В КРАЯ НА ПЪТЯ
Фикри Шукриев е роден на 16 март 1942 г. в с. Дъбравино, Варненска област. Завършва Икономическия техникум в гр. Варна. С него се запознах в Девня през 1977 г.. Работеше като счетоводител. Заедно членувахме в литературния клуб „Владимир Башев”. През 1979 г. в библиотека „Кълнове” на варненското издателство „Георги Бакалов” излезе поетичният сборник „Девненско ято”, където той участва с цикъл стихотворения, заедно с още трима автори – Иван Ставрев, Атанас Коев и аз. По време на възродителния процес, поетът сложи край на живота си на 26 юни 1983 г.. През 1992 г. излиза една малка, но впечатляваща книжка със стихове на Фикри „Кръв на кокиче”. Редактор е Атанас Коев. Очакваме през тази година да излезе в издателство „Компас”, Варна, сборник събрани стихове на Фикри, под редакторството на поета Владимир Стоянов.
...Имаше смугло лице, слаб. Гласът му тих, с нисък тембър. Имах чувството, че никога няма да извика. Рядко се намесваше в литературните ни спорове. А те бяха чести между мен, Иван Ставрев, Атанас Коев, Ангел Ангелов и другите. Но когато напишеше някое стихотворение направо попарваше моето огромно желание да се прави модерна поезия. Стихът му се лееше нежен, топъл, болеещ за най-обикновените човешки несгоди. Сякаш беше къс от незнайно съвършенство. Поетичната му мисъл беше ту притчова, ту приказна, ту наситена с драматизма на ежедневието ни, но всичко беше така слято едно в друго, че аз често съм се загубвал в стихотворенията му докато ги слушах....
Сашо Серафимов
ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО
Всички пътища ме водят
по посока на дълга.
Много търсих, не намерих
краищата на кръга.
И желанието, и дългът ми
са усукано въже -
за звездите закачено
като люлка на дете.
Аз глада си с глад насищам
и усещам жажда.
Все еднакво съм облечен
и на смърт,
и на сватба.
ЖЕНА
Всички свойства на пръстта събрала,
ти поправяш божията грешка...
Тебе след началото създаде,
а животът в тебе се оглежда...
Мойта мъжка сила все се гуши
и изчезва в твойта нежна пазва –
за да пламне, да гори без пушек
в огъня, от изгрева откраднат.
НОЩНА ИМПРЕСИЯ
В такава нощ не ни се спи.
Река без брод през нас тече.
Примоли ни се да мълчим
пияно от роса щурче.
Мълчим, а песента се лее –
щурчето лунен лъч пили...
Страхувам се - ще изтрезнее
и всичко ще се развали.
В такава нощ не ни се спи.
Със мисли чоплим тишината.
И падат покрай нас трески
от чудесата на земята.
ЖАЖДА
Сянката ми се променя –
и расте, и се смалява.
Тинята на дните в мене
тихичко се утаява.
Глина за едничка стомна
жаждата ми ще попие.
Зная, сянката ми скромно
в тая стомна ще се свие.
Тъжно ми е, но не плача.
Знам ли, може би тъй трябва...
В този свят очи вторачил –
всеки изгрев мен ме радва.
ПРИТЧА
Пътник огладнял поиска хляб.
Имахме два топли
и един от миналите дни.
Верен на човешкия си нрав –
сухия му дадох.
През нощта сънувах татко.
Уморен и гладен ми се стори,
та предложих му да хапне.
Той отказа: "Синко,
оня сух хляб, дето ми го даде,
във торбата ми е още..."
* * *
На Андрей Германов
Даже и от себе си аз скришом
наблюдавам се с очи на хищник.
Във душата ми - велико нищо.
И миражи, дето сам измислям.
Все очаквам нещо да се случи –
в броеницата зърна се нижат.
Със език червен на бито куче
все тъй сол от раните си ближа.
И разравям всичко, търся смисъл.
Нищо не намирам, но живея.
Радвам се на малката си сила,
че съм жив и мога да се смея...
* * *
Побесняло куче в мене вие –
вечно неспокойно, много зло.
Пъдя го - не ще да си отиде.
Да го усмиря?... Но как, с какво?
Вечер аз от вино правя мост,
та дано по него си отиде...
"Не пий, татко, ставаш много лош..." -
сутринта ме молят дъщерите.
Търся общ език със бясно куче...
Откъде ли в мене се засели?
Търся и вериги да му купя –
все ги къса, здрави не намерих.
Вярвам, че все някога ще мога
да устроя някакъв капан.
Нося и едно въженце в джоба.
Как ли ще го усмиря - не знам...
* * *
Няма да завиждам на дървото.
Нека то до пепел изгори.
И на камъка дори, когото
нито жал, ни болка го мори.
С вик от болка ражда се човекът.
С вик от болка пада пъпна връв.
Мъка струват всичките билети
за пътуване в обратен път.
С лумнала в главата луда мисъл,
с остър звън на болка във сърцето –
със крила и корен ще увисна
между чернозема и небето.
В КРАЯ НА ПЪТЯ
Щом изхарча всичкото си време,
своя път изкупил без остатък –
аз на тези истини ще дремя,
заприличал на крайпътен камък.
Припека на спомените кротки
вече няма, няма да ме топли...
Залезът със странните си вопли
ще напомня вдигане на котва...
...Имаше смугло лице, слаб. Гласът му тих, с нисък тембър. Имах чувството, че никога няма да извика. Рядко се намесваше в литературните ни спорове. А те бяха чести между мен, Иван Ставрев, Атанас Коев, Ангел Ангелов и другите. Но когато напишеше някое стихотворение направо попарваше моето огромно желание да се прави модерна поезия. Стихът му се лееше нежен, топъл, болеещ за най-обикновените човешки несгоди. Сякаш беше къс от незнайно съвършенство. Поетичната му мисъл беше ту притчова, ту приказна, ту наситена с драматизма на ежедневието ни, но всичко беше така слято едно в друго, че аз често съм се загубвал в стихотворенията му докато ги слушах....
Сашо Серафимов
ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО
Всички пътища ме водят
по посока на дълга.
Много търсих, не намерих
краищата на кръга.
И желанието, и дългът ми
са усукано въже -
за звездите закачено
като люлка на дете.
Аз глада си с глад насищам
и усещам жажда.
Все еднакво съм облечен
и на смърт,
и на сватба.
ЖЕНА
Всички свойства на пръстта събрала,
ти поправяш божията грешка...
Тебе след началото създаде,
а животът в тебе се оглежда...
Мойта мъжка сила все се гуши
и изчезва в твойта нежна пазва –
за да пламне, да гори без пушек
в огъня, от изгрева откраднат.
НОЩНА ИМПРЕСИЯ
В такава нощ не ни се спи.
Река без брод през нас тече.
Примоли ни се да мълчим
пияно от роса щурче.
Мълчим, а песента се лее –
щурчето лунен лъч пили...
Страхувам се - ще изтрезнее
и всичко ще се развали.
В такава нощ не ни се спи.
Със мисли чоплим тишината.
И падат покрай нас трески
от чудесата на земята.
ЖАЖДА
Сянката ми се променя –
и расте, и се смалява.
Тинята на дните в мене
тихичко се утаява.
Глина за едничка стомна
жаждата ми ще попие.
Зная, сянката ми скромно
в тая стомна ще се свие.
Тъжно ми е, но не плача.
Знам ли, може би тъй трябва...
В този свят очи вторачил –
всеки изгрев мен ме радва.
ПРИТЧА
Пътник огладнял поиска хляб.
Имахме два топли
и един от миналите дни.
Верен на човешкия си нрав –
сухия му дадох.
През нощта сънувах татко.
Уморен и гладен ми се стори,
та предложих му да хапне.
Той отказа: "Синко,
оня сух хляб, дето ми го даде,
във торбата ми е още..."
* * *
На Андрей Германов
Даже и от себе си аз скришом
наблюдавам се с очи на хищник.
Във душата ми - велико нищо.
И миражи, дето сам измислям.
Все очаквам нещо да се случи –
в броеницата зърна се нижат.
Със език червен на бито куче
все тъй сол от раните си ближа.
И разравям всичко, търся смисъл.
Нищо не намирам, но живея.
Радвам се на малката си сила,
че съм жив и мога да се смея...
* * *
Побесняло куче в мене вие –
вечно неспокойно, много зло.
Пъдя го - не ще да си отиде.
Да го усмиря?... Но как, с какво?
Вечер аз от вино правя мост,
та дано по него си отиде...
"Не пий, татко, ставаш много лош..." -
сутринта ме молят дъщерите.
Търся общ език със бясно куче...
Откъде ли в мене се засели?
Търся и вериги да му купя –
все ги къса, здрави не намерих.
Вярвам, че все някога ще мога
да устроя някакъв капан.
Нося и едно въженце в джоба.
Как ли ще го усмиря - не знам...
* * *
Няма да завиждам на дървото.
Нека то до пепел изгори.
И на камъка дори, когото
нито жал, ни болка го мори.
С вик от болка ражда се човекът.
С вик от болка пада пъпна връв.
Мъка струват всичките билети
за пътуване в обратен път.
С лумнала в главата луда мисъл,
с остър звън на болка във сърцето –
със крила и корен ще увисна
между чернозема и небето.
В КРАЯ НА ПЪТЯ
Щом изхарча всичкото си време,
своя път изкупил без остатък –
аз на тези истини ще дремя,
заприличал на крайпътен камък.
Припека на спомените кротки
вече няма, няма да ме топли...
Залезът със странните си вопли
ще напомня вдигане на котва...
