На гости преди празниците са ни наши верни и нови приятели – Кадрие Джесур, Кирил Кирилов, Тодор Койчев и Валентин Йорданов. Те ще ни гостят в зимните нощи с вкусни стихове – за Рождество, за новата година и за бъдещите приятелства... И дадоха ни своите творения без бой – с мерак и топло чувство – точно от каквото има нужда всеки в тези дни. 

Кадрие Джесур. Родена през 1968 г. в Момчилград. Завършва Предучилищна педагогика в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” и Турска филология в Шуменски университет “Еп.Константин Преславски”. Нейни стихове на български излизат в регионални, университетски и централни издания до 1989 г., когато заминава за Турция. Живее в Истанбул. Активен преводач на художествена литература от турски на български и от български на турски език. Сред делата й са издания на Любомир Левчев, Петя Дубарова, Христо Фотев, Валери Петров, Деян Енев, Йордан Радичков – на турски; съвместно с Хюсеин Мевсим работят върху сборниците "Съвременна турска поезия" и "Турски разкази" – на български.

***
И ще бъде така,
както когато те нямаше -
посърнали криле след дълъг полет.
Ти виждал ли си
полудяла птица

***
Съцветие от болка е глухарчето,
най-сложното.
А не го признават
за цвете.
Какво
ако не вечност е мигът
в прегръдките на вятъра?
…Желая ви такова дългоцветие.

***
някой опъва струни по мен
а не зная кой се готви да свири.
Душата ми душа бере.
Забравих ли да вярвам, Господи?!

***
Тръгни по дяволите, Ангел мой.
Неутолима скръб не съществува.
Ще оцелеем все някак, без Ной.
И тогава?
Питам Бога…

***
Потънали гемиите на дядо:
баба била синеока

Кирил Кирилов е роден през 1976 г. в Сливен. През 2000 г. завършва българска филология, а в настоящата - актьорство за драматичен театър - и двете в ПУ "П. Хилендарски". От 2000 година живее и работи в Пловдив като новинар и репортер в радио FM+. Публикувал е в сливенския и пловдивския печат. През февруари получава трета награда в международния конкурс за поезия "Жени и вино". През 2008 г. му предстои издаване на първата поетична книга.

ДЖАЗ В ПЛОВДИВ

Луната - синкав полутон,
мажорът - синьо ехо.
Нощта - неверен камертон,
като герой на Чехов.

Марица - разпилян кибрит,
естрадата подпали.
На ход е дамският гамбит,
преградите се свалят.

Едно пежо реве с криле,
Икар измайстори го.
Испанки спъват се - оле!
"Подай ръка, амиго..."

Туб-таба-диба, дуба-да!
Роялни фойерверки.
Прозява се след сън града
и взема грешни мерки.

Тепетата обръщат гръб
и тръгват на разходка,
а музикантите са кът
като онази котка.

Горещ е покривът в нощта,
ерзàц на ламарина.
В стомаха свири джинът,
ледът дрънчи от любовта.

АБСЕНТ

Този абсент с цвят на фарсов герой ме изпива в нощта.
Чашата плаче, пропукват от наглото лято дърветата.
Той ме поглъща отвъд всяка мярка в гълток самота
и ми разхвърля кошмарите – в зимника и по паветата.

Този абсент ми разкрива, а после отрича ми път.
Влива ме някъде, после сбогува ме със словоблудството.
Някога майка бях, днес съм детето й, утре – мъжът.
Гледам череши и праскови – като човек на изкуството.

Той е сладникав до залезност и е горчив като кал.
Той ме извайва в последната тънка фуния на времето.
И сублимирал от болка над първия в космоса сал,
аз съм последният трезвеник – метафизично погледнато.

Тодор Койчев от Варна, който една вечер кацна без предизвестие при нас в Бохемски вечери

БЕРЕНЦОВО МОРЕ

Пияница или несретник,
там всеки е чувал за Бог,
и Бог го знае по име.
Там преизподнята
пуска всички свои
бесни коне,
да се надбягват с вятъра...
О, този Моцарт сляп,
размахващ реквиеми
със стакато извън
представите на всяко петолиние...
Там е пъкъл,
от груби,
космати,
моряшки ръце,
които една друга подкрепят,
и без да молят за чудо,
на мига Адама откупват.
Стига им,
че Бог ги знае по име,
че все още Беренцово
морето си наричат...
навместо Адово.

А тук...


ГРЕНЛАНДИЯ

Дали белотата
кара китовете
да подсвиркват закачливо
на острите фиорди,
или това е мястото,
в което всяко Карибу
се досеща,
че дори Сахара е прекалено
малка, за да ги прикрие...
Защото това е страна,
чието име само е зелено,
като надежда,
въплътила вярата и любовта
на Еленовия лишей
в утрешния ден.

Валентин Йорданов е актьор в Силистренския театър. Има издадени 3 стихосбирки: през 1993 - "Крясъкът на пеперудата", 2003 - "Жарава за причастие", 2007 - "Приятна свобода". Втората е носител на награда за цялостно творчество "Стефан Калев" - Дулово.


ВИСОЦКИ

Горе го познаха по гласа
и не го допуснаха във Ада.
Грабна си китарата - запя,
а звездите почнаха да падат.

Слънцето забърза към нощта
да послуша, спря се пък луната.
Той срещу канона възропта
и събра в магия светлината.

Дяволът от мъка се напи.
Ангели му сториха кордон.
Бог разстла пътека от звезди
и му даде своя собствен трон.



КАРТИНА

Очите ми пресипнаха за теб,
часовникът с отрова се нагълта.
Стаята - обширна гола степ,
диша с мене, но изглежда мъртва.

По стъклата капе тишина
и стените се целуват във ъглите.
Лампата от мъка изгоря,
никой за смъртта й не попита.

Вратата не скрибуца от печал,
останала да зее - празна яма,
на гвоздея виси жалейка - твоят шал.
Портретът ти отдавна там го няма.

Нахлува студ, аз целият горя,
пожарът ми изтиква студовете,
а в стаята ухае на жена -
от вазата с любимото ти цвете…