/от Плачидол/

Хей слава ти Бога, мой дружина!
Каква стана станувахме,
какъв път пътувахме нитно време,
руси калпаци поросихме,
паун пера потрошихме,
черни ботуши окаляхме,
дорде отидем да нашия брат -
станиника господина.
Ний го сторихме сърдит, гневен,
той не бил сърдит и гневен,
ами бил потен, морен.
Скочи бос по калцуни,
та се радва и обрадва,
та ни дари добра дарба
вит-превит кравай;
на кравая кръст дукато.
Това дукато, що му се е ляло,
що му се е ляло и преляло
като лед по вода, като кит по гора.
Речете всичките мои дружина:
"Амин!" ("Амин!")
Тоя брат нас дарил,
вишен Господ него дарил;
що му е мило, (...),
що му е драго, мило му било -
мило му било доброчестни синове,
драго му било доброчестни дъщери;
синове в кола внесли, дъщери с игла изнесли.
Речете всичките мои дружина:
"Амин!" ("Амин!")
Та ождребили бърза коня,
бърза коня, вихрогоня.
По земя бягали, по небе хвърчали,
та пристигнали на Стара планина,
дето се делят земя и небе,
земя и небе, сребро и злато -
на кого с лъжичка, на кого с паничка,
на тоз нашия брат,
най-малкия станинине господине
с най-малката лъжичка,
с най-малка паничка,
дето сбира кило, кило и половина!
Речете всичките мои дружина:
"Амин!" ("Амин!")
Той на кон го натовари - конят не го приема,
на кола го натовари - колата не го приема.
Той се чува и прочува
като златарин с чужда язда,
като риба из дълбини,
като мома на висини -
с чужда риза, с чужд сукман,
че се вива и превива,
че няма от нея по-хубава, по-гиздава.
Речете всичките мои дружина:
"Амин!" ("Амин!")