото на Рая.
Душата е боецът, а броня й е тялото –
дали ще ме въздигнат, единствен Господ знае!
Изкачвам планината – да стъпвам се опитвам,
но лесно ли се следва Син Божи и Мариин?!
Тавор е сън миражен! За моите молитви
и Витоша е църква, и по – добра дори е!
Добра дори е много, не зла като Везувий.
Гранитният й купол е крепост и опора –
потръпва земетръсно и ветрове го брулят,
но бди над бяла София – икона и изгора,
завинаги вградена в резбите на олтари,
в свещените темели на стари манастири;
и името й брани от огън и от сяра.
На Черни връх протяжно тревожен вихър свири.
Над зимното фучене прелита гълъб в бяло.
Вървя през светлината по билото на Рая.
Душата е молитва, а ангел й е тялото
и знам – ще оцелеем. Дано и Господ знае!
ПРАГ
Не искам да съм отвъд платнището на реката,
по – сигурно ми е тук – под сянката на леската:
макар и от векове овчар да не ми е свирил,
тя днес е ризата ми – нетленното на всемира.
А щом Кумашин насам без мост през реката търти,
не искам да съм отвъд – оттатък погребват мъртвите.
Ах, този побъркан вълк не спира от страх да тича!
На огън от бял оман за него варя страшниче,
обаче по оня път – през недоспалите ниви,
сватбари с пушки гърмят и идат със сопи криви.
През боровата гора се чува, та чак до горе,
че викат откъм света наистина живи хора:
— Кум Кумашинеее, за кум на сватба в село те каним!..
Я виж, без сянката пак невеста мога да стана –
отвъдният речен бряг е на Оная с косата,
но за човека е праг, отвеждащ към небесата!
