Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДРАМАТА НА ТВОРЕЦА"

ДРАМАТА НА ТВОРЕЦА

Драгомил Георгиев


Тайната и магията на творческия процес е енигмата, която привлича и зарежда изследвача с нова енергия, с цел да надникне в скрити кътчета на „душата на художника”/ П.П.Славейков /. Скоро културната общественост на Добрич се раздели с ЙОРДАН ДАЧЕВ, когото много хора обичаме, защото със своята ерудиция, хармоничност и взискателност към себе си и към другите заемаше в продължение на близо 60 години мястото на духовен душеприказчик на много от художниците на словото, на артисти, музиканти, архитекти от Добрич и региона. Всеки има възможността и в години за напред да дописва и допълва образа на „своя Дачев”, с когото да общува и да спори, да пита и да открива отговори в диалога и да съхранява едно вечно будно и творящо Аз. Това ще е най-ценното, за да бъде жив и незабравим нашият приятел и учител в изящността.

Пътят на художника на словото Дачев не е лесен и безпроблемен, като много творци той трябва да изпие докрай горчивата чаша на една идеология, която мрази и ненавижда свободния творчески дух и след това със службите си внимава да не допусне развитието и израстването на духовното индивидуално начало. Умело винаги ти се напомня за греховете и за цената, която непрекъснато трябва да плащаш. За добро или за зло, но в последните двадесет години до икономическото обедняване и намаляването на жизнения стандарт има и позитиви като разкрепостяването и истинското излизане на пазара на книгата, на умението да пишеш, да издаваш и най-вече да достигаш читателите си, но трябва да имаш какво да им кажеш. След 1989 година ръкописите на Дачев започнаха да се превръщат в културни явления и така, книга след книга, той илюстрира богатствата на своя талант, написа текстове, които респектират и ще бъдат четени и препрочитани.


ДЕТСТВОТО, ИЗВОРЪТ НА СОБСТВЕНИЯ НИ ОПИТ.

Първите ни срещи с външния, с другия свят разширяват хоризонтите от знания и познания. За нашите класици от Ботев и Вазов през Яворов, Дебелянов и Лилиев, това е времето на „тихия двор с белоцветните вишни”, за друг магьосник от тракийското поле като Павел Матев, детството е „свято”, където „млади кончета пият вода”. За момчето от добруджанското селце Стрелец това са годините на влюбено заплесване по коритото на Суха река, по скалите с тайнствените следи и стъпки от легендите за Христос. В етюда „Иконата” от сборника „Полюси” четем:” образите на иконата и мама, която се кръсти пред тях, и пътуването до Камен по дола са винаги пред очите ми и аз ги гледам с умиление и болка…”/с.10 /. В разговорите ни през лятото на 2009 година от дистанцията на годините Йордан Дачев с топлота заговори за майка си Елена Арнаудова, която е родена в Рилци. Тя е от многолюдно семейство, баща и Митко Арнаудов умира в Северна Молдова. Той е буден българин, деятелен човек. Майка и Рада поема съдбата на вдовицата, която обича да разказва, тя често е център на вниманието за съседките, а благият и характер е в основата на уважението на дъщерите и сина и към нея. Майката на Дачев завършва четвърто отделение и любовта към книгата тя запазва през целия си живот. Ходи за нова литература при местния чифликчия Демир, който е завършил образованието си в Букурещ, тя чете „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо, повестите на Илия Блъсков и Васил Друмев- „Нещастна фамилия”, „Изгубена Станка” и „Злочеста Кръстинка.” Добруджанката обича да рисува, с обич прави скици и след това ги бродира като Султана от романа „Железният светилник” на Димитър Талев.
Даровитостта, емоционалната наситеност, разказваческата дарба и скромността са по-късно продължени и надградени от сина Дачев. Бащата Йордан Дачев Петров е родом от Добрич. Участник е в двете войни в началото на 20 век. като фелдфебел, шинелът му е продупчен от куршуми. Завършва 3 клас, което е високо образование за времето, даващо право да бъде учител, той избира пътя на предприемчивия търговец. Младото семейство има спестени пари, заминава за село Стрелец и започва да купува имот, да гради къща. Домът е от три стаи от кирпич, магазия от 42 квадратни метра, килер, ледник в земята, обор за кобилката Събка. Дворът е голям, с три декара, засят е с лозе и овощна градина. Младият стопанин е мълчалив, предприемчив и развива добра търговия. Дворът е подреден и образцов, посадъчен материал той взема от Букурещ, някога там той е работил при италиански скулптор и познава занаята на леярството. Дачев с умиление се върна в спомените си към сортовете с грозде, които дават над тон с вино, към специалната порода кокошки с пъстри яйца. Двуколката често снове между Добрич и Стрелец за стока, за търговски сделки. Този разказ ни връща към вечните книги „Чифликът край границата” на Йордан Йовков, „Малкият добруджанец” и „Някога” на Дора Габе за една Добруджа на плодородието, на чифлиците на Кръстьо Кьорпенчев, Пейсах Габе, Холевич/ виж „Сродени с Добруджа” на Атанас Пеев,1997/. В тези видения на „светло утро”, „тихият пролетен дъжд”, „небето е безумносиньо”… / Николай Лилиев / на майчината закрила и топлота, на бащиния респект и авторитет светът е голям и необозрим, далеч са още конфликтите, разминаванията и драмите.

ДАРОВИТИЯТ УЧЕНИК СУБУЖДА ЗАВИСТ И ЗЛОБА.

Трети, сегашният седми клас, момчето завършва в родното си село Средец. Семейната среда е ученолюбива, бащата знае румънски и турски, обича да чете вестници и всички го търсят за съвети в земеделието, търговията и обществения живот. Родителите са сговорчиви и предприемчиви, спори в бакалията, която е преустройвана в кафене, щом трябва да се търсят нови форми на вписване в живота на селото. Детето е здраво, волнолюбиво и заляга над книгите. Обича да чете, да пише и да рисува. Отличен е успехът му, помага на изоставащите, но расте и омразата на неспособните, завистта често трови детската душа, както пишат психолозите. Разходките сред полето и коритото на Суха река, увлекателните разкази на майката обогатяват въображението и след това лесно се редят думите върху белия лист. Идват похвалите на учителите и заръката да продължи образованието си в Добрич. До 1940 година юношата завършва търговския отдел на гимназията, която се намира в сградата на сегашното училище „Отец Паисий”, но това не е истинското място за момчето от Стрелец. Тайната на езиците и на чуждите култури довеждат Йордан в Класическия отдел на Смесената българска гимназия, която тогава се помещава в ОУ”Стефан Караджа”. В елитното училище се учат латински, старогръцки и руски езици” В своето последно интервю Йордан Дачев със синовна обич прошепна:” Класическият отдел на гимназията ме оформи като творческа личност.” Двамата любими учители на това поколение са Иван Кузманов и Божидар Ханджиев. Учителят по латински език е завършил две висши образования в Букурещ- романска филология и право с отличие „ Магна кум лауде”. Той е едър, снажен, с широка крачка върви между учениците и строго им казва, че на когото не е интересно, може да напусне. С обич педагогът реди мъдрите латински сентенции и изисква учениците му прилежно да ги заучат. Така в душите на любопитните се запечатват завинаги словата на Цезар и Цицерон, Тацит и Вергилий/ виж сб.„ Премълчани имена”,Д,1996,с. 67-71/. Любопитна е случката с другия голям учител на много добруджанци Божидар Ханджиев. В часовете за начален преговор на дъската е извикан Йордан, той трябва да направи синтактичен разбор на изречението, но това е бяло поле и вместо да избухне гневът, то следва заръката на опитния педагог да се видят след часа, за да се работи допълнително и да се дадат български книги на младежа. Така започва истинското общуване между ученика и неговите любими духовни водачи.
В Търговския отдел на гимназията любопитното дете от село Стрелец прави самостоятелна изложба с картини, които после никой не му връща.Учителят по рисуване, румънецът Гъцка, му поставя нови и нови творчески задачи. Подобно на младата и красива студентка от университетите в Женева и Гренобъл, и ученикът от добричкото училище с бели картони в папка и бои обикаля по долините и кориите, за да рисува утрата и залезите на родния край. Пак в тези години е написан и първият самостоятелен текст:” Пътуването ми от Стрелец до Добрич”, който е под тоталното влияние на големия класик Михаил Садувяну. Учителката по румънски език подхвърля, че и звучи познато, а гимназистът Йордан отговаря, че още е далеч-далеч от голямата литература. Този волен и разкрепостен млад творчески дух упорито търси своето изкуство, но вече жребият е хвърлен, пътят е към духовните висини и пространства на мъдростта на човечеството. Езици и Словото ще са посоката, по която е добре да потегли младото дарование през академичната скамейка. Така е традиционно да стане, но в цивилизованите страни, които имат вековна демокрация. На Балканите и в България са годините след Народния съд, „когато се наливаха основите”/ Пеньо Пенев /, на идеологическата и политическата саморазправа с другомислещите. Избити са от така наречения Народен съд учени, министри, офицери, банкери, артисти, музиканти, светила на знанието, но започва и гонението на техните деца, както е показано във филма „Патриархат” по сценарии на Георги Мишев. Трябва да вземеш бележка за благонадеждност от Отечествения фронт, за да имаш правото да бъдеш студент. Саморазправата е върху класовия подход и Йордан Дачев се оказва „враг”, защото е дете на заможен търговец. На два пъти младежът кандидатства в СУ”Св.Климент Охридски”, специалност „българска филология”- 1950 и 1952 година. Оценките са отлични, но напразно, единственият път е обиколният, на самообразованието, а не на общуването с такива светила на науката като Михаил Арнаудов, Петър Динеков, Емил и Владимир Георгиеви, Кирил Мирчев, Пантелей Зарев и т.н. Питах г-н Дачев дали не е бил бранник като младеж, на което ми отговори, че е имал съученици и приятели, които са членували в тази организации, но той не е симпатизирал на фашистката идеология през годините. За жалост, покрай плявата гори и зърното, и пътят на Младежа е на селски учител, а след това вече от дописник до завеждащ отдел „Култура” в окръжния вестник „Добруджанска трибуна.” Жестоко е да се натрупват в младата душа пласт след пласт горчилка, болка и чувство за вина. Сега вече всичко, което правиш, носи печата на обидата, докато не дойде прошката и пак да повярваш в себе си и в дарбите си.

„ПРЕМЪЛЧАНИ ИМЕНА „ И СКРИТИЯТ АВТОБИОГРАФИЗЪМ

Екатерина Иванова в студията „Димитър Димов-автор, време, герои”,С,НП,1985 защити научната теза за духовния автобиографизъм между писателя и неговите „двойници” като възможни житейски идентификации, например Димов и Ирина, Димов и Борис Морев, Димов и Павел, Димов и експерта Костов. Такова вътрешно духовно доближаване или по-скоро желание за „влизане в ролята”/ К.Станиславски / се открива между биографа, летописеца Дачев и „забравените” интелектуалци, публицисти, историци, адвокати до 1940 година в Добруджа, които след това са осъдени от Народния съд или са затрити по затворите. Кърви душата на Йордан Дачев, защото вижда в този житейски път твърде много и от своята житейска биография, лишен от новата народна работническо-селска партийна власт да измине достойната посока на професионалното и творческото извисяване. Обратното, трябва да живее в продължение на толкова много години времето на жалките компромиси, да си премълчава и да се свива, да си знае мястото, защото отново и отново ще се задвижи машината срещу него и ще пострадат всички, „до десето коляно.” Трябва да си раболепен и изпълнителен, да работиш за началниците си, които са от партийната номенклатура, а те са мързеливи, но алчни и полуграмотни, разполагащи със скритата информация, с която да те унижават и притискат. Един ограбен, осакатен и безнравствен живот ти предстои, както го показаха Теди Москов и Мая Новоселска във филма на абсурда „Улицата.”
Идеята, лекториите, организацията на вечерите „Премълчани имена” бе през 1995 година в Народно читалище „Йордан Йовков.” По-късно лекциите бяха включени в сборник с това емблематично заглавие. Пред читателя оживяват историите и биографиите на писателя, журналиста Печо Цанев Господинов /1903-1945/, журналиста Любен Петров Станчев / 1904-март 1945/, писателя Яни х.Янев Калиакренски / 1898- безследно изчезнал 1944/, учителя Иван Кузманов / 1907-1982 /, адвоката, просветителя, публициста Христо П. Капитанов / 1903-1971/ . По-късно в книгата „Влогове”,1998 бе допълнена тази галерия и добавени нови факти от вече познатото. Това са светли личности, нравствени идеалисти, родолюбци до болка, те извисяват глас срещу насилието и отнемането на човешките права в Добруджа до 1940 година. Чуждият поробител, ограбването на труда на добруджанеца, смачкването на всеки порив за свобода, такава е десетилетия наред участта на добруджанския край, отделен от майка България. Той е в чужди предели в резултат на политиката на Великите сили. Тези наши великомъченици продължават делото на Ботев и Алеко Константинов, на Пенчо Славейков и Георги Кирков да бъдат граждани с високо вдигната глава и с неподкупна съвест. За своите духовни учители Дачев с обич събира сведения, води преписки, рови в Държавния архив, следи теченията на всекидневниците ”Куриер”, „Добруджански куриер” „Добруджански глас” и вижда в предшествениците си съвременно доказателство на думите на Марк Аврелий „Човекът е такъв, каквито са мислите му.”
Литературната наука често говори за пълното доближаване на Христо Ботев и неговия лирически герой, а учениците десетилетия наред говорят за сливане между тях. Това са отношенията между личността и неговото мечтание, между твореца и предложения от него алтернативен, фикционален модел за човека. Йордан Дачев в поредицата от герои „премълчани имена” ни дарява с духовни видения, с примери за подражание и следване и тайно се надява, че носи нещо от тях в себе си. Нали само по този древен и винаги нов начин на познанието и самопознанието „човешкото развитие се движи към крайната си цел-пълното човешко осъществяване в известно единение със света до пълно „пробуждане”/ Фром,Е,Душата на човека.И нейната способност за добро и зло, Кибеа,2000,с.128/

ДВЕ КНИГИ – ОТ ПОРЪЧКАТА ДО ВЪЗХИЩЕНИЕТО

В творческите предизвикателства пред Йордан Дачев особено място заема жанрът на литературната анкета. В един топъл летен ден двамата със Сашо Серафимов гостувахме в дома на нашия обичан и уважаван духовен учител. Задачата ни бе да го убедим да направим с него литературна анкета, каквито организираше Институтът за литература към БАН през 80-90 години на ХХ век с големите творци на България-Дора Габе, Елисавета Багряна, Павел Матев, Емилиян Станев и т.н. Тогава той бащински ни предупреди, че това е дълъг и труден процес, изисква се предварителна подготовка и ни даде ценни препоръки, което доказваше изградена методика, защото бе направил две пространни интервюта – с поета, журналиста, дългогодишния главен редактор на в.” Добруджанска трибуна” Борис Колев и с адвоката, краеведа, летописеца Данаил Бекяров. Първата от тях - „ Паметта на сърцето”, Анкета с поета Борис Колев, 1983, Толбухин, е по решение на Партията, възложено е на подготвения специалист, който най-добре ще свърши професионално и с необходимия респект поставената задача. Личат добросъвестността и уважението към бившия началник, които години наред те е товарил със задачи и умело е дърпал конците на живота ти. Разкриват се отношенията между силния и унизения, на предварително „раздадените карти” от властимащите. Животът и към двамата участници в анкетата е достатъчно безмилостен, единият изминава пътеките на нелегалната борба, на гоненията на полицията и на опасностите, които дебнат отвсякъде до 1940 година в поробена Добруджа. След Девети нелегалният, верният другар е изстрелян на върха на идеологическия фронт, главен редактор на окръжния вестник. На другия полюс е другият, ограбен и осакатен, но вече от новата власт, който никога няма да седне на университетската скамейка и да слуша откровенията на корифеите на науката. Всеки от тях таи болката и драмата на ограбената душа, която никога няма да се излекува.
Доста години по-късно, с богатия и натрупан творчески опит от написаното за Йовков и Ивайло Петров, за Дора Габе и Петър Славински, Николай Хайтов, Ангел Каралийчев и „премълчаните имена”, Йордан Дачев постига мечтата сии прави анкетата, с която да ни срещне с другото свое Аз. Това е ерудитът, добруджанецът, енциклопедистът, летописецът Данаил Бекяров. Различен е вече диалогът между двамата. Разкрепостени и далеч по-разнопосочни, водещи до свободата на мисленето и откровението, са въпросите на Йордан Дачев. Застават един срещу друг двама съвременници, които са респектирани от договорената културна задача. Тази анкета трябва да вдигне завесата и да усетим духа и атмосферата на тревожния и разбунен Добрич до 1940 година, но вече през погледа на интелектуалеца, на младежа, които живее в заможната търговска къща, а семейството му носи притесненията за всяко посегателство върху човешкото достойнство в загубването на свободата. Това е вече книгата, към която Йордан Дачев пътува през годините на живота си. Сега вече може свободно, но на много скъпа цена да се запише върху белия лист и друг поглед за „Добрич и Добруджа някога” през едно далеч по-безпристрастно и необременено от партийни идеологии и доктрини съзнание. Допада на анкетьора да насочва разговора за Сорбоната и Париж, за настроенията сред студентската младеж, за книжарниците и книгите в младостта на Бекяров, а това е ограбеният, пропуснатият вариант за живеене на момчето от селцето Стрелец. Книгата с анкетата е дълбока и мъдра, защото е апотеоз на модерните съвременни теории за другостта, за комуникативността и диалогичността в новия 21 век като среща на светове и съзнания без стени на студена война между различни военни блокове и доктрини.

ЙОВКОВЕДЪТ ДАЧЕВ В ДЪЛБИНИТЕ НА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

Творческата струна на добруджанския изследовател е свързана с трайния интерес към живота и делото на Йордан Йовков, Дора Габе и Ивайло Петров. Това са трите светила, които се превръщат в икони за изследвача, и той започва да събира с упоритостта на пчелата и мравката, на академичния учен всичко, което е публикувано за любимите му „събеседници.” Във вестник ”Добруджанска трибуна”, в централния печат, в научни и академични списания се редят статия след статия, текст след текст и всеки от тях е доказателство за развитието и налагането на уважаван йовковед от Толбухин, по-късно Добрич, който е тачен от учени като Димо Минев, Симеон Султанов, Иван Сарандев, Йорданка Холевич, Добрин Добрев и други. В сборниците, които са посветени на годишнини на добруджанския мълчаливец, сред най-ярките статии са тези на Дачев. Идва ред на книгите и сборниците на нашия изследвач, в който е съдбовно вписана и вградена сянката, душата на автора на „Жетварят” като „Пристан на човеколюбието”,1995,158с.,” Йовковиада”, 2003,130с., а във „Влогове”, 1998, 142с. се разширява палитрата с автори от Йовков, Дора Габе, Ивайло Петров, Петър Славински, кръвно свързани с Добруджа, до гостите на хората от равнината като Ангел Каралийчев, Николай Хайтов, Елисавета Багряна, Калина Малина, Борис Делчев, Вера Мутафчиева и други.
Широка е палитрата на изследователските пристрастия на Дачев към „Йовков и неговия свят”/ Симеон Султанов /, като се започне от мечтата за запазването на Йовковите места в автентичния вид, както е при Йон Крянга, след това идва ред на описанията на тези свети топоси – селата Красен, Долен извор, Росица, Йовково и за признателността на следващите поколения чрез паметници, плочи, портрети, платна, книги, графики. Преклонението пред хубавото у Йовков е симпатизиращото за добруджанския изследвач и затова той е впечатлен от уважението на автора на „Вечери в Антимовския хан” към своите съвременници и учители в изкуството на словото като Вазов и Петко Славейков, към Елин Пелин и Антон Страшимиров, Захари Стоянов и младия Славейков с неговата книга „На Острова на блажените.” Тази „почит е извоювана с много дарба и отдаденост на словото”, както мъдро отбелязва Дачев/ Йовковиада”, с.23 /.Интересни са наблюденията и научните открития за румънския период на Йовков, за срещите и познанствата на класика ни в Букурещ, за влиянието на Йон Крянга. В своите дълбоки води е добричкият йовковед в изследването на паралелите на Йовков с европейските класици. Познаването на латински, старогръцки и румънски езици от Йордан Дачев е богатството, за да се навлезе в културните мостове между Йовков с „Метаморфози” на Овидий, със стилистиката на Н.В.Гогол, Лев Толстой, И.С.Тургенев, Чехов и Мопасан. Румънската тема е алфата и омегата и следват темите за съпоставки на нашия митолог с Михаил Садовяну. Двамата са увлечени по света на легендарното, към романтизма на природата. Чуждите езици отварят за Йовков портите към нашите съседи и към европейските културни ценности. По-малко изследвана проблематика е преводачеството на българския класик. Йовков владее турски, татарски, руски, румънски, френски и латински език. Съвременниците на писателя с обич свидетелстват, че като учител в Красен той „разговарял на френски и румънски с пограничните офицери.”/ Йовковиада”, с.53 /, а дори и на лечението си в Хисаря той носи в походния си куфар „Животописите” на Плутарх на френски език. Пред нас вече израства образът Йовков като европейски писател полиглот, който по нищо не отстъпва като общуване, диалогичност и потенциал на чуждите си събратя от типа на Лев Толстой. Приносите на нашия изследвач са и в областта на изучаването на прототиповете, съвременниците, приятелите на писателя от Добруджа. В спомените на режисьора Атанас Попов са запечатани срещи с писателя из добруджанските села и в Букурещ. В тях оживяват разговорите в чифлика на Димитър Попов от селото на козарите Росеново, когато групата е вечерта на разходка из полето и така се ражда от преживяното разказът „Русалска нощ.” Сред вълнуващите редове в книгата е разказаното за Георги Желев-Крайненеца, ученик на твореца, който с обич си припомня изпращането на любимия учител за полетата на Балканската война. В бележника на Дачев са отбелязани през годините споделеното от други ученици на писателя като ръкописа на Павли Тодоров Стоянов от с.Каралии за построяването на сградата на прогимназията, за земеделското дружество „Възнесение”, за съселяните Татар Христо и поп Дочо.
В другия сборник „Пристан на човеколюбието” с дълбоко вродения си и извисен хуманизъм Дачев ратува Йовковите места да се превърнат в светилища на самопознанието ни, те да са нашите живи паметници по чест и достойнство, истина и справедливост. Болка има в думите на публициста и гражданина, когато отбелязва, че „нямаме очи и съвест за голямото, което ражда дарованието на българина”/с.21 / и затова такива наши творци като Яворов, Вазов, Пенчо Славейков, Елин Пелин, Йовков, Елисавета Багряна, Дора Габе, Йордан Радичков не получиха Нобелова награда. Дачев търпеливо призовава към „нов прочит на Йовков”/с.26/, за да се изчистят остарелите натрупвания от социологизирането и тогава ще се разширят просторите за дълбоките прозрения на хуманиста да преоткриваме доброто и човешкото у себе си. Журналистът през годините търси големите личности от „кръга Йовков” в Добруджа като „дядо Ловчо”, особняка Кочо Радилов от Добрич, който е богат прототип на Рачо Самсара от „Последна радост”, Георги Арнаутина е кръчмар от село Чамурлии / Житен /, като писателят дори запазва името му, баба Пена от Долен извор, където бъдещият разказвач започва учителските си години, е от прототипите на хубавата Албена. Нови и нови страници реди Дачев за Деспина, тази съвременна Пенелопа, и дъщерята Елка Йовкова, за многолюдния дом на Абаджи Кольо на ул.”Майор Векилски” в Добрич, за трудните години и квартирата във Варна, за последното летуване в морската столица през 1936 година. Добрият познавач на всички моменти от живота и творчеството на автора на „ Ако можеха да говорят” полемизира, доизяснява и защитава своето мнение. Така е по проблема за времето, когато е написана повестта „Жетварят”. Той е на мнение, че писателят се „опира на стар ръкопис” и в спор с проф.Иван Сарандев и с Деспина Йовкова той аргументирано доказва своята теза за „първа”/1918-1919/ и „втора редакция”/1930/. Друг момент от творческия процес при нашия класик е за „воденето на записки” или той разчита на добрата си памет, както свидетелства пред проф.Спиридон Казанджиев. От срещи със съвременници на писателя и публикувани материали Йордан Дачев защитава идеята, че Йовков си взема бележки, при положение че се захваща с нови теми, както е при подготовката за втория том на „Старопланински легенди”. Те идват „отвън”, разказвачът не ги е носил дълго в себе си и са потребни записките в предварителната подготовка.
Най-високо от всичко, което публикува през годините нашият йовковед, като задълбоченост, научна вещина и разгръщане на таланта, стои статията от близо 25 страници „От изворите на Античността”. В нея той извайва образа на разказвач от европейска величина, който избира своята културна мисия и ще и остане предан през целия си живот. Йовков е творец на естетическите натрупвания и надграждания, на търпеливото и последователно изграждане на своя творчески свят от теми, герои, сюжети, стилистика и поетика. Неговите съвременници дебело подчертават:”много обичаше да чете романи и други книги”/Тома В.Томов/ и през целия си живот той чете руска и френска класика, но е траен и интересът му към античната литература, история и историография. Върху спомена на акад.Дечев, че Йовков има желание да се запознае с класиците на античното изкуство, ученият му дава преводи на френски език на Цезар, Салустий, Тит Ливий, Тацит. Развихря се изследователската страст и виртуозно Дачев доказва, че преди тази година Йовков вече е чел съчиненията на Юлий Цезар-„Записки за Галската война” и „Записки за Гражданската война”, Тит Ливий-„История на Рим”, Тацит-„Истории”,”Смъртта на Отон”, Плутарх-„Животописите”,Плиний Млади-„Изригването на Везувий в 79 година и смъртта на Плиний Стари.”, Тукидид-„История на Пелопонеската война”, Херодот-„История на Гръко-персийските войни”, Овидий-„Метаморфози”, „Празници”, „Тъги”, „Писма от Черно море.” Античните автори разширяват духовните полета на „добруджанския мълчаливец” и той гради в себе си безпогрешно критериите си за „ясен, точен и естествен език”/ с.150 /. Тези качества ще ги откриваме мъдростта на мисълта и дълбочината на прозренията в „Старопланински легенди”, „ Вечери в Антимовския хан”, „Ако можеха да говорят.” Сред големите изключения в изкуството и науката е да се получи такова максимално доближаване между изследвача и предмета на неговото проучване, т.е. между личността, творчеството и живота на Йовков, от една страна, и преклонението, обичта и синовната признателност на Йордан Дачев, от друга страна. От такава висша хармония се раждат трайните постижения в духовността.
Ерих Фром с научен умерен скептицизъм обобщава, че „човешкото себеосъзнаване е направило човека чужденец в света – особен, самотен, уплашен”/ цит.съч,с.122/, но още по-драматично и трагично е на Балканите и в България, защото Великите сили провеждат своите жестоки експерименти, а жертва са хората, които са пионки за кукловодите. Спряхме се върху „драмата на твореца Йордан Дачев”, в която могат да се видят познати сюжети от много други творци на прехода на две идеологии, две обществени системи и все пак добруджанският публицист, йовковед и летописец трябва да извърви своята Голгота и за негова чест докрая той запази своя висок нравствен максимализъм. Това го прави наш пример и духовен учител, уважаван почетен гражданин на Добрич.

Йордан Дачев като творчески секретар на Сдружението - 1982 г.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево