НА ЗАВОЯ
Владимир Стоянов е роден през 1959 г. във Варна. Завършил е българска филология в Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”. Издал е поетическите книги: “Ако повярваш” (1991), “Каменно хвърчило” (1993) и “Нашествието на тревите” (1998); съставител е на книгата “Призраци” (1994), първо издание на творчеството на Вен Тин, и е автор на първото монографично изследване за него "Защото съм избраник" (2000; 2002). Печелил е редица национални поетически конкурси. Член е на СБП. Негови стихове са превеждани на украински език.
ДЕЦАТА НА ВЯТЪРА
По стъблото на времето тъмна смола се разлива,
както бясът детински напуска с години телата ни.
А във нас е притихнал четецът на небесната книга
и дълбае рунически букви в душите ни вятърът.
По инстинктите тихо се качва съдбата нагоре,
а очите ни плуват в безбрежния етер на хаоса.
Побеляхме до косъм от шепа разхвърляни спомени
като снежни следи на премръзнали в утрото гларуси.
И гладът, и студът все ни гонят нататък, нататък –
там зад оня балкон, който вечно надвиваше вятъра.
И животът изтича съвсем разпилян, без остатък –
сякаш лудият сее в морето зърната на пясъка.
По стъблото на времето тъмна смола се разлива
като ромон на сън, който вече напуска телата ни.
А във нас е притихнал четецът на небесната книга,
за да кърми с рунически притчи децата на вятъра.
* * *
Съвзе ли се пияният оракул?
Той цял живот беседва с боговете,
превръщайки ги в смеещи се хора.
Трохите във брадата му замират
като прозрачни снежни пеперуди,
а виното е ехо на живота.
Пияният оракул се завръща
и денем в пожълтелите си сънища,
но вместо да изплува, все потъва
до гърло
в плитчините
на света.
ПЕСЕНТА НА СКОРЦИТЕ
По-пълен от завета на живота,
от заровете, разпознали дюшеш,
с тояжката на слънцето потропва
във мене неочакваният случай.
Кръжат нозете без земя,
подобно лист, изтекъл под ръката –
тъй както край подземната река
върви изправена съдбата.
И мисълта улисано звъни
във есента необозрима.
Пропяват ветрове скорци,
изпратени от идващата зима.
Какво е всъщност вечността –
наивен миг, побратимен с безкрая
или огромна сенчеста брада
на облака светец, навлязъл в рая?
Във катакомбите на милостта
сълзите му са шепа топла влага.
Ще ги изпие сухата земя –
да разцъфти и да я разпозная.
И майка, и надежда, и жена,
дълбоко езеро, ръката на баща ми
ще ме прекръстят в сляпата гора,
да излекувам родовите рани.
НА ЗАВОЯ
Когато Ахасфер постигна себе си,
разбрах, че този свят е скитникът евреин.
А Холокоста беше послесловът
на жертвата зовяща и палача.
Къде остана расовият гений?
Парите не умееха да плачат!
Спиноза бе анатемосан,
а Марк Шагал простря криле стаени.
И комунизмът мина през Европа
от Маркс към азиатците и Ленин.
Но свръхчовекът също се размина
с житейската си автентичност
и изроден накрая се прозина
в квадратния мустак на Хитлер.
Каква невероятна подигравка
с шедьовъра на Казимир Малевич!
Овълчи се откраднатото братче –
днес обучава шайки с диви лебеди.
Берлинската стена е вече спомен.
Студената война и тя приключи.
Защо тогава пак сме на завоя –
ПО-ЛЕК ОТ СТРУЙКА ДИМ
НАД ОГНЕНО РАЗПЯТИЕ
Докрай ли се раздадох на този пъстър свят,
живота си приел като щастлива грешка,
щом не изпитвам вече ни гордост, нито страх
и сляпата омраза мълчи зад мен бездетна?
Не моят дом е тесен, не времето горчи –
апатията сменя поредната си кожа.
И сякаш че сънувам с отворени очи
как в мене се прицелва на думите конвоят.
Не искам да живея по чужди правила.
Духа си днес за вас отново ще изпратя –
шаман, белязан с кръв и с орлови крила,
по-лек от струйка дим над огнено разпятие.
ДЕЦАТА НА ВЯТЪРА
По стъблото на времето тъмна смола се разлива,
както бясът детински напуска с години телата ни.
А във нас е притихнал четецът на небесната книга
и дълбае рунически букви в душите ни вятърът.
По инстинктите тихо се качва съдбата нагоре,
а очите ни плуват в безбрежния етер на хаоса.
Побеляхме до косъм от шепа разхвърляни спомени
като снежни следи на премръзнали в утрото гларуси.
И гладът, и студът все ни гонят нататък, нататък –
там зад оня балкон, който вечно надвиваше вятъра.
И животът изтича съвсем разпилян, без остатък –
сякаш лудият сее в морето зърната на пясъка.
По стъблото на времето тъмна смола се разлива
като ромон на сън, който вече напуска телата ни.
А във нас е притихнал четецът на небесната книга,
за да кърми с рунически притчи децата на вятъра.
* * *
Съвзе ли се пияният оракул?
Той цял живот беседва с боговете,
превръщайки ги в смеещи се хора.
Трохите във брадата му замират
като прозрачни снежни пеперуди,
а виното е ехо на живота.
Пияният оракул се завръща
и денем в пожълтелите си сънища,
но вместо да изплува, все потъва
до гърло
в плитчините
на света.
ПЕСЕНТА НА СКОРЦИТЕ
По-пълен от завета на живота,
от заровете, разпознали дюшеш,
с тояжката на слънцето потропва
във мене неочакваният случай.
Кръжат нозете без земя,
подобно лист, изтекъл под ръката –
тъй както край подземната река
върви изправена съдбата.
И мисълта улисано звъни
във есента необозрима.
Пропяват ветрове скорци,
изпратени от идващата зима.
Какво е всъщност вечността –
наивен миг, побратимен с безкрая
или огромна сенчеста брада
на облака светец, навлязъл в рая?
Във катакомбите на милостта
сълзите му са шепа топла влага.
Ще ги изпие сухата земя –
да разцъфти и да я разпозная.
И майка, и надежда, и жена,
дълбоко езеро, ръката на баща ми
ще ме прекръстят в сляпата гора,
да излекувам родовите рани.
НА ЗАВОЯ
Когато Ахасфер постигна себе си,
разбрах, че този свят е скитникът евреин.
А Холокоста беше послесловът
на жертвата зовяща и палача.
Къде остана расовият гений?
Парите не умееха да плачат!
Спиноза бе анатемосан,
а Марк Шагал простря криле стаени.
И комунизмът мина през Европа
от Маркс към азиатците и Ленин.
Но свръхчовекът също се размина
с житейската си автентичност
и изроден накрая се прозина
в квадратния мустак на Хитлер.
Каква невероятна подигравка
с шедьовъра на Казимир Малевич!
Овълчи се откраднатото братче –
днес обучава шайки с диви лебеди.
Берлинската стена е вече спомен.
Студената война и тя приключи.
Защо тогава пак сме на завоя –
ПО-ЛЕК ОТ СТРУЙКА ДИМ
НАД ОГНЕНО РАЗПЯТИЕ
Докрай ли се раздадох на този пъстър свят,
живота си приел като щастлива грешка,
щом не изпитвам вече ни гордост, нито страх
и сляпата омраза мълчи зад мен бездетна?
Не моят дом е тесен, не времето горчи –
апатията сменя поредната си кожа.
И сякаш че сънувам с отворени очи
как в мене се прицелва на думите конвоят.
Не искам да живея по чужди правила.
Духа си днес за вас отново ще изпратя –
шаман, белязан с кръв и с орлови крила,
по-лек от струйка дим над огнено разпятие.