Кремена Желязкова

Георги Колев е познат на добричлии като шапкаря от Етнографски комплекс "Стария Добрич". Но по-възрастните ще разпознаят в него бившият кореспондент на Българската национална телевизия за нашия регион. А още по-приближените до него знаят и са виждали неговото хоби: през целия си трудов живот като журналист и по-късно като майстор-шапкар той е събирал автографи от много известни хора не само от региона, не само от страната, но и от света. Най-много се гордее с факта, че прага на неговото ателие е пристъпял великият Франсис Форд Копола.


Запознах се с този човек в Художествената галерия още през пролетта на миналата година. Спомням си, откриваше се голяма фотоизложба на наш съгражданин-фотограф от средата на миналия век. Като всяко мероприятие от подобен род и това не мина без кратка, но според мене доста съдържателна почерпка. И тогава се запознах с него. Разбира се, знаех го кой е, виждала съм го и в шапкарското му ателие в Стария Добрич, срещала съм го и по центъра, но сега, „на живо”, той беше сякаш по-друг, по-различен. Висок, снажен, някъде около седемдесет, седемдесет и две-тригодишен, той ме впечатли най-вече с неизменната си усмивка и с невероятното си умение да разказва. Той забавляваше заобиколилите го посетители, явно негови познати, с някои от историите си, къде истински, къде не до там, но неизменно интересни и неизменно увлекателни.
- Ей го нá, пролетта дойде, а аз лозето още не съм изкопал. Синът, á днеска да дойде, á утре, все работа имал, все зает бил, все не знам си какво си, все не знам си що си. Ама един ден моят комшия по лозе оправи работата. Той е по-голям от мене, още от времето с баща ми бяха приятели. Та му се оплаквам, че никой не идва да ми помага, а той: „Гошо, Гошо, защо се сърдиш сега на момчето. Едно време и баща ти, бай Станчо, те викаше да му помагаш, ама ти -  не мога сега, тате, делегация имам да посрещам, не мога утре, щото изложба някаква ще ходя да снимам, еди-кой си щял да я открива, еди-кой си щял да присъства – и той, горкия, като види че никой не идва, грабне лопатата и си свърши работата.
Също като онази приказка за братята и неволята.

Вярно, шапкарството му беше занаят, но всъщност, чичо Георги повече от четирийсет години е бил кореспондент-оператор за града и окръга в националната телевизия. Тогава журналистическата професия е била рядкост и много престижна работа. Не както сега, няколко телевизии, още повече радиа, да не говорим за вестници, а вече и за електронни сайтове и не знам още какво. Репортери, кореспонденти, оператори,  да ти се завие свят. А едно време, само Георги Колев,  тук-таме някой друг журналист и толкова.
- Интересен човек си ти, чичо Георге! Искам някой ден да дойда при тебе в ателието и да ми разкажеш повечко неща за себе си  - още тогава му предложих тази оферта след като му подарих една моя книга, той се съгласи, но ми постави условие:
- Дадено, момиче. Ама знам, че баща ти прави хубаво червено винце. Та хем да не си мандахерца ръцете докато идвате насам, хем да се почерпим, хем и твоята работа да свършим.
„Плашиш ме с това, дето ми е най-хубаво”, контрира го тогава баща ми и ето ни сега, макар и година и половина по-късно, макар и не в ателието, не даже и на чаша домашно „татьово” вино, седим с този чудноват, усмихнат човек в Кафенето на Мино. Белият „винпромски” пелин искри в чашите, репортерският ми диктофон едва чуто поскърцва и той започва своя разказ:
- Много палаво дете бях. Още от детската градина и през всички фази на училището все бях палав, все набелязан от учителите. Тогава си мислех, че само те са виновни. Чак после разбрах, че проблемът въобще не е в тях, а в моята буйна кръв. Но за всичко си е имало причина - много от рано започнах да спортувам. Най-напред гимнастика, а после волейбол, футбол и какво ли не. От тренировки и състезания, но най-много от скътавки, дето се казва, почти не съм ходил на училище. Не можеха да ме хванат учителите да ме изпитат. На края на срока моите треньори отидат при тях, оформят ми бележника и хайде, готово. Иначе само нули трябваше да ми пишат.
Сладкодумник си беше чичо Георги и това си е. И ако не бях си съставила предварително някакъв въпросник, нещо като „сценарий”, можех да го оставя да ми „навие” цялата касета и пак нямаше да стигнем до края. Така че опитите ми от време на време да си пробутвам въпросчетата почти успяваха:
- Разкажи за някоя твоя щуротия от онези години, дърпал ли си момичетата за плитките, на какво играехте? Хайде, разказвай!
Боже, само физиономията и жеста, който направи, да бяхте видели, като чу този куп от въпроси, щяхте със сигурност да получите най-точния отговор на света. Все пак освен зрителна, по-точно зрелищна, се получи и звукова картина:
- Още като ученик започнах да помагам на баща си, който, сигурно знаеш, също беше шапкар. Вече бях поотраснал, започваха да ми шарят очичките и ми трябваха малко повече парички. Сещаш се, не можех да отида да крада. Пък в главата ми непрекъснато влизаха какви ли не бръмбари, какви ли не щуротии. Чудех се какво да направя, за да изкарам парички. Мислех, мислех и накрая го измислих: Тогава в училището носехме шапки задължително. Бях наел двама мои авери за агенти, те през часа - „Моля, другарко, ще мога ли да изляза по нужда?”, разбирай, да отида в тоалетната. Двамата излязат, приберат две-три шапки от закачалките в коридора, аз през едно от междучасията скришом ги разпоря да не си ги познаят, а горките момчета идват при мен и, аман-заман, какво ще правим!? Аз им казвам, ами за утре ще имате шапки. Прибера се в къщи, използвам, че баща ми още не се е върнал от работа, вляза в шапкарницата, обърна им шапките и те стават като нови. Баща ми ги правеше за 25 лева, аз ги обръщах за 15. Взема парите и хайде в градската градина при бай Карамфил, играехме на карамбол. Тази игра е нещо подобно на билярд, но се удряха едни клечки. Всяка ударена клечка ти носеше точки. Пак там играехме и на кегли, нещо като сегашния боулинг. Трябваше да съборим колкото си може повече кегли, ама накрая най-често се случваше бай Карамфил нас да събори като ни вземе всичките парички и се оправя работата.
Ученичките ли? Не, не съм ги дърпал за косите, ама им закопчавах полите и престилките с габърчета за чиновете. И като хукнат да стават, тръгваха със стола. Целият клас се залива от смях, а мене даскалът като ме извика пред дъската, леле-мале, дланите ми ставаха като пържоли от пръчката. Между другото, така и се ожених. Закачих на леля ти Марияна престилката за стола и тя, видиш ли, хукна с него. Е, по-късно тя пък се закачи за мен и от тогава няма откачане, ама това е друг въпрос!
И какво беше другото? А, за игрите! Играехме на „милитáри”, играе се със стари парички и метални топчета. И на ашици играехме много. Това е игра с едно специално кокалче от глезена на агнето, малко с формата на кибритена кутийка. Играехме и на бешки – тя пък е игра с пет долу-горе еднакво заоблени камъчета. И на чилик сме играли, и на куфийки, на Кральо-Портальо. А, на ножки обичахме много да играем. Върху малко размекната почва начертаем кръг, един след друг забиваме ръчните си ножчета и завладяваме свои територии. На още много игри играехме, само да ти ги опиша, ще ти свърши касетата.
Това ми дава повод да погледна към журналистическото си пособие. То, обаче, бе спряло да се върти – просто лентата беше свършила. А и чашите с пелина на масата сякаш проплакаха – бяхме ги забравили. Затова отпихме по няколко глътки, така, колкото да си починем, а и да обърна касетата и чичо Георги продължи:
- Отначало мислех да ти разказвам само истории от войниклъка. И там станаха едни чудесии… Взеха ме да служа в Грудово, сега го кръстиха Средец. Ако ти кажа, че патилата ни почнаха още от първия ден, няма да повярваш. Облякоха ни във военна униформа, а вечерта ни казаха, че за дето сме дошли от далече, на сутринта ще ни оставят да поспим по до късно. Ама в пет часа сутринта като звъннаха звънците: Ставай! Опитахме се да кажем, че са ни разрешили да спим, но старите войници, едни едри бабаити от Чирпанско, като ни грабнаха, един дъжд валеше, една мъгла, три месеца не можахме да разберем откъде изгрява слънцето. Добре, че като малък се бях записал в кръжок за радисти. Е, няма начин, писах се аз за радист и така малко отървах гонката. На петия-шестия ден ни раздадоха оръжието. Имаше един здравеняк-новобранец от гръцки произход, един Архонти, два и десет висок, няма да го забравя, беше от Калиманци, Варненско. Като ни даваха оръжията, командирът извика: „Редник Архонти еди-какъв си”. Този излиза, със смешна маршова стъпка тръгва към командира да си получи пушката и още по-смешно отдава чест: „Другарю капитан, приятно ми е, редник Архонти от Калиманци”. Целият полк се залива от смях. Както и да е, на осмия ден дадох първия си наряд. Леле, като ни строиха на плаца за развода и като почнаха да четат, как през еди-коя си година, целият наряд бил влязъл в сражение с бандити и еди-колко си войници били убити, как това се повторило еди-в коя си година и пак еди-колко си загинали. Ние само дето не напълнихме гащите от страх. Паднах се караул на погребите на един баир в гората. Грудово е в Странджа планина, а на баира му викаха Баба Велика. Помня, беше един дъжд, както ме остави началникът на караула на поста, тъй и ме намери, целият мокър, ни жив, ни умрял, с треперещо от страх и студ чене, също като паметника на Гюро Михайлов. Почнахме много често да даваме наряди и повечето пъти горе в гората на баира. Беше си доста страшничко. Имаше много прасета, черни едни такива, полудиви, а имаше и змии, и таралежи. Таралежът като ходи, стъпва тежко, сякаш човек върви. Колко пъти сме се стряскали и сме викали напразно „Стой, горе ръцете!”. Рекох си, тая няма да я бъде, трябва да се измъкна от тези наряди. А пък старшината един строг, лют, късо подстриган фатмак и с дебел врат като сегашните борчéта. Гонеше ни за най-дребните неща. Това да нямаш копче, да си разкопчан или, не дай си боже, якичката ти да е мръсна, веднага: „Три непоряда по служба” или „Бегом, три обиколки на плаца”. А той, плацът, огромен, по-голям от футболно игрище. Една сутрин гледам старшината, фуражката му беше малко поразпрана, поизкривена. Престраших се, отивам и докладвам: „Другарю старшина, шапката Ви е малко разпрана, аз съм шапкар и мога да я оправя. Няма да я познаете!” Очаквах пак да ме грабне по плаца, ама той ме хвана за ръката и ме заведе при шивача на полка, един, бай Киро му викаха, стар пенсионер, ръцете му вече трепереха, а очилата му сигурно от сто диоптъра нагоре. Както и да е, хванах се, оправих шапката на старшината, после на един друг старшина шапката, и тъй до края не излязох от шивашката работилница. Интендантството в Бургас беше далеч и аз започнах да шия шапки и на готвачите в кухнята. И като почнаха да летят едни пържоли към шивачницата, не ти е работа. Ама пържоли на сухо не се ядат. И на това му намерихме колая. Когато наши хора даваха наряд, един отиваше до близкото село, Пънчево се казваше, напълни една дамаджана десетлитрова вино и обратно при мене в работилницата. А то беше едно вино, червено мастило, Алжирка. Това е винен сорт от рода на малагата, ама по-гъсто и по-червено. Даже един път като прескачал оградата, нашият човек, без да иска, счупил дамаджаната и виното се разляло по оградата. На сутринта в наряд бил някакъв новобранец и като видял оградата цялата в червено се развикал: „Другарю майор, другарю майор, тука е станало убийство, цялата ограда е в кръв.” Смяхме се много тогава, ама взеха, че стегнаха режима, ние пък си направихме друг канал и пак си носехме вино. После поех и спорта в полка и повече така и не видях наряд. Другите я на пост, я на учение, като ги почнеш, полково, гарнизонно, дивизионно, армейско, аз – в работилницата. Вярно, имах много работа, ама на сухо и на топло. Покрай този спорт си спомням, трябваше да играем волейбол с отбора на едно сливенско поделение. Те всичките едри, високи, по на два и кусур метра всеки, половината национали, а пък в нашия отбор аз бях най-високият – метър и осемдесет даже нямах. Вечерта преди срещата, събрах отбора, извадихме стълбовете, които държат мрежата и ги скъсихме с половин метър. Тъй де, те като са високи, могат да забиват, но сега и ние вече забивахме. Пак ни биха, ама бая зор им дадохме… Ама, аз пак се разприказвах, а пелинът стана на чай.
Вече бяхме вдигнали чашите си, пелинът, макар и постоплил се повече отколкото трябва, приятно погалваше позасъхналите ни гърла, когато край масата ни мина един доста възрастен, но личеше си, и доста запазен човек. Светъл, добре изгладен по ръбовете панталон, хубава фланела в спокойни пастелни цветове и бастун, който по-скоро придаваше фасон на човека, отколкото да се ползва по предназначение:
- О, бай Станчевото хлапе! – на фона на достолепното му излъчване това прозвуча едва ли не като недобре съшита кръпка.
Прочел като че ли недоумението ми, моят събеседник, след като размени няколко реплики с господина, които, разбира се, не успяха да измият първото ми впечатление, се засмя и рече:
- Навярно не го познаваш. Бивше партийно величие, преди това беше директор на едно тукашно голямо предприятие. Навремето, вече като кореспондент в телевизията бях получил задача да снимам в това предприятие. Портиерът, обаче, нещо се запъва като магаре на мост и не ме пуща. Нито картата ми, нито заплахите, които му отправих, го убедиха, че трябва да ме пусне. Накрая, съвсем случайно отнякъде изскочи директорът, ей този, дето мина преди малко и отдалече ми вика: „О, бай Станчевото хлапе! Какво те води насам?” Стискам силно подадената му за поздрав ръка, като не забравям, разбира се, да  погледна с унищожителен поглед портиера. Обяснявам стегнато задачата си, шефът кима благосклонно и се обръща към пазача: „Не го ли позна? На бай Станчо Шапкаря хлапето. Наше момче е! Друг път да го пущаш! Не е страшен!” Голям майтап падна. Ама по-големият майтап стана по-късно. Този същият вече беше отишъл в комитета, отивам да вземам интервю от него по проблемите на окръга, чийто ресор покриваше той тогава. Нагласих камерата, наместих микрофона и му казвам: „Готово, почвайте!” Той уж почва, ама гласът му не е негов, сякаш излиза от стометров кладенец. Глух един такъв, ръмжащ. Давам му чаша вода и пак същото. Уж, голяма клечка, уж намахан, начетен. Дето се казва, той коли, той беси, ама като се затъкна пред камерата… Каже две-три думи, дай една чаша вода, каже още две-три думи, дай още една чаша вода. Три гарафи вода изпи докато направя интервюто. „А бе, като го видя туй стъкло отсреща и ми пресъхва устата”, оправдава се по-сетне човекът. За обектива на камерата говори, акъла му се взел като я видял.
Пак поглеждам диктофона. Касетата от едната страна значително беше отъняла – лентата отиваше към своя край. И този път чичо Георги прочете мислите ми:
- Май вече трябва да привършваме. Ама, ако искаш, да ти разкажа и за една случка в Москва.
Не дочака моя отговор, който и без това щеше да е нещо от рода на: „Ами, давай! Какво чакаш!” и започна:
- Най-често зад граница съм пътувал с хора на Захари Медникаров. Знаеш, този хор е детски и обикновено на един възрастен от групата се падат десетина деца да отговаря за тях. Тези деца се отразяват като списък и в международните ни паспорти. Та, рано преди обяд кацаме ние в Москва на летище „Шереметиево”. Едно войниче от тамошната гранична милиция ми проверява документите, после влиза в една стаичка и колко да се е забавил, излиза, и казва „Все в порядке!” Аз изскачам бързо пред аерогарата, но гледам, моите деца ги няма. Ами сега?! Хубаво, тръгнали са с някого от другите възрастни, успокоявам се аз, лошото е, че въобще не знам къде да отида. Едно друго милиционерче ме успокои съвсем: „А, не бой се, качиха се на два автобуса и заминаха”. Бая взе да ми отбива, ама тогава се сетих, че само след няколко часа, към шест и петнайсет вечерта, на същото това летище ще пристигне още една наша група. Така че съвсем добих кураж и реших да поразпитам това милиционерче за едно-друго. Още в самолета си бях купил цигари, австрийски бяха, „Белведере”. Момчето като видя лъскавата кутийка, очите му станаха на балтонски копчета. За две-три цигари ме разведе из цялата аерогара. Накрая ми показа и къде да чакам втората група и си замина. Добре, ама докато те дойдат, имаше доста време. Тогава се запознах с шефа на багажната служба. Викам му: „Я потерялся”. „Как так, потерялся”, смее се онзи. Че и при него работеше едно момиче, кукла, ти казвам! Русичко, слабичко едно такова, сякаш изрисувано. Извадих една бутилка „Плиска” и те започнаха да въртят телефоните за да открият къде е отишла моята група.. Даже ме свързаха и с Арам Хачатурян, композитора, оня със сабите. И по едно време чувам гласа на Зарко Медникаров. Като разбра че съм аз, се развика, ”Къде си, какво се е случило”?! Вика, беснее, а аз: „А бе, поисках да ми дадат политическо убежище, ама нещо тука се опъват, казват ми, баща ти бил шапкар, не ставаш за емигрант”.
Както и да е, пристигнаха нашите. Водеше ги Райко Тонев, диригентът на учителките. Междувременно смяната на русата хубавица беше свършила и аз й обещах да я кача на нашия автобус до Москва. Влизам с нея в автобуса, а на Райко очите му се събраха на фокус. „Имах среща с нея, затова останах да ви чакам. Ама, сакън, да не си споменал на Зарко нещо, че ще ме убие.” После момичето слезе на някаква улица в Москва и аз, след като се събрахме двете групи, им разказах как „потерялся”. Умряхме си всички от смях.  
Естествено, докато разказваше всичко това, моята машинка отново заспа. Лентата свърши. А толкова неща имах да го питам още.  То не репортаж, цяла трилогия можеше да се напише от тези негови истории.
Спрях. Реших, ако не за друго, то поне за неговото голямо хоби да го питам. Само че не сега. Десетките и стотици афтографи, събирани по време на неговите безбройни срещи както с камера на рамо, така и с игла в ръка в шапкарското ателие на Стария Добрич и подредени старателно в класьори, заслужаваха отделно внимание. Тогава чичо Георги Колев може би щеше да ме срещне с хора от четирите краища на света, за повечето сигурно щеше да каже по нещо лично и то непременно безкрайно интересно. Но един автограф, написан от едно дванадесетгодишно момиче, щеше да каже всичко:
„Колкото и високо да се издигнеш, винаги над тебе ще е шапката.”