Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗАБРАВЕНИ ГЛАСОВЕ"

ЗАБРАВЕНИ ГЛАСОВЕ

Рада Въртунинска

На 16 април се навършват 96 години от рождението на Дойка Добрева – една от първите певици на радио София, родена в с. Свещарово, Добричко

След смъртата на мама умряха много от спомените от нейното детство за роднините й. Сега, колкото и да се опитвам да ги възстанова някъде нещо прекъсва, няма го, остава празнина, която не искам да запълня с някоя красива, романтична измислица, а в това, което се опитвам да разкажа има и дързост, и романтика, и свободомислие. Затова в продължение на години се колебаех и се преборвах с желанието да напиша за една жена, за една добруджанска певица, чийто глас отдавна е забравен, но е запазен в златния фонд на радио София.
Когато бях дете, сутрин се събуждах от някоя народна песен по радиото. Мама Казваше: „Пее Дойка Добрева. Тя ми е братовчедка”. И нищо повече. Като поотраснах, в къщи се намериха, скътани от мама песнопойки, дребен формат, с нейните песни. Не ми беше трудно да ги науча и да ги пея на нашите семейни вечеринки и роднински сватби.
Времето за записване на спомени дойде след повече от 50 години, когато мама беше вече стара, а гласът на Дойка беше заглъхнал, но той звучеше от гласа на сина й Тодор Цонев, от неговите дръзки карикатури на комунистическите вождове и от „страшните килии” на „Развигор” 1, където го осакатиха.
А мама разказваше.
- Баба Петра, бабата на Дойка и моят дядо Господин Гърков са брат и сестра. С Дойка бяхме връстници и ходехме заедно на училище по време на румънското робство. Тя беше необуздано палаво, весело и закачливо дете. Все пееше, а гласът й се чуваше надалеко из селото и из полето. Учителката ни много ни обичаше най-вече заради Дойкините дяволии. Бяхме в четвърто отделение, когато домнишоара Думитреску, нашата учителка, ни заведе в Каварна на Венецианска вечер. Чудо невиждано и незабравимо! Гостувахме няколко дни в дома на Дойкините баба и дядо. Майка й беше каварненка. Вуйчовците й бяха едри, снажни и красиви мъже, които се занимаваха с тайни „комитски” работи, не можеха да се примирят с румънската тирания и се опитваха да я съборят.
Така растяхме заедно...докато се разделихме...
- Защо се разделихте, питам аз. – Нали много сте се обичали и сте били неразделни. За какво се скарахте. За някой ерген ли?
- Приказваш глупости! Като свършихме четвърто отделение не отидохме да учим в града, а останахме на село. Знаехме да четем и пишем на румънски и това стига. После се научих и на български. Тогава работехме на нивата наравно с големите. Бяха трудни години. Никой не беше сигурен за живота си. Не разбрахме кога се замомихме, кога ергените започнаха да ни заглеждат, защо ни обземаше вечер някаква безпричинна тъга и плачехме със сладки сълзи, завити презглава.
Дойка беше голяма красавица и шестнайсет – седемнайсет годишна се залюби с Добри. Голяма любов. Готови бяха да умрат един за друг. Вечер той я чакаше край Сладките кладенци, а тя с писани стомни минаваше покрай нас и ме вземаше, заедно да отидем на герана, да не й се кара майка й, да не я одумват из селото, а аз бях прикритие. Тя отиваше на тези всекидневни срещи с нетърпение, готова да хвръкне като припяваше „Стъпил Добри на бял мермер камък”...
Добри също беше човек, койте не търпи чужди да го командват и решиха да избягат с Дойка през граница. В България. Преди да тръгне, тя дойде да се сбогуваме, да ми каже какво са решили и че никой да я склони да се откаже, както и да се закълна да пазя тайната им. Пазих я и когато се разчу за бягството им. Това беше сензация, своенравие, бунт против всякакви правила и традиции. Малко ли е мома да избяга по онова време. Да е пристанала как да е, ама тя рискувала да премине границата, да защити правото си да бъде българка и да изживее любовта си на свободна земя. И така, след много време те се обадиха, че се оженили и живеят в София. Родили им се две момчета. Дойка пеела в радио София. Това заличи вероломството й и я издигна в очите на роднините и съселяните й. Гордеехме се с нея. И отново плъзна мълва... Тоя път, че се залюбила с Хасан Чинчири, виртуозен цигулар омайник, който й акомпанирал в радиото. Братовчедките отново започнаха да ахкат, охкат и да се тюхкат, каква е тази жена, на кого се е метнала. Как може такова безсрамие при жив мъж... Нали по любов се ожениха с Добри, а сега го парясала. За любовта няма възраст, каза мама. Тя не прави разлика между народност и цвят на кожата. Идва изневиделица като стихийна буря, която те повлича... После отново всичко заглъхна и почти не я споменавахме... Когато по радиото чувахме да пее „Стар свекър Янки думаше” отново ни завладяваше с гласа си, с тъжната ни обич. Припомняхме си лудите млади години. Прощавахме й и пак я забравяхме...докато дойде зловещата вест, че първородният й син Трайчо, загинал при катастрофа. Съкрушена от нещастието и с чувството за вина тя престанала да пее. Хасан Чинчири също се чувствал виновен, че тяхната греховна любов е станала причина за гибелта на момчета, че това проклятие ще ги съпровожда завинаги. Посъветвал я да се разделят, да се върне при съпруга си и да му поиска прошка. Покорила се в името на сина си. Добри не бил забравил онази пламенна любов, която ги тласкала към рискове и приключения. Детето имало нужда от семейството си. Отново заживели заедно в разбирателство, но не било същото...
Мама склопи очи през 2001 година. Доколкото зная, Дойка още беше жива, но не съм сигурна, защото не поддържаха никаква връзка. Нейният син Тодор Цонев, големият български художник-карикатурист, любимият и най-предан ученик на Илия Бешков със собствената си ръка написа на гърба на една снимка: „Да се запази”.
Това е единственото, което ни е останало от Дойка Добрева.
Добави коментар


( няма да се публикува )



*Всички полета са задължителни



С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево