Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - Поезия"

Гостуват ни приятели от Шумен



Тони Теллалов


ДЕТСТВО

Край реката клекналите къщи,
гаргите високо във небето
и хлапета чупещи леда,
за да пуснат книжна лодка –

Боже, колко свобода
без капчица пролята кръв.



БАЛКАНСКА ИЗПОВЕД

Не посмяхме да гръмнем, Апостоле –
дъщеря ми пристана в конака.
Трийсет дена я молих
да се върне под нашата стряха –
щях да я взема и трудна!
Не посмях да нареждам на четата
да опуца закрити прозорци,
че детето ми нейде зад тях е
и си носи чедото в шепи.
Не посмяхме да гръмнем, Апостоле,
но прости и ела да помогнеш,
да сколасаме барем със внучето,
да проходи от малко из шумата,
че да гръмне навреме баща си.



* * *

Триста гайди съдират
сбъдват и гърчат душите ми
като триста съсухрени баби
ме гощават как се обича
в събота сутрин когато
не виде ли погребал си някой
и смъртта му отново те влюбва
във родата жената детето
и лицата понесъл олтарно
през мъглите и сенките дневни
с тръпка и жалост първична
ги обгръщаш и носиш и носиш
да намериш незнайна хралупа
там да ги скриеш завиеш
с мъхове пух и листенца
и пред входа завардено дремещ
да изстискваш сока на дните.





Антонин Горчев


ГЕРГЬОВДЕН

Молитвата на хлорофила
чу Бог. И свойто чудо прати –
със сребърни игли съшива
дъждът небето и земята.

Огрява слънцето по пладне
за да погали плодни ниви.
Кръвта на жертвеното агне
побратими днес всички живи.

Със букови листа закичен
на бял кон Свети Георги язди.
И като във библейска притча
за син скиталец вдигам празник.


ХУБАВО МОМИЧЕ

Така – с коси от тишина по-гъсти,
с очи от тишината по-дълбоки,
с по-дълги и от тишината пръсти,
си като струна.

Кой ще те докосне
да звъннеш –
от дъжда дори по-тънко,
по-късо от подскока на врабчето,
но той от звън
безсънен да осъмва.

И само тишината да му свети.




Калина Тельянова


ГОВОРИ

Думите пътници цял ден прииждат
от най-далечния край на душата.
Прашни, окъсани, боси, премръзнали –
влизат в тетрадката заедно с тъгата си.
Питам:
Къде са останали другите –
радостни, сити, облечени чисто?
Казват ми:
Те са при суетата
и за времето вън си говорят изискано



СТИХОТВОРЕНИЕТО

На Петя Дубарова

Вдига врява
или мълчи многозначително.
В мен е!
Разхожда се по кожата, по косите ми,
влиза в ставите, в мозъка, в сърцето...
Поканва си на гости разни думички –
приятели
и разговаря с тях –
уж тихо, но ако спя – ме събужда.
Ако аз общувам с някого,
то ме прекъсва –
иска да е в центъра на живота ми.
Докато положението стане нетърпимо,
докато ми призлее
и го изгоня.
Тогава става кротко,
стои върху страницата
и чака да бъде прочетено –
единственият начин
да разкаже какво знае.
Не му обръщам внимание –
нещо друго е заело мястото му
и се разпорежда с дишането ми...



ОБЛАЦИ

Преди да влязат
в стиховете ми
ще трябва
тополите
да ги дорисуват,
а залезът –
да ги позлати.





Галина Михайлова

***

АВГУСТ ми отнема
въздуха, водата, светлината.
Все по-мъртвите ми дни се плашат -
болката е жива и връхлита.
По-смирени от тревата
страховете коленичат.
Ярко и студено,
царството от кървави звезди е мое.

Аз не бях готова.




ЕХО-
ТО се промъква в нас,
пропълзява в туберкулозните прешлени,
обездвижва гръбнака, калцира умората,
избелва кръвта, дестилира сълзите.
Бъбривата киселина прояжда клепачите,
вдлъбва зениците, даже на бронза.
Какво ще жънат утре сеячите на сол -
кристали, отражения на влюбени, огледала,
ципести погледи, втвърдени от захаросване…
Като подкова, сгъната на две, е леля ми в пръстта.
Преди да я заровят, преди да се родя, отвъд скръбта
зад облаците се затваря хоризонтът. И мълчи.
Но продължавам да живея
с най-страшното усилие-
пулсирането на отворените ми очи.
Безпаметна и летаргична, Ехо
се лута в измеренията на звука.
Все още обитават стенният часовник
синовете на Арахна. Тъкат безмълвно -
пропиляно време, неразбрани думи….
...Между нас...
са отпечатъците на телата ни.
Пази ги, моля те. Обичай ги,
докато споря със смъртта,
докато пак се уча да живея,
изгубена след рефлексивното си дишане.
Прегръдката на светлината ще ни пази.
Не позволявай, моля те
мигриращите метастази на гнева
да се докоснат до отпечатъците на телата ни.
Целуваш скришом раменете ми -
това е сигурно любов.
Погалвам те. Прощавам ти,
че си така безпомощен .
И пълнолунието приглушено се разсипва
...между нас...
Аз продължавам да живея. Понякога
изпитвам болката на тези
толкова човешки загуби.
Не вярвам, че сърцето е изстиваща звезда,
закотвена сред колабиращите вени.
Вселените възкръсват - достатъчно е да извикаш
и се отдръпва лепкавата пустота
пред благовестието на поезията.
Зеленото е всъщност другаде,
във някаква неизяснена пролет
акустиката, повелителна и хладна, ме изпълва.
И ме събужда полъх на крила.
Гласът е пъпната ми връв,
опъната до скъсване.
ЕХО?! То се заселва - Във Вас.



ДОКАТО ПАДАШЕ ЗВЕЗДА:
бялата сърцевина
на облака се рони.
През рохката земя,
през твърдото небе,
тънка и зелена
никне, никне болка.
В спомена за мъртвата гора
гарваните свиваха гнезда.
Под крилата им ще зрее
тридесет и три години
черната луна.
А светкавиците вият къдри
над помръкналите ни лица.
Но когато люлякът изгрее
под клепача на дъгата
ще остане сянката от светлина -
на падаща звезда.
Добави коментар


( няма да се публикува )



*Всички полета са задължителни



С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево