СОЛО НА ТИШИНАТА
ЗА ВСИЧКИ, КОИТО СА ПИСАЛИ СТИХОВЕ... НЯКОГА
Предлагаме ви, уважаеми читатели, стихотворения от Кремена Вичева от Добрич, от периода 1988 – 1992 г.. Тя е завършила през 1991 г. Езикова гимназия "Гео Милев", след което Колеж по туризъм във Варна. Представената тук подборка е една малка част от творчеството й от посочените години, което тя представи в редакцията. "Сега не пиша", казва Кремена, "виждате животът какъв е, всичко е доста трудно.". Това е обяснението й. Докато е учила в гимназията, неин ментор е бил поетесата Елка Няголова, която й е помагала в избора на стихотворения за участие в различни издания и в конкурса на училището. Произведения на Кремена са печатани тогава в списание "Родна реч" и вестник "Добруджанска трибуна"... и сега – в списание "Антимовски хан".
Да ви е сладко!
Валентина Добринчева
МОЯТ ДЪЖД
Капките дъждовни хапят
като кучета насъскани след мен.
После зъбите им сребърни се стапят
и разплискват над града смутен.
Улиците стават много бели.
А стъклата – с огледален тен.
Някак странно тези огнестрелни
капки се превръщат в малки перли.
В шепата си изранена стискам
челюсти от бяла кост.
Този дъжд е мой. И го обичам.
И не искам да повярвам, че е лош!
СЛЪНЦЕТО
С големи запалени факли
в прозорците слънцето слиза,
наметнало топлото лято
наместо копринена риза.
Сърцето му плаче за полет,
за луди недели и рискове.
За нежност очите ми моли.
С тополите то се здрависва.
Но не, не – това не е поздрав,
а дълго и тъжно сбогуване
с последната цъфнала роза
и с много неща несънувани.
И взело в ръцете си огъня,
високо в небето запален,
в големи червени вагони
пътува, пътува към залеза...
* * *
О, колко траур има в есента,
преди да дойде зима отрезвяваща!
Цветята са не истински цветя,
а силуети тайни на удавници.
Светът е тъмен като пещера
и само с факла път навън съзирам.
Душата ми е тъпан, не душа
и няма вече нищо общо с лира.
Морето е компот, а не море,
от гнили миди, раци, водорасли.
Дъждът е ледено студен,
не стопля той плътта ми с ласка.
А този град е непроходна крепост
и ти си вътре сам, ала щастлив.
И няма на света вълшебство
магията на есента да развали.
* * *
Съвършенството на красотата ме поразява –
идеална,
феерична,
невъзможна,
неосъществима,
нереална,
необяснима,
абсолютна...
Събирам стъкълца от думи,
за да получа истинското й лице,
но шепите ми –
окървавени от думите строшени
не могат вече да творят...
* * *
Ще падат многобройни дъждове.
Ще има бури – зли, многоетажни.
Луната, сцепена на две,
ще се изгуби в морските талази.
Земята ще се срути от тъга.
Небето ще се раздере от мъка.
Ще има красноречни словеса,
но всички солидарно ще замлъкнат.
Ще бъде ад – след толкова любов
да те изгубя в гърлото на мрака.
А всичко тук ще бъде суета
и само гонене на вятър.
* * *
Небето се намята с розов губер
и пали с клечка бледите звезди.
А вятърът, в ръце понесъл туба,
полива небосвода със бензин.
Тополите топят листа в боите
и с четки златни по нощта рисуват
пътеки от усмихнати луни,
съзвездия от погледи на влюбени.
А аз стоя самотна на перваза
и гледам филм, за неграмотни забранен;
луната, като златна кръгла ваза,
търкаля се по тъмното небе.
Ала не съм сама. Зад мен протягат
родители грижовни две ръце:
"Не можеш ти оттука да избягаш
ех, смешно, непорастнало дете!".
Поискам ли да литна, ще ме спрете
от ярост побеснели: "Ти къде!?",
но питам се, как ще ми вържете крилете
със вашите въжета за пране?!
* * *
То беше сън. То беше нереалност,
когато полумъртва – полужива
предъвквах часовете вяли
със притъпена вече съпротива
и скитах из пороя мокра,
и виках, та да ме удари гръм,
от петата измислена посока,
пристигна моят принц и ме прегърна.
И никой не разбра, че беше идвал
единствен ням свидетел, часомера,
бе спрял във пет без десет вчера
и от възторг – залепнали стрелките.
То беше сън. То беше нереалност.
Аз нямах сили да го проумея.
Потънала в море от ново щастие,
душата ми намерили на кея...
ПОНЕЖЕ ИСКАХ ДА ЛЕТЯ...
Когато се излюпих,
поисках да ибягам от гнездото
и в синия простор да полетя.
Да – вярно – беше меко, топло
и имаше изискана храна,
но просто исках да летя...
Когато счупих първото крило,
а после заздравя след много болки,
поисках да избягам от гнездото
и никому за помощ не се молих.
Аз просто исках да летя...
Така и второто крило си счупих
и пак ме върнаха в дома.
Поисках вяра да си купя.
Поисках малко светлина.
А иначе – храна и топлина там имаше.
Аз просто исках да летя...
И изведнъж съборих построеното гнездо
и с трясък се размазах на бетона.
Понеже исках да летя.
Аз този полет цяла смърт ще помня.
СОЛО НА ТИШИНАТА
Всеки има вълшебен свят,
в който корабите се завръщат.
Море – посиняло от страх,
небе – ту добро, ту намръщено,
По един необязден сън,
препускащ из нощните ребуси.
Полузамразено разсъмване.
Пътечка към себе си,
по един непростен още грях
и една неразголена мисъл.
Всеки има една самота,
от която се раждат стиховете.
* * *
"Щастието е уморено страдание"
Чарли Чаплин
Бисерите на този чуден ден
ще изтекат в полунощ през пръстите ми.
Ще се търколят нагоре по склона
и в бели звезди ще възкръснат.
Словата ми – дълбоко стаени –
ще се слеят в мечтана музика.
Невероятни космични антени
небитието ще ми отключат.
Издъхваща душата ми от рани
ще впери взор навън, към необята.
Понесла като кръст това страдание,
което ражда пролет или лято.
Предлагаме ви, уважаеми читатели, стихотворения от Кремена Вичева от Добрич, от периода 1988 – 1992 г.. Тя е завършила през 1991 г. Езикова гимназия "Гео Милев", след което Колеж по туризъм във Варна. Представената тук подборка е една малка част от творчеството й от посочените години, което тя представи в редакцията. "Сега не пиша", казва Кремена, "виждате животът какъв е, всичко е доста трудно.". Това е обяснението й. Докато е учила в гимназията, неин ментор е бил поетесата Елка Няголова, която й е помагала в избора на стихотворения за участие в различни издания и в конкурса на училището. Произведения на Кремена са печатани тогава в списание "Родна реч" и вестник "Добруджанска трибуна"... и сега – в списание "Антимовски хан".
Да ви е сладко!
Валентина Добринчева
МОЯТ ДЪЖД
Капките дъждовни хапят
като кучета насъскани след мен.
После зъбите им сребърни се стапят
и разплискват над града смутен.
Улиците стават много бели.
А стъклата – с огледален тен.
Някак странно тези огнестрелни
капки се превръщат в малки перли.
В шепата си изранена стискам
челюсти от бяла кост.
Този дъжд е мой. И го обичам.
И не искам да повярвам, че е лош!
СЛЪНЦЕТО
С големи запалени факли
в прозорците слънцето слиза,
наметнало топлото лято
наместо копринена риза.
Сърцето му плаче за полет,
за луди недели и рискове.
За нежност очите ми моли.
С тополите то се здрависва.
Но не, не – това не е поздрав,
а дълго и тъжно сбогуване
с последната цъфнала роза
и с много неща несънувани.
И взело в ръцете си огъня,
високо в небето запален,
в големи червени вагони
пътува, пътува към залеза...
* * *
О, колко траур има в есента,
преди да дойде зима отрезвяваща!
Цветята са не истински цветя,
а силуети тайни на удавници.
Светът е тъмен като пещера
и само с факла път навън съзирам.
Душата ми е тъпан, не душа
и няма вече нищо общо с лира.
Морето е компот, а не море,
от гнили миди, раци, водорасли.
Дъждът е ледено студен,
не стопля той плътта ми с ласка.
А този град е непроходна крепост
и ти си вътре сам, ала щастлив.
И няма на света вълшебство
магията на есента да развали.
* * *
Съвършенството на красотата ме поразява –
идеална,
феерична,
невъзможна,
неосъществима,
нереална,
необяснима,
абсолютна...
Събирам стъкълца от думи,
за да получа истинското й лице,
но шепите ми –
окървавени от думите строшени
не могат вече да творят...
* * *
Ще падат многобройни дъждове.
Ще има бури – зли, многоетажни.
Луната, сцепена на две,
ще се изгуби в морските талази.
Земята ще се срути от тъга.
Небето ще се раздере от мъка.
Ще има красноречни словеса,
но всички солидарно ще замлъкнат.
Ще бъде ад – след толкова любов
да те изгубя в гърлото на мрака.
А всичко тук ще бъде суета
и само гонене на вятър.
* * *
Небето се намята с розов губер
и пали с клечка бледите звезди.
А вятърът, в ръце понесъл туба,
полива небосвода със бензин.
Тополите топят листа в боите
и с четки златни по нощта рисуват
пътеки от усмихнати луни,
съзвездия от погледи на влюбени.
А аз стоя самотна на перваза
и гледам филм, за неграмотни забранен;
луната, като златна кръгла ваза,
търкаля се по тъмното небе.
Ала не съм сама. Зад мен протягат
родители грижовни две ръце:
"Не можеш ти оттука да избягаш
ех, смешно, непорастнало дете!".
Поискам ли да литна, ще ме спрете
от ярост побеснели: "Ти къде!?",
но питам се, как ще ми вържете крилете
със вашите въжета за пране?!
* * *
То беше сън. То беше нереалност,
когато полумъртва – полужива
предъвквах часовете вяли
със притъпена вече съпротива
и скитах из пороя мокра,
и виках, та да ме удари гръм,
от петата измислена посока,
пристигна моят принц и ме прегърна.
И никой не разбра, че беше идвал
единствен ням свидетел, часомера,
бе спрял във пет без десет вчера
и от възторг – залепнали стрелките.
То беше сън. То беше нереалност.
Аз нямах сили да го проумея.
Потънала в море от ново щастие,
душата ми намерили на кея...
ПОНЕЖЕ ИСКАХ ДА ЛЕТЯ...
Когато се излюпих,
поисках да ибягам от гнездото
и в синия простор да полетя.
Да – вярно – беше меко, топло
и имаше изискана храна,
но просто исках да летя...
Когато счупих първото крило,
а после заздравя след много болки,
поисках да избягам от гнездото
и никому за помощ не се молих.
Аз просто исках да летя...
Така и второто крило си счупих
и пак ме върнаха в дома.
Поисках вяра да си купя.
Поисках малко светлина.
А иначе – храна и топлина там имаше.
Аз просто исках да летя...
И изведнъж съборих построеното гнездо
и с трясък се размазах на бетона.
Понеже исках да летя.
Аз този полет цяла смърт ще помня.
СОЛО НА ТИШИНАТА
Всеки има вълшебен свят,
в който корабите се завръщат.
Море – посиняло от страх,
небе – ту добро, ту намръщено,
По един необязден сън,
препускащ из нощните ребуси.
Полузамразено разсъмване.
Пътечка към себе си,
по един непростен още грях
и една неразголена мисъл.
Всеки има една самота,
от която се раждат стиховете.
* * *
"Щастието е уморено страдание"
Чарли Чаплин
Бисерите на този чуден ден
ще изтекат в полунощ през пръстите ми.
Ще се търколят нагоре по склона
и в бели звезди ще възкръснат.
Словата ми – дълбоко стаени –
ще се слеят в мечтана музика.
Невероятни космични антени
небитието ще ми отключат.
Издъхваща душата ми от рани
ще впери взор навън, към необята.
Понесла като кръст това страдание,
което ражда пролет или лято.
