През ноември месец в гр. Генерал Тошево се проведе  заключителният етап на Осмото издание на Националния литературен конкурс за млади поетеси „Дора Габе”. Жури в състав: Христо Ганов – председател, и членове, Виолета Пенева и Боян Ангелов, излъчи и победителите. В конкурса участваха 39 автори със 186 стихотворения. Eто и победителите:


Емилия Найденова – първа награда
На 18 години, от град София. Ученичка съм  12- ти клас в 18 СОУ “ Уилям Гладстон”, гр. София. Национален конкурс “ Любовта. . .”, гр.Враца, 2010 ; с трета награда на Национален конкурс “ Море”, гр. Бургас, 2010. Носител съм на първа награда на литературния конкурс “ Ерато 11” и първа награда в  8-то издание на  конкурса “ Дора Габе”. Емилия - В поезията намирам спокойствие, не насилвам думите, обичам те сами да дотичат при мен.


ДАР

          (на Костенец и всички лета)

Само миг да се върна и после в света ще е друго.
Ще затворя очи. След минута съм там, във игри.
Имам детство без дъх. И съвсем не мирише на дюли.
Но пък всички звезди в детски мънички длани е скрил.
Там, където със дни под узрелите тежки лозници
не веднъж съм се била до кръв с две-три смели пчели.
И където на дървена люлка, със вятър в петите,
съм достигала с пръстче Господните тъжни очи.
И чешмата зад мене, прохладна и в себе си нежна,
ми е пяла до сън най-приспивната песен през май.
Върху устните спрял, като вчерашен влак, полумесецът,
а в сърцето ми кипват въпроси и три чаши чай.
Сутрин споря с щурец, после дъх ще отпусна в сеното.
С баба мир ще подиря. И котката в мен ще заспи.
Като някакво царство ще видя небето отдолу,
докато нямам дъх после всички лудешки игри.
Днес краката ми, боси, още търсят я тази вселена,
този спомен - червен, като покрив на село, пожар.
Няма как от душата ми някой въобще да я вземе.
Тя е моята тайна. И моят единствен, откъслечен дар.




ЯНУАРИ

Задачата ми днес е да продишам,
да се събудя някак без гласа ти.
И да забравя тъжно думата “обичам”
и нощите, в които тихо стъпваш
в душата ми - прилична на глухарче.
От болка се разпуква празнотата.
А устните ми шепнат плахо - Май че
отиде си, преди да си останал...
преди да съм усетила, че липсваш,
преди да са се сбъднали мечтите.
Хиляда пъти в мислите ми идваш,
но все мълчиш. И все е мрак в очите.
А януари ме души с ръце от сълзи.
Мечтаех с някой влак да те догоня.
Да ти издам, че те обичам, но дъхът ми
се спря, преди да мога да говоря...




Красимира Кацарска - Втора награда
Родена в Благоевград. Завършила е СУ „Климент Охридски”. Работи като учителка. Има 35 г. педагогически стаж. Защитила е всички професионално степени. Обявена е за учител на годината през 1998 г. Тя е Художествен ръководител на литературен салон „Огнище” при читалище „Н. Вапцаров”, гр. Благоевград. Носителка е на шест национални литературни награди, за литературна критика, есеистика и поезия. Автор е на 51 книги, от които десет художествени: „Южнячка”, „Път”, „Калейдоскоп”, „Мигове” , „Дъга” и др., литературоведски изследвания и учебни помагала. Член е на СБП.


РАМО
        
Ти си тихият глас,
отреден не за мене.
И прехласнат, през час
да се взираш наведен.
        
Не успяваш дори
да ме зърнеш навярно.
А сърцето боли
от укритите тайни.
        
Без усмивки и свян
ме намираш самотна.
Бързам с бързея ням
към далечната котва.
        
Ще последваш сега
всеки порив сърдечен –
осъзнал, че сама
стигнах много далече.
        
Полудял от тъга,
всеки ручей те мами.
Не очаквай дъга
пак за теб да остана!
        
Твоят глас не шепти,
а надвиква ефира.
Затова ме боли –
че си в моята диря.
        
Приюти, мълчалив,
непростените сълзи!
И по пътя горчив
без любов не осъмвай!
        
А когато в зори
се събудиш без рани,
пак за мен си спомни –
че била съм ти рамо!



АЗ
        
Всеки ме дърпа в различна посока.
Как ли до днес оцелях?
Все не заспивам и в нощи дълбоки
търся за другите бряг.
        
Вечни въпроси разпъват душата
в делнични срещи без край.
Няма навярно за мен на земята
късче от Божия рай.
        
Всеки ме търси за свои проблеми –
моите чакат встрани.
Виждам – настъпват големи промени.
Само че мен ме боли.
        
Може би някъде търси ме някой
просто защото съм аз.
Вярвам: съдбата едва ли е сляпа.
Идва почивка без бяс.
        
Само дано поживея по-дълго –
чакат ме още дела.
Някои дремят. Будувам по тъмно.
Все ще оправям света.




Христина Комаревска - Втора награда
Завършила е Великотърновския  университет. Работила е като репортер и редактор във вестници и издателска къща. Награждавана е в национални конкурси в Мелник, Бяла и Кула. Авторка е на поетичните книги “Горчиво колендро”, “Забранено за влъхви”, “Жива вода”, “Боси пилигрими” и “Душа назаем”. Живее и твори в гр. Плевен. Секретар е на Дружеството на журналистите. Членува в Дружеството на писателите - Плевен.


МУЗАТА

Птица мина път на поета
преди 101 години.
И Господ на свой ред нарочи
този-онзи да пише в рими.
Сладка лъжа за душата,
мехлем за рани от думи.
Равни пред хляба събратя,
се съизмерват по друма.
Примки плетат, на мачтата
нощем разплитат въжетата.
Плават, в сълзи се давят
през мътни морета.
Тя, обратно на Пенелопа,
неверницата му недна,
ядно кълне поета -
с думи от скверни по-скверни.



* * *
Когато стигна живата вода,
ще бъда непременно боса.
И под мансардата на сивата трева
ще са погребани въпросите.
Единствени, но не сами
пчелите ще събират мед.
Дъждът отново ще вали,
ще бъде вятърът проклет.
И пак ще се върти светът,
ще стане семенцето плод.
Така човека е велик -
на живата вода предлог.

Пламена Стоянова – Трета награда
Родена е 1976 год. в гр. Шумен. По професия - икономист, по вина на ИУ – Варна и  Университет Ернст Мориц Арндт – Грайфсвалд, Германия, но по призвание Търсач на красота. Рисува и пише стихове откакто се помни. Пише всичко, което музите изискат от нея и само, когато си дойде само. Не обича да насилва думите. Изработва ръчно книжни тела, така че всичко, което напише, се ражда на белия свят в една различна артистична форма. До момента има 17 „книжлета” и продължава смело напред. През 2007 год. е издадена  първата й стихосбирка от издателство „Захарий Стоянов”.


ИМАМ
ЯГОДИ В ГРАДИНАТА.
Всяка пролет
се боря с тревата
и си мисля
колко дълго
и колко умело
ние хората
се надлъгваме с нея,
а накрая все пак
тя ни покрива ...


ТИШИНАТА
е удар
с камшик
или плуващ
в небето
бял пух
от гълъби.


АКО НАМЕРИШ КУРАЖ
и просто тръгнеш...
Ако крачиш
достатъчно дълго,
с достатъчно вяра,
надежда
и обич
в сърцето...
Ако...
Някой ден
непременно
ще стигнеш
до себе си!




Елена Денева – наградата на Славянска литературна артистична академия с председател Елка Няголова.


ПЕСНИЧКА
 
Градината отдавна буреняса
и ябълките й сама си ям.
Понякога рисувам с пръст по пясъка
eдин усмихнат, влюбен в мен, Адам...
 
Съвсем не идва никой да ме гони:
побърка ли се тоя Рай, не знам!
Дори змията днес напусна клона,
под който трябваше да ни е срам.
 
Надолу мисля вече да пътувам –
дано те срещна и дано си сам!
Дано... Дано изобщо съществуваш:
ако те има, да ме чакаш там!
 
Нуждая се от топлото ти рамо,
не мога от ребро да те създам:
сърдечна тъкан в мене има само.
А и от кал създаден бе Адам...
 

 
ОКТОМВРИ
 
На моята улица сънено
рой старци от век се припичат.
По бръчките стича се слънцето.
Животът... Животът изтича.
 
Събират го Страшна е зимата.
Прегръща. Поглъща. Превръща
най-топлите улици в минало.
Заспива в най-празните къщи.
 
Сега ми е много студено.
След двайсет живени години
как стана, че зима във вените
и зима в очите си имам?!
 
И слушам съветите майчини:
„Обличай се. Есен е... Тръпнеш!”
Не топлят. Тя още не знае, че
на мен ми е хладно отвътре.
По законите на красотата.