Олег Котков е роден в град Богородск, Нижнегородска област. Понастоящем живее и работи в Москва. След завършване на Рязанското висше военно – въздушно училище повече от 30 години служи във въоръжените сили на Русия. В това число се включва и доста дългото време на военно-дипломатическа работа в чужбина. Сега е полковник в оставка, кандидат на военните науки. Получавал е държавни награди. Понастоящем се занимава с международни проекти. Пише и издава поезия. Член е на Съюза на писателите на Русия. Стиховете му засягат темите за воинския подвиг и дълг, за сложния вътрешен свят на човека, за смисъла на живота, красотата и любовта. Творбите, които сме подбрали за неговото представяне, се отнасят към втората и третата от посочените по-горе теми в творчеството му и са от книгата „Огонь веков“ 2019 г.
 
 
ГЛАСОВЕ
 
В мен глас суров ми каза строго: – Спри! —
в желязна хватка глезена ми сграбчил.
Пред теб нима не виждаш яма ти,
че упорито все направо си затичал?!
 
Задхоризонтен глас ми прати зов: — Върви!
Иди и виж какво напред те чака
Разровен път от ями, може би —
към истината път, различен по мащаби!...
 
Друг глас отвън като крадец се вмъкна :
Приятелю, бъди шаблонен, в кръг върви!
Постъпвай както ние ти подскажем
и ще получиш райския си кът и ти !
 
Пореден глас във мене промълви:
 – Не е ли все едно?! Отдавна знаем края.
Послушай времето как тихо ти шепти:
Вървиш ли, не вървиш ли – стигаш до безкрая.
 
На пейка седнах в сянката тогава.
А цъфналите ябълки вещаеха забрава…
Ако се вслушвам, мислех, в тези гласовe
каква житейска участ ми остава?!
 
 


ЖИВОТЪТ НЕ ПРИЕМА ПУСТОТАТА
 
Животът не приема пустотата
на пищните, хвалебствени слова.
На него в крайна сметка са му нужни
делата без излишна суета.
 
Живот за „после“не можеш да отложиш
и няма как назаем да го вземеш.
Не бива по къртичи живота да разровиш
или пък в храстите по миши да се криеш.
 
Света да преоткриваме отново! —
така отсъжда нашата съдба.
И правило едно в живота си да знаем:
Да търсим и дерзаем, дълбаейки следа!
 
Огньове запалете в далнината —
да не блуждае пътят ви в тъма!
И нека все ви води светлината
През мрака, болката и през страха!
 
 
 

ВЪПРОСИ
 
Задавам сам на себе си въпроси
и сам в тях търся откровение.
Дали досадна проза е животът
или пък стих препълнен с вдъхновение ?
 
Животът ми е подарил начало,
а той начало е на всички начала…
Заспалата Вселена е мълчала,
когато взрив внезапно прозвучал….
 
И ние отглас негов сме и ехо
и пробив на живота в тъмнината…
Милиард години вече продължават
струящите прозрения на светлината.
 
И нека дните мои да не стигнат
живота в пълнота да разбера!
Да жаля за това не ми приляга,
но към въпросите страстта ще съхраня.
 
В кръга на времето колата на годините
далеч отнася дни и часове….
И в пламъка на восъчна свещица
нощта изгаря с утринните ветрове.
 
В това движение къде сме точно ние?
Дали сме восък или пламък на свещта?
Защо през времето изгаряме със пукот ?
Тревожа с мислите си пак нощта.
 
Ще разгадавам своите въпроси,
докато моят глас не стане тих.
Узнах, че не цъфтеж на рози е животът,
а напоен с тъга и смисъл стих.

 
 
 
НАШИТЕ ГОДИНИ
 
Нашите години, подобно на реките,
нанякъде поемат към своя далнина.
В тях има дреболии, има и успехи,
в тях има радост и тъга.
 
Нашите години, сякаш като вихри,
във водоврътите на дните ни кръжат…
И тъкмо ти се струва, че стихнали са вече,
усещаш с нова сила пак да те въртят.
 
Нашите години като деца са мили –
да приласкаеш всички някак ти се иска…
Не можеш да отнемеш, нито да прибавиш
към това, което в мрежите си стискат.
 
Нашите години като крила насъщни
далеко ни отнасят – нагоре и напред.
Но ти не следвай само потоците въздушни!
Животът иска винаги усилия от теб.
 
Нашите години – това са и лицата
на близките приятели, на скъпия човек…
И колкото по-дълга е нашата раздяла,
толкова по-мили ще стават занапред.
 
Нашите години – това са наши болки
от загубите тежки във времето без ред…
Полето със камбанките от щастие го няма!
Дали ще го открием пак някъде напред?!
 
Нашите години, смятани за златни,
Стрелят в слепоочия със сребро внезапно,
попивали от силата в житейските прозрения,
подобно класовете на житно откровение.
 
Нашите години като коне препускат,
неудържимо бързо отнасят ни към края
и в гонка сякаш с времето се впускат,
като че някой вече ни чака сред безкрая.
 
 
 

ВЪЗДУШЕН ЗАМЪК
 
Не разрушавай ти въздушния ми замък,
не сривай моя град от пясък!
Нежността им не понася рамки,
но моят труд сизифов ми е скъп.
 
Ако намериш огън в нощ дълбока,
недей раздухва моя дом от дим!
Когато искаш, влез във него! —
така ще ми е по-необходим.
 
Строежът на въздушни замъци
сред светове несбъднати мечти,
разгаря в мене ново вдъхновение
в очакване душата пак да полети.
 
 
 

РИТМИТЕ НА СЪРЦЕТО
 
Мен вечността не ме плаши.
Не ме плаши ни старост, ни смърт.
Стряска ме моята плахост,
която ме мята насам и натам.
 
В многогласна житейска гълчава
и на много зеници във взора
да мисля ще търся умение
и ще виждам съмнения в истини.
 
Навсякъде търся човечност,
за да сгрея във мене детето.
Ще живея в насрещно движение
под ритмичния танц на сърцето.
 
И все ми се струва, че винаги
ще виждам загадки в известното,
в неизвестното смисъл ще търся,
опазвайки в мене заветното.
 
 
 

ТАМ, КЪДЕТО МОРЕТО СЕ СЛИВА С НЕБЕТО
 
Там, където морето се слива с небето
или пък небето се слива с морето
и което е било става „ небило“,
нещо в моята памет събуди сърцето.
 
Там, където отсъстват тревоги и мъки,
където аз някога бях и не бях,
в тази мъглива, мълчалива безкрайност
обратно във себе си с радост се влях.
 


Превод – Уляна Андреенко