Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ТАЙНСТВО"

ТАЙНСТВО

Представяме ви художника Николай Тодоров

 
Роден е на 24 октомври 1960 г. в гр. Добрич. През 1990 г. завършва Националната Художествена Академия, специалност „Стенопис” при проф. Димо Заимов. Има над 34 самостоятелни изложби – живопис. Участва в много национални и международни изложби.
2016 – награда на МОН на национална изложба на художници – педагози
2013 – награда на СБХ на национална изложба на художници – педагози
2010 – награда за принос в духовното развитие на град Добрич
2015 – номинация за награда на изложба на СБХ – София
2014 – номинация на Община Бургас за живопис на биенале „Приятели на морето”
2018, 2016, 2012, 2010 – номинация за участие във финалния кръг на национален конкурс „Алианц – България”.
Член на Съюза на българските художници от 2010 г.
Работи в областта на живописта, рисунката, колажа, монументалните изкуства.
Негови творби притежават Националната художествена галерия, СГХГ, ХГ“Борис Георгиев – Варна“, ХГ – Добрич, Занко Aшрам в гр. Табарц – Германия, музеят „Белльо Пинейро гр. Ел Ферол – Испания, компанията „Кока-Кола“, американският президент Бил Клинтън; и много частни колекции в България и чужбина: Испания, Швеция, Франция, Германия, Македония, Шотландия, Русия, Румъния, Индия и САЩ. /http: //www.nikolaytodorov.com/

 
* * *
„…Обикновено, когато казваме „Безбрежност“, ние сме застанали на брега, загледани в безкрайността на водата в океана или морето, или когато сме вдигнали глава нагоре и сме обсебени от безграничното пространство на небето. В картините на Николай Тодоров обаче „Безбрежността“ е обърната към времето, към оная древност, останала зад нас. В нея, като в микрочип, заложен в биологичната ни система, се появяват Шумер, Египет, Вавилон, Китай. От тази безбрежност, останала в нас, от тази еволюционна верига, като че ли се появяват впечатляващите фрагменти в картините му и ни връщат назад, назад, или по-скоро, докосват у нас нещо дълбоко неосъзнато, като скелет на малък кораб/Старият кораб/ в огромното море на човешкото съзнание, който едва се мержелее, но ни връща, толкова назад, като че ли картината ни изсмуква с непознати смукала и ни запраща в правремето на човешката цивилизация. И с лекотата на талантлив писател, разказва историята на човека, когато се е отделил от камъка и започнал да нанася първите си свидетелства върху него.
Даже не мога да назова с думи това, което ме привлича в платната на Н. Тодоров. Очите ми виждат видяното в този свят, ръцете ми докосват предметността му, краката ми извървяват пътя, в който колкото и необясними неща да има, ме затваря в страха за живота. Може би духът вижда най-далеч, докосва най-далечните места на времето и пътят стига до онзи първи човек, облякъл къса риза от листа, изумен от случая-живот, водата гали, рибата изяжда, запява първата си песен или прави първата рисунка в пещерата. И все пак, не е това. Фигурите в картините носят една необяснима тайна, едно свързване на божественото в земната и небесна природа със земното и небесно в човека.
„Генезис“ /триптих/, кой в този океан от време може да каже къде се намира. А може би точно в него, човек оставя купчинки от знаци, драскотинки от песни, за да се връща във времето и да не се загубва.
Чуйте каква яснота и прелест се носи от музиката на Моцарт/ Концерт №21/. Сякаш чувам странната музика от картините на художника. Може би тук е и обяснението – яснотата и откритостта, с която се вслушвам в платната. И двете ме пренасят в езика на зараждането, където духът броди във всичкото време…“

Сашо Серафимов
Из „В далечните места на времето“
 

 
* * *
„Показаните картини представляват специфична комбинация между няколко основни начала: строго обмислена, уравновесена композиция; изчистени геометрични и опростени фигуративни знаци; аскетични живописни тоналности, оживени от богата релефна фактура, при които цветът е редуциран и като правило„дехроматизиран“.
Художникът се стреми да намери съответната пластическа формула на мирогледни, екзистенциални проблеми, които отвеждат вниманието на зрителя далеч отвъд индивидуалното и субективното начало, тъй като имат значение за културната и родовата идентичност, за историческата памет.
По същество става дума за твърде своеобразни образни притчи в материал, които имат отношение към най-същностните аспекти на битието, на живота ни като човешки същества тук, на Земята.
Съчетанието на цветовата маса и на графизираните акценти придава на платната известна двойственост: те са едновременно и живописни творби, създадени от автор, изцяло потопен в съвременното изкуство, и заедно с това напомнят асоциативно за някакви странни петроглифи, руни или кой знае какви графеми, които се разполагат в полето на дописмената култура, като по този начин не само допълват, но и обогатяват пластическата проблематика на самата картина…“

проф. д-р Чавдар Попов
 
 

* * *
„….Като реконструира тази амбивалентна природа на камъка върху платното, художникът търси не просто имитация на материя, а онова, което е натоварено с културни наслагвания във времето. Работите всъщност деконструират културния феномен – пещерата Магурата, преместват артефакта върху платното като по този начин разкъсват неговата цялост и единство, за да покажат този култов лапидариум в пространството на една галерия. Така феноменът Магурата заживява своя опредметен на късове галериен живот и всеки един може да стане притежател на част от него. Няма припомняне, има живот на архетипа, трансформации и присъствие, които правят връзки с отминали времена, конструирали общата човешка памет. Това е обсесия за трайността на камъка и архетипите заключени във времето в него. Това е съзнанието на Николай Тодоров за свързването между нашата духовна опитност в нейната непрекъснатост и трайността на камъка като разкриване на тази връзка.“

Валентина Маринова – Йорданова

 
 
* * *
„Николай Тодоров има изградена ясна представа за характера на своето изкуство и за стиловата посока, в която ще го развива. Очевидно проявява и силна воля, за да я следва, независимо че този вид изкуство не предполага и не обещава комерсиален успех в днешната свръхматериална и духовно ограничена обществена и културна среда. Той сякаш е приел стоически ролята на артистичен отшелник, който пази своята естетическа вяра и неотклонно създава все по-мащабни нейни изображения. За моя радост мащабът не се изразява само във все по-големите формати на творбите, а преди всичко в зрелостта и културата при изграждането на един енигматичен и драматичен образен свят. Този свят търси импулси от древните култури, пренася от тях някакви състояния на трагично разпадане, на безвъзвратно отмиране във времето, на самотно съществуване на отделни свидетелства и знаци от нещо могъщо и цялостно. И заедно с това е въплътено усещането за трайност, плътност и монолитност на оцелелите фрагменти в културен и духовен контекст. Тодоров поставя тези фрагменти в много по-изразителни композиции, с по-сложни отношения между самите тях като структуриране, пластични и цветни характеристики. Той постига особена археологичност на изображенията си, които сякаш са открили и извадили на показ древни и забравени, но мъдри и универсални артефакти. Понякога художникът дори разграфява изобразителното си поле на множество равномерни квадратни зони, в които включва и сякаш иска да съхрани важни за него знаци от всеобщ символичен характер – спиралата, лабиринта и пр. В тези творби той събира и подрежда оцелелите културни символи в някаква негова имагинерна и скъпа реалност. Това усещане за визуална археология се предизвиква и от особената техника на пластическо изграждане на работите. Николай Тодоров буквално моделира цялата повърхност на картината с хартиена каша и някои други материали, отново прибавя някъде конопени въжета или фини дървени елементи. Получава се силно „материална“, почти „скулптурна“ живопис, която носи в себе си огромна сетивност и плътност на формата. Колорирането на тази релефна повърхност е направено културно и с вкус – в сложни и дълбоки хармонии от охрови, сиви, сивосини, керемидени и дори черни тонове. Една от най-впечатляващите големи творби („Тишина“ , 160/300 см. ) е изцяло в черно, само с изразителни вдлъбнати следи по абстрактната сетивна повърхност.
…Гравирането на красивите клинописни знаци на древните шумери върху фрагмент от едната творба („Тайнство –Шумер“ , 150/200 см.) откроява по-осезателно чувството на художника за историческа и духовна връзка с древната култура, желанието му да поразмишлява и да потъгува за изгубените, но мъдри истини и етически начала. Дълбоките и драматични състояния в изкуството на Николай Тодоров са постигнати без никакъв разказ, без фигуративни обяснения, само с метафизично и абстрактно композиране на сетивно-пластични структури. В една наситена тишина те изразяват всеобщия дух на човешкото безпокойство, вглеждане в стари архетипи и съвременни състояния, търсене на философските смисли, потъване в неизбежната деструкция, медитиране в черната празнота, преоткриване на загубената мъдрост, събиране и съхраняване на важните човешки символи, съграждане на персоналния свят на спасението и хармонията. Тези и други значения в творбите, както и впечатляващият пластичен стил и култура в изграждането им, поставят Николай Тодоров във високите равнища на изкуството.“
 
Румен Серафимов – изкуствовед
Из „Визуалната археология на Николай Тодоров“

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево