Кремена Желязкова

Много пъти като всеки млад човек, аз също се замислям върху вечната тема за любовта, вълнуваща човечеството от неговото пръкване до век и веков. Не напразно класиците, пък и не само те, са я определили като най-великото човешко чувство. Макар че в днешното забързано ежедневие хората избягват да споделят тези свои чувства, мисля, че любовта е загнездена дълбоко в душите им. Нещо повече, сигурна съм, че душите ни са изтъкани от чувството любов. Сигурна съм, че и душите на нашите родители, и на техните родители винаги са били обладавани от любовта. Това е път, от който връщане назад няма. Но този път не е широка магистрала.  Той най-често е тясна, стръмна и на много места трънлива пътека, която можеш да извървиш само ако любовта ти е споделена. Или ако истински търсиш човека, с когото искаш да я споделиш. Тогава тази пътека ти става скъпа, ти ревниво я пазиш, търсиш я за да я извървиш отново и отново. Защото има ли нещо по-романтично от сенчеста планинска скоклива пътека, по която вървят щастливо прегърнати двама влюбени. Разбира се, както навсякъде, така и в любовта се допускат грешки. Но ако любовта е истинска и силна, тези грешки са преодолими. И ако добрата стара поговорка казва, че старата любов ръжда не хваща, аз бих я променила малко, защото си мисля, че и истинската, чистата любов също не хваща ръжда. Тогава и допуснатите грешки няма да болят. Даже, бих казала, те са донякъде и необходими, за да се засилва, да се утвърждава любовта.
Мисля си доколко е вярно и твърдението, че когато човек е  влюбен, нищо друго не го интересува. Ако е така, как да си обясним факта, че влюбените хора са по-работоспособни, те са по-изобретателни, а от това следва, че са и далеч по-отговорни. От друга страна, когато влюбените са заедно, те са всичко един за друг и действително нищо друго не ги интересува. Дилемата, според мен е двустранно решима. Или двустранно нерешима, в зависимост от това от кой отбор си. Това е като дилемата с чашата, дали тя до половината е пълна или до половината е празна. Хубаво е в такива ситуации да не се допуска разочарование.
Мисля си и за така наречена платоническа любов. Има ли такова животно и ако има, като как изглежда то. Най-общо платоническата любов е духовна, без физически допир, при която много често влюбените не признават един пред друг че са влюбени. Е, каква ще е тази любов, ако влюбените не си повтарят милион пъти, че се обичат, ако те не се прегръщат, не се целуват, не се любят, в края на краищата. Каква ще е тази любов, ако двамата не се гледат влюбено и ненаситно в очите. Напук на бащата на Малкият принц. Това е любовта. Именно такава любов е изповядвал и Платон, на това е учил хората. Заради това сиракузците са го продали в робство. А онова, което носи съвсем несправедливо неговото име не е любов. То е привързване, то е симпатия, то е някаква близост. То е всичко друго, но не и любов.
Любовната авантюра! Има ли тук любов или любовта е само “закачена” за авантюрата? Съвместими ли са двете думички? Дали тук чувствата са толкова искрени или се търси само краткотрайната физическа близост. Струва ми се, че второто е по-вярно. Иначе нямаше да бъде авантюра. Това, обаче, веднага показва, че думичката “любов” по-скоро украсява думичката “авантюра”, отколкото да я обогатява. Защото, не помня казах ли, че любовта е и богатство. А знаете кой забогатява краткотрайно.
Ех, любов, любов! Идваш неочаквано, тръгваш по пътеката, докосваш най-напред хората, после се вселяваш в тях. Не подминаваш никого. Е, има такива, които не си го признават. Толкова по-зле за тях. Но тия, които бягат от теб, които те презират. Горко, горко за тях.