Мария Михова-Паскалева

Долната махала на селото, протегнала се свободно в карасолука на чаира, все по-упорито и осезателно усамотява. В делничните дни наподобява безлюден лунен пейзаж, изпъстрен с кратерите на срутените покриви и запустелите дворове. През къща е останала по една вдовица, досущ самодива, премержелява черната си забрадка и избеляла рокля из шумата. Те всичките сеят, копаят, плевят и събират оскъдната родидба. Раздрънкани жигули и фордове идват до вратниците и отнасят плодовете на майчиния труд. Самотата е тласнала селото нагоре по баира, там където е циганската махала - жилави и находчиви циганите овреме са усетили, че сланата се стопява преди да е изкачила височинката и не опалва с ледения си дъх овошките, асмите и раннните картофи по дворовете. Затова тук е шумно, оживено и многоцветно циганското поселение.
В долната махала остана един вдовец – Митето – осемдесет годишен дребен и сух човек и ако не са широките му бозови шаечени дрехи, които му служат като защитна окраска на животните и го сливат с тревите и храстите наоколо, може да остане незабелязан от случайния минувач. Трябва да се взреш нарочно, за да доловиш чертите на лицето му, замрежени от бръчките на старостта. Но за своите съседи и съселяни Митето е човек голям, значим, забележим и уважаван. А те уважават хората, които работят с лекота, със сърце и хъс и работата им е спорна. За вдовиците наоколо Митето е божи човек – всичко което посади ще кълни, ще цъфне, ще даде плод. Съветът който ще им даде влиза в работа, помага в труден момент, а това е необходимо за сама жена.
Посадил жилавия си корен в долната махала, Митето сякаш не забелязва, че народът се е разбягал по други краища, захвърлил брани и плугове, осиротил земята и тръгнал по заводи и панелки да търси живот и препитание. Тази човешка заблуда, да се рееш по пътищата, за да търсиш щастие, не се отнася до него – щастлив е тук, в долната махала, до самия ръб на чаира, където той и слънцето се срещат на един и същи паралел, гледат се отблизо призори, а на заник то му блести в упор, че му взема взора. Свързан здраво с овчето стадо откакто си се помни човек, вълненията, които бушуват наоколо не докосват душата му – спокойна и необременена от дилемите, които тресат околния свят. Сигурен е, че утре слънцето ще изгрее от изток и ще залезе на запад, че чаирът е от векове там отсреща и че звездите ще изгреят свечера и ще се спуснат ниско, ниско, чак до огъня, който той е наклал. Това го прави уверен и непоколебим, че тази земя и това небе са отредени за него.
Още осем годишен тръгнал с баща си след стадото, целият му живот е нагоден съобразно годишния цикъл на животните: да иззимуват на топло, да се обагнят навреме и безпроблемно, да ги изкара на добра и обилна паша, да ги издои, отлъчи, заплоди и отново всичко отначало. Нищо в животното не може да го озадачи и затрудни. Сложността на овчарлъка е усвоил до тънкости. Когато му повериха кооперативното стадо, нито за миг не го усети като чуждо – всяка овца му беше грижа, не гледаше на нея като на стока, а като на живо същество. Оценяваха труда му и често го награждаваха с големи, колкото календари, грамоти. Той не се впечетляваше от тяхното значение – държеше ги непохватно, смутено ги сгъваше пъхваше в дълбокия си джоб. У дома ги скътаваше в чекмеджето на долапа под дървените лъжици, които зацапваха мастилото и написаното ставаше нечетливо, сигурен белег, че в бъдеще неговият скромен архив от грамоти няма да проговори нищо за живота му.
Когато демокрацията загърмя на площада в близкия град и изпрати хабер за края на тоталитаризма, стопанството в село се разтури като разсъхнало буре. Ликвидаторите продадоха де що има, а стадото на Митето, което се състоеше от бременни овце, решиха да раздадат на разбягалите се кооператори, сякаш държани тук вързани, да правят с овцете каквото Бог им разпореди. А той им нареди да ги изколят. Зер Бог може да разпореди на хората – полудели от свободата – да извършат такива грехове, за които да съжаляват и да плащат до живот.
Митето не закла полагащите му се заплодени животни. Той не си представяше живота без да вдишва дъха на стадото, да чува блеенето му, да усеща топлината му. Не се включи в безбожната вакханалия, разразила се в долната махала, но в душата си със задна дата възневидя отминалия като бърз влак край селска спирка, социализъм, който беше изсушил душите на хората дотам, че да вземат сатърите и да колят носителите на бъдещия живот. “От глад ли е това, от омраза ли е?” – се питаше човекът, загрижен за бъдещето на махалата, пък и за света. “Това ще е божие наказание!” – се разтревожи още повече той и като нямаше как да говори лично с Бог и да го укори за наказанието, което беше изпратил на съселяните му, Митето взе шише прясна вода, малка мотичка, откъсна стрък чимшир от градинката и отиде на гробището, където от години гниеше изядената от рака, благоверната му Лалка, оставила го сам да се бори с живота занапред.
Сухите му очи не се навлажниха. Поощипа наболата тревица, забоде китката в пръстта, приля и занарежда: “Лалке, Лалке, да си жива да станеш и да видиш какви дни доживях! То не е за разправяне! Демокрацията, дето ти не си я виждала, не си я чувала, съвсем ни скара с господа. То досега човек да убиеш, че ти пречи на печалбата не беше грях, а само престъпление, а сега животните, пълни с плод, ги колят без да им мигне окото, не го смятат за престъпление, не за грях, а го думат демокрация. Добре, че навреме си отиде, че каквато беше сбъдна, щеше да ме накараш и аз да сторя този смъртен грях, за който не те анатемосват, не те съдят, а само трябва да си мърсиш душата, като ядеш курбан от бременни овце!”
Че Митето нямаше да си омърси душата, да извърши този смъртен грях, цялата долна махала знаеше. Той беше овчар по рождение и християнин по душа, макар че в църквата беше влизал само когато го кръстиха Димитър и беше сторил кръст само веднъж, когато спущаха Лалка в гроба. И при демокрацията той пак си остана овчар, но тя нямаше да си прави труда да го награждава с грамоти колкото календари, щеше да го води по пътя на печалбата. И си свъртя той една сюрийка от 10-15 овчици и едно кочле. Че къде се е видяло толкова женско без мъжко. Отбра го още като се изсули от майката. Рече си: “Това ще е то!” Легна му на сърцето. Пък то израстна игриво, закачливо, все с рогцата напред, че като се задява със звиските. “Ох, ти ще ми водиш сюрийката, ти ще ми покриваш овчиците!” – радваше му се човекът и го тъкмеше за тамъзлък. Не даде стадото на селския пастир, а сам го изкарва в близкия чаир и по ливадите край селото, че то в пашата е хубостта на този занаят. Да върви след овцете таман росата се е вдигнала и слънцето е огряло де що има по полето, с пълни гърди да вдишва аромата на живота, който се пръска от стадото. Наслаждава се на блеенето, което като музика гали слуха му, навикнал на сложните природни звукови композиции от песни на птици и животни – преплетени от вятъра, зашумял в треви и шумки. Митето разбира звуковете на животните – коя овца кога и защо блее, кога тоновите им са здрави и читави, кога ги болят копитцата, кога болестта върви по петите им, кога ще им натежи руното и настане време за стрижба, кога пашата не им е по вкуса, че е пръскано с препарати. Всичко разбира Митето и затова владее до съвършенство този тънък и сложен занаят – овчарлъка.
Още през декември му се агнят първескините, а когато започне голямото агнило, се преселва в ъгълчето, където е стъкмил свой подслон, да бъде до тях, да им помага и облекчава мъките – да поема плода и да го изроди, да го подслони на топло, на сухо, на чисто. Цяла зима Митето акушира на овцете. Душата му се пълни с живот – мирисът на кръв, на новородено го подлудява и той забравя тежестта на годините. Не се насища да поема новия живот в ръцете си, в сърцето си. Най му беше чоглаво времето, когато се разделяше с белите питомци. Друго беше в кооператива: в двора идваше голям камион и бригадирът ги товареше по 20, по 30, че и по 50, без да му мигне окото, а Митето се шмугваше някъде из фермите, докато отминеше алъшверишът, да не гледа и да не слуша, че му става лошо под лъжичката от раздялата. А сега сам да ги извежда на прекупвачите и да ги продава за пари, които парят по ръцете му, сърцето му се размеква и на очите му пада мъгла, а раздрънканите лади и фордове кръстосват долната махала и от диктофоните ечи: “Агнета, агнета купуваме, агнета и агнешки кожи!”
Десетина години демокрация така беше. Но търговията нещо позамря матрапазите пооредяха: “Европата не харесвала нашата стока” – викаше комшията през стобора. Два-три пъти той води своите шилета на градския пазар и ги връща непродадени. “Пари нямат хората, комшу, угрижено споделяше той. Цена не дават. Тъй ще ми се съсипе стоката.”
И Митето реши: “Ще намаля приплодите, няма какво да се прави, на немотия отива работа. Не ги одобрявали, че ако щат! От тези агнета по-хубави няма да намерят те! Европейците, де! Хранени с чиста тревица, поени с бистра водица!” Но как да стане тази работа, когато младото кочле така се е разбесувало, да го оставиш овцете на цялото село без усилие ще заплоди. Но Митето знае тънкостите на занаята: Ще озаптя този дявол, завалията! Той какво е виновен, отвътре му иде, огън го гори, по жилите му га че мъзга тече, не кръв!” – жалеше го човекът. Младо беше кочлето, той сам оцени възможностите му и го отгледа за добри приплоди, а сега трябва сам той да го озаптява. ”Ще го отлъча от стадото, ще го спъна със здраво въже, ще стегна със сиджимка мъжкото му начало, ще го ликвидирам като разплодник” – си правеше сметка Митето. Върза му една пристилка под корема да не се нарани и го пайвантиса на мегдана дето има прясна и неотъпкана трева. Кочлето не разумява каква примка му е стъкмена и не се предава. Впуска се в жестока и решителна борба – блъска се, блее с продран глас, навежда глава надолу и с рогата напред се хвърля в празното пространство, сякаш срещу му стои върл враг. Трева не се навежда да зобне – не му е до ядене, не му е до пиене, иска да утоли бликналите в тялото му разкъсващи похотливи пориви. Спуска се подир минувачите, блее продрано, сякаш ги моли: “Отървете ме от тази примка, отървете ме животът ме зове!”
Така тишината и спокойствието в долната махала бяха нарушени. Младите звиски чуват призивните му вопли чак в чаира. Смутени, озадачени вдигат глави, извръщат очи към селото и се чудят защо още утробите дънтят на празно. Цял месец държа Митето кочлето отлъчено и спънато. Вампиряся това животно. Случайните минувачи смътно се досещат какво го е сполетяло, но вдовиците от долната махала го съжеляват, че им се плаче. Те единствени познават мъките на несподеления порив за любов. Когато слушат воплите на добичето, в техните сърца избуява несъгласие с орисията, която ги е запокитела в тази долна махала, сами да копнеят по мъжка ласка. А оня дявол беснее посред мегдана, от очите му хвърчат искрите на плътското желание, по цялото му животинско тяло струи похот и наоколо се разнася специфичния мирис на пола.
Жените придумват Митето: “Махни този дявол от мегдана, че ни тревожи душите! Жалим за него, жалим и за себе си!”
- Че как да го махна, де да го скрия? Ако го затворя съвсем ще вампиряса! – се оправдава той.
- Ми тури му ножа – не мирясваха жените. То утре – в други ден, по Св. Марина, ще правим молебен за дъжд, че както се е закучила сушата, живи ще ни изгори! Дай го на попа за курбана, ние ще ти го платим!”
- Ще, ще и това да стане, но трябва още малко и ще му се смени природата, ще стане бурма, че тогава от него ще сварите най-вкусния курбан!”
Така се решава съдбата на димитровото кочле, което щеше да загуби мъжката си принадлежност, щеше да стане зян, за да даде и то заден ход на икономиката на района, пожертвана от криворазбраната демокрация, която шества с пълна сила и из долната махала на селото.